Един поглед към ъгъла на слънчевите лъчи бе достатъчен на Мег да разбере, че дружината ловци вече са твърде далеч, за да може да ги настигне със старата си кобила. Докато се добереше до тях, ловът щеше вече да с свършил и те щяха да са потеглили обратно към крепостта. Тя въздъхна и насочи мислите си отново към Мари.
— Господарке! — извика Едит откъм салона.
Тревогата в гласа й накара Мег да скочи на крака.
— Какво има? — попита тя, когато вдовицата влетя в стаята.
— Конят на лорд Доминик е паднал и господарят е тежко ранен. Валетът каза, че животът му е в опасност. Трябва да отидете веднага!
Мег усети, че й причернява. След миг обаче успя, макар и с усилие, да си поеме дъх и да застави вцепенения си от ужас мозък да мисли.
— Какви са нараняванията му? — попита припряно тя.
— Валетът не ми каза.
— Заповядай кобилата ми да бъде…
— Вече е оседлана — прекъсна я Едит.
— Старата Гуин? — попита Мег, като се втурна към вратата.
— Пратих едно от момичетата от кухнята да я доведе.
— Остани при Мари. Ако започне отново да повръща, дай й дванадесет капки от това — каза Мег, като подаде на Едит едно шишенце.
После се спусна като обезумяла по извитата стълба към билкарника, грабна няколко шишенца с лекарства, уви ги в парцали, за да не се счупят при стремглавата езда, която й предстоеше, и изтича на двора. Там вече я очакваше Хари, който я качи на седлото с неподозирана за сакатото му тяло сила.
— Този глупав валет препусна като стрела обратно към гората веднага щом ми съобщи лошата вест — измърмори ядосано той. — Можеше да ви изчака, за да ви покаже пътя.
— Познавам тези земи по-добре от всеки новодошъл — каза Мег. — Къде е съпругът ми?
— Момчето каза, че злополуката е станала при северния зъбер, малко на юг от каруцарския път — там, където потокът Свещен кръст се спуска от зъбера.
— Чак там! — ужасено възкликна тя.
— Безсмислено е да се ходи за диви патици на това място. И най-големият глупак знае, че там шубраците са твърде гъсти за лов със соколи…
Едва сега Хари забеляза, че си говори сам. Мег беше пришпорила старата кобила в галоп и вече се носеше по подвижния мост. Сетне препусна през ливадата със скорост, която накара и кокошките, и хората да се разбягат подплашени. Чу, че васалите викат след нея, но не им обърна внимание.
В главата й имаше само една мисъл. Съпругът й лежеше тежко ранен нейде в гората. Нуждаеше се от нея, а тя не беше там.
Пришпорвана непрекъснато от Мег, кобилата препускаше напред с всичка сила. От двете им страни прелитаха поля и каменни дувари. Скоро обработваемите земи и последните къщурки останаха зад гърба им, но животното беше цялото обляно в пот. А когато навлязоха в гората и пътят стана по-труден и по-стръмен, кобилата вече едва дишаше. Хълбоците й бяха покрити с пяна.
Колкото и да не й се щеше, Мег се видя принудена да намалява скоростта поне в най-стръмните участъци. Но веднага щом пътят станеше по-лесно проходим, тя отново пришпорваше кобилата. При нормална скорост й трябваше поне час, за да стигне до мястото на злополуката. Но Мег не възнамеряваше да се бави толкова. Думите на Едит се бяха забили като кинжал в сърцето й.
Конят на лорд Доминик е паднал и господарят е тежко ранен. Валетът каза, че животът му е в опасност. Трябва да отидете веднага!
Стигна и до най-стръмния от склоновете, които трябваше да изкачи. Тук пътят беше неравен, а гъстата гора от двете му страни допълнително затрудняваше ездата. Налагаше се отново да забави ход.
Изневиделица от гората наизскачаха множество рийвъри и светкавично обградиха Мег от всички страни. Тя дръпна рязко юздите на кобилата и я изви надясно към тясната пролука между двама от тях.
Но старото животно бе твърде бавно. Двамата мъже светкавично приближиха мощните си бойни коне един до друг, затваряйки пролуката. Въпреки това Мег пришпори кобилата си напред, но добре обучените жребци веднага се изправиха на задните си крака, готови да отблъснат атаката й.
С крайчеца на окото си Мег забеляза, че зад гърба й идват още мъже. В последен, отчаян опит да избяга, тя дръпна юздите наляво. Преди обаче омаломощената кобила да успее да реагира, един от жребците скочи напред и я ритна с предните си крака. Коленете на старото животно се огънаха, но още преди да падне на земята един от рийвърите сграбчи Мег през кръста и я метна на собствения си кон.
— Не! — изкрещя тя, като се извърна и замахна да издере очите му. — Съпругът ми е ранен! Трябва да отида при него!
Една желязна ръкавица я удари по главата и Мег изпадна в несвяст. Когато дойде отново на себе си, вече беше преметната по очи върху бедрата на мъжа, а жребецът му се носеше стремглаво през гората.
Нямаше друг отговор на този въпрос, освен тътена на тежките конски копита и зловещото осъзнаване, че друидският й сън се е сбъднал, което я смрази до мозъка на костите й.
В тишината на своята вцепенена пуша. Мег зовеше отново и отново мъжа, който бе станал част от нея.
— По дяволите! — изръмжа Саймън, като погледна намръщено брат си. — Цяла сутрин си като на тръни. Какво ти става? Фатима се справи превъзходно.
Доминик го изгледа навъсено, сетне продължи да наблюдава източния зъбер със студен, замислен взор. Фатима бе кацнала спокойно на пръта, прикрепен към седлото на коня му. Слънчевите лъчи падаха върху меката, кожена качулка на главата й и танцуваха като палави огньове по златните турски шевици, с които бе украсена.
— Не мога да се отърся от усещането, че трябваше да тръгнем с ризници и с бойни коне — каза Доминик след известно мълчание.
— Защо? Смяташ ли, че Дънкан ще престъпи клетвата си?
— Ако смятах така, щях да го убия, не да го пощадя.
Саймън изсумтя.
— Когато вчера Дънкан потегли към своите земи на север, той взе със себе си най-добрите си рицари. Останалите рийвъри в момента представляват само шайка жалки разбойници.
— Така е.
— Руфъс не е никакъв водач — продължи Саймън. — До две седмици рийвърите ще са се пръснали като пепел на вятъра.
— Същото казах и аз на Мег тази сутрин, в тъмните часове преди разсъмване.
— Е, и?
— Тя не се успокои.
Саймън измърмори под носа си нещо за друидските вещици и за проблемите, които създават на мъжете, женени за тях.
— Имат си и своите добри страни — каза Доминик, като се усмихна на себе си.
Сред тях бяха косите на Мег, които изглеждаха прекрасно на светлината на свещите, особено когато бяха разпилени по тялото на нейния съпруг, докато меките й устни го учеха, че и соколът кара своя господар да лети. Преживяването бе доставило невероятна наслада и на двама им.
Безпокойството, което го измъчваше още от сутринта, изведнъж изкристализира в болезнена нужда отново да бъде с нея. Без дори да се замисли, Доминик обърна коня си обратно. Сивият жребец се подчини незабавно. Беше по-дребен от Крузейдър, но за сметка на това се движеше по-бързо и с по-голяма лекота, и бе идеален за ловуване.
— Доминик? — извика изненадано Саймън.
— За днес се наловувах — каза през рамо Доминик. — Време е да видя как е моята малка соколица.
