— По дяволите! Толкова ли се страхуваш да я изпуснеш от очи? — измърмори Саймън.
Без да му отговори, Доминик взе Фатима на китката си и пришпори коня си в галоп. Саймън изруга, прибра собствения си сокол и препусна след него. Останалите трима рицари и шестимата валети бързо ги последваха.
Вече наближаваха крепостта, когато забелязаха нещо странно. При вида на завръщащата се ловна дружина селяните, които работеха по полята, зарязваха заниманията си и се втренчваха в господаря на Блакторн така, сякаш виждаха призрак.
Първоначално Доминик не обърна внимание на това. Но когато видя, че все повече и повече хора спират да работят, щом съзрат своя господар, той погледна тревожно брат си.
— Какво има, човече? — подвикна Саймън на един овчар. — Защо зяпаш така?
Мъжът се прекръсти, обърна се кръгом и побягна. Останалите васали наоколо също не смееха да се приближат до ездачите. Всички до един изглеждаха ужасени от появата на Доминик.
— Това не ми харесва — измърмори Саймън.
Доминик не каза нищо, просто пришпори коня си още по-бързо, за да се спре чак в края на подвижния мост пред портата на крепостта.
Хари изскочи, куцукайки, от къщичката си, вторачи се шокирано в него, сетне сграбчи радостно ръката му.
— Слава на бога — извика облекчено пазачът. — Знаех си аз, че девойчето ще ви спаси!
— Да ме спаси? От какво?
Хари отвори уста да отговори, но от нея не излезе и звук. Просто стоеше и гледаше втрещено своя господар, по когото нямаше и следа от каквото и да било нараняване.
— Господарката… — Той преглътна мъчително.
— Лейди Маргарет ли? — остро попита Доминик.
Хари кимна.
— Говори, човече — възкликна Доминик. — Къде е Мег?
— Дойде един валет. Той каза, че сте тежко ранен при северния зъбер.
Саймън понечи да каже нещо, но Доминик махна рязко с ръка и го накара да замълчи.
— Както виждаш, не съм ранен. Къде е съпругата ми?
— Тя тръгна към вас, господарю. Да се погрижи за вас.
— Северният зъбер? Това е по пътя за Карлайл, нали?
— Да.
— Кой тръгна с нея?
Изражението на Хари бе повече от красноречиво.
— По дяволите! — изрева Доминик. — Пуснал си я сама?!
Откъм двора долетя пронизителен женски писък, който накара косата му да настръхне. Той се обърна и видя Едит, която тичаше към него като подгонена от самия дявол.
— Господарю! — разрида се тя, като се падна на колене в краката на коня му. — Не ме наказвайте, господарю! Направих всичко възможно да я разубедя, но не можах!
Доминик понечи да каже нещо, но Едит продължаваше да ридае и да хълца.
— Влюбена е в него още от дете. Беше твърдо решена да го последва. Отказа да ме послуша! Опитах се да я разубедя, господарю. Бог ми е свидетел, че се опитах! Но тя не ме послуша!
— Обясни ми всичко — каза Доминик с леден глас.
— Лейди Маргарет знаеше, че никога няма да я пуснете вън от крепостта сама, затова подкупи едно момче да дотича тук и да каже, че сте тежко ранен. В суматохата тя просто е яхнала кобилата си и е избягала!
— Преди колко време?
— По обяд, милорд.
Доминик се обърна към Саймън.
— Ще я настигнем бързо. Не може да е отишла далеч с онази нейна кранта.
Саймън беше объркан.
— Не очаквах това от Мег. Тя се бореше за живота ти така, както би се борила за своя собствен живот. Наистина ли вярваш, че тя…
— Вярвам, че тя не е тук — каза Доминик с глас, който накара всички наоколо да потръпнат. — Или ти не мислиш, че не е така?
Саймън погледна страха по лицата на хората от Блакторн. Те знаеха. Знаеха, че отново ги е застигнала беда.
— Не — отвърна той. — Мисля, че я няма. Дано бог прати подлата й душа в…
С един поглед Доминик прекъсна проклятието му. Едит местеше напрегнато поглед от единия на другия.
— Не губете време, милорд — каза припряно тя. — Вярно е, че кобилата на лейди Маргарет е стара, но най-вероятно Дънкан ще я чака някъде на пътя с по-добър кон.
Доминик й хвърли убийствен поглед, после се обърна към ездачите зад себе си и изстреля няколко резки, кратки заповеди. Мъжете побързаха да се подчинят, без да се осмелят да го погледнат в очите. Никога не го бяха виждали толкова разярен, дори когато го бяха измъкнали от руините на султанския палат с тяло, покрито с дълбоки, кървящи рани.
След броени мигове от кучкарника изскочи Скокливка. Показаха й следите на кобилата на Мег и тя незабавно се втурна напред. Саймън и Доминик я последваха в галоп. Другите рицари останаха в крепостта и се заеха да изпълняват заповедите на своя господар.
Не след дълго Скокливка стигна до стръмния горски склон и откри мястото, където следите на кобилата се смесваха с дирите на други коне. Доминик и Саймън спряха запъхтените си жребци и зачакаха в напрегнато мълчание. Когато Скокливка надуши следата на кобилата, която водеше към гората, те пришпориха отново конете си и препуснаха стремглаво през дърветата.
— Виждам я! — извика Саймън, като подкара жребеца си още по-бързо.
Доминик не го последва. И той бе видял кобилата. Но бе видял и друго — че ездачката й я няма. Едит се беше оказала права.
Някой бе чакал Мег в гората с по-добър кон.
Като полагаше отчаяни усилия да овладее свирепата си ярост, Доминик се обърна и погледна назад към пътя, изровен от множество конски следи. Нямаше как да се разбере кой от всички тези коне язди Мег в момента. Но нямаше и нужда. Този път водеше към едно-единствено място — новото имение на Дънкан от Максуел.
Кобилата тръгна към Доминик. Звън на златни звънчета съпровождаше всяка нейна стъпка. Доминик трепна, спусна се към нея и сграбчи юздите й. На седлото бе завързан навит на руло пергамент, на който имаше бележка, написана с красив свещенически почерк.
Доминик я прочете за секунда и вдигна поглед. Дъхът на Саймън секна. Нямаше нужда да е кой знае колко прозорлив, за да разбере, че в момента брат му би предпочел да убива, отколкото да говори.
— Обратно към крепостта — каза рязко Доминик.
Без никакви въпроси, Саймън препусна след него към Блакторн. Още от портата Доминик започна да се взира в лицата на хората, които бяха наизлезли в двора да посрещнат своя господар.
Но лицето, което търсеше, не беше сред тях.
— Намерете Едит — нареди той.
Тълпата от слуги се размърда неспокойно, но никой не се осмели да заговори. Накрая напред пристъпи старата Гуин.
— Едит избяга при рийвърите.
Макар да го бе очаквал, Доминик не съумя да овладее яростното трептене в гласа си.
— Оставила ли е съобщение? — попита той.
— Да. Ако не желаете съпругата ви да стане играчка на рийвърите, ще трябва да им занесете откупа до утре вечер.
Доминик стоеше без да помръдне, без да каже и дума. Из тълпата се понесе тревожен шепот.
— Отвлекли ли са я, господарю? — попита Гуин.
