демонстрира тази своя слабост пред всички.
— Изчакай поне до утре вечер — каза тя. — Ще ти бъде много по-приятно да се въргаляш с нея пред очите на норманското копеле.
Мег усети, че й прилошава. Въпреки топлината на огъня тялото й се вледени.
— Що за лудост е това? — попита тя със спокоен глас.
— Не е лудост — отвърна Едит, — а отмъщение срещу норманското копеле и друидската вещица, която е негова курва.
— Какво отмъщение?
В гласа на Мег нямаше нито чувство, нито въпросителна нотка. Имаше само някакво неестествено спокойствие, появило се заедно с леда, който бе сковал душата й.
— Трябваше да оставиш норманското копеле да умре от отровата, която му дадох — яростно каза Едит. — Тогава можеше да успея да убедя Дънкан да превземе крепостта и всичко щеше да бъде наред. Но копелето оживя и аз ще му отмъстя!
— Дънкан. Къде е той?
Гласът на Мег пак бе равен, безжизнен, почти нечовешки. Едит сви рамене.
— Замина на север със своите рицари. Прав му път! Клановете по границата ще прережат гърлото на този изменник още преди да е успял да се порадва на плодовете на своето предателство.
— Той не е като вас.
— Не е — процеди през зъби вдовицата. — Сред нас няма предатели. Ти си единствената, вещице, но скоро и теб няма да те има.
Втренченият поглед на Мег накара рийвърите да се спогледат объркано и да зашепнат помежду си, обезпокоени от странната неподвижност на своята друидска пленница.
Единствено Едит не се смути от нетрепващите й зелени очи. Най-после бе ударил часът на отмъщението, за което копнееше още откакто норманците бяха погубили семейството й.
— Нека ти кажа какво те очаква, вещице — каза със злорадо задоволство тя. — Утре по залез слънце твоят любим съпруг ще дойде тук с три пъти по твоето тегло в злато и скъпоценни камъни.
Едно едва доловимо трепване на тялото на Мег накара останалите по нея златни звънчета да запеят тихичко. Но песента им заглъхна почти веднага.
— Ние ще вземем откупа — продължи Едит. — Тогава рийвърите ще се позабавляват с теб пред очите на съпруга ти. А когато и двамата престанете да ни бъдете забавни, ще го убием.
Мег мълчеше.
— Малоумна ли си? Не осъзнаваш ли какво ще ти коства това, че застана на страната на норманците? — извика ядосано Едит. — Скоро ще разбереш какво съм преживяла. Ще бъдеш без близки, без мъж, без деца и без чест!
Мег наклони глава и звънчетата звъннаха отново.
— Доминик льо Сабр няма да дойде — каза тя.
— Ще дойде. Трябва да дойде. Иначе ще умреш.
— Значи, ще умра. Доведете свещеник, за да ме изповяда.
Този път увереността в гласа й успя да смути Едит. Тя я зяпна слисано.
— Какви ги приказваш? — възкликна Руфъс, като пристъпи толкова близо до Мег, че тя трябваше да наведе глава назад, за да вижда лицето му. — Разбира се, че Доминик ще дойде да те спаси. Без теб той би загубил крепостта Блакторн?
— Кой ще му я вземе? — спокойно попита Мег. — Дънкан няма да го направи. А вие не можете.
— Можем. И ще я превземем.
— Жалко, че вече ще съм мъртва — каза Мег, като отстъпи крачка назад, за да огледа поляната. — Би било много забавно да видя как тази жалка паплач атакува Блакторн. Когато Меча престане да се залива от смях, ще ви избие до крак и ще ви хвърли на гарваните.
— Няма, защото няма да има кой друг да организира отбраната на крепостта, освен Томас Силния — намеси се Едит. — А той е глупав, макар да се бие добре.
— Саймън е не по-малко умен и безпощаден от брат си.
— Саймън няма да бъде там — каза Руфъс. — Казахме на Доминик, че може да дойде тук, придружен от един-единствен рицар.
Мег кимна.
— Разбирам. И този рицар ще бъде Саймън, естествено.
— Да — отвърна Руфъс, като се усмихна доволно.
— Решили сте да убиете и двама им.
— Нямахме друг избор, след като норманското копеле оцеля и взе, че си загуби ума по теб, както и ти по него — обясни Руфъс. — Ясно беше, че скоро ще се роди наследник. А ако се роди наследник, ние губим Блакторн завинаги.
— Затова се опитахте да убиете съпруга ми по време на онзи лов — каза Мег. — Но ние ви избягахме.
— Избягахте от Руфъс — обади се отново Едит. — Но от моя капан не можахте да избягате.
— Ах… значи ти си отровила Мари, за да може аз да остана в крепостта.
— За мен беше удоволствие да видя оная курва да повръща. И още по-голямо удоволствие — да зърна лицето на норманското копеле, когато му казах, че си избягала при Дънкан от Максуел.
— Доста глупаво от твоя страна — заяви Мег.
Едит се усмихна.
— Жаждата за мъст ти е взела ума — продължи Мег.
— Защо?
— Искаш Доминик да плати откуп за мен, а в същото време му казваш, че съм избягала при друг мъж.
Вдовицата сви рамене.
— Все едно. Това само ще разпали още повече желанието му да те намери и да те накаже.
— Значи ти си разпространявала всички онези слухове, че Дънкан и аз сме били любовници.
Макар че това не беше въпрос, Едит отговори, като очевидно се наслаждаваше на всяка дума.
— Да. Толкова ми беше драго да гледам как копелето изгаря от ревност. Ти умееш да омагьосваш мъжете, вещице. Но сега ще си платиш за това.
Тихият смях на Мег стресна рийвърите повече, отколкото биха ги стреснали клетвите й. Те се размърдаха неспокойно и плахо се заозъртаха в спускащата се тъмнина, сякаш очакваха от влажната земя да изскочат духове.
— Ах, Едит! — възкликна Мег. — Как можа така да надхитриш сама себе си? Не е много трудна задача, разбира се, но затова пък е толкова забавно.
Хладната ирония в гласа й шибна Едит като камшик.
— Какви ги бръщолевиш? — попита тя.
— Омагьосан? Меча? — Мег отново се изсмя така, че рийвърите потръпнаха. — Едит, ти си глупачка до мозъка на костите си.
Сетне тя се обърна към рийвърите. Макар тих и спокоен, гласът й отекна ясно във възцарилата се пълна тишина.
— Чуйте ме, рийвъри. Доминик льо Сабр иска Блакторн, а не мен. Ако ми е подарявал накити и е откликвал на всяка моя усмивка, то е защото се надява да го обикна и да му родя син, а не защото съм го омагьосала.
Едит понечи да каже нещо, но Руфъс махна гневно с ръка.
— Защо му е да дава кралски откуп за една невярна друидска вещица, която дори да е плодовита, никога не ще го дари с мъжки наследник? — продължи Мег. — Доминик ме държи при себе си само защото знае, че васалите ще се разбунтуват, ако ме прогони.
— Още по-добра причина да плати откупа — вметна Едит.
Мег се изсмя още веднъж и рийвърите отново се спогледаха тревожно. Искаше им се да побягнат час по-скоро от тази вещица, която говореше с толкова весела увереност за техния разгром… и за собствената си смърт.
