Киприен се извисяваха в нощта Кайро сложи щеката в кутията. Бяха минали само единайсет дни, откакто Соломон я напусна, за да търси Гарнет.
На третия ден след заминаването му Кайро и Куигли вече бяха тръгнали на път. Щеше да прави демонстрации и да търси Гарнет. Бърнард я беше обучил добре. Не някакво блудкаво шоу, скъпа моя, а истинска елегантност насред пустошта. Кайро знаеше как да се облича и да изглежда като истинска дама, дори и на път. Хората й плащаха за демонстрациите, тя използваше парите, за да преживяват, и не преставаше да задава въпроси.
При всяко спиране — независимо дали във ферма или в село — тя питаше за Гарнет, молеше се да разбере нещо за нея или Соломон. Разпитваше внимателно, да не би случайно да привлече вниманието на похитителите. Гарнет и Соломон сякаш бяха изчезнали безследно. Но тя трябваше да ги намери.
Един млад метис се приближи към Кайро. Преди малко тя го бе питала за Гарнет.
— Ако открия това момиченце и те заведа при него, ще ме научиш, нали?
Кайро размаха ветрилото си — можеше да устои на чара му. Щеше да намери Гарнет и Соломон и да ги върне вкъщи.
— Да. Ще те науча в моя салон за билярд — отвърна му тя.
Той й се усмихна и изчезна в тълпата.
Куигли бързо избърса масата и я покри, после помогна на Кайро да се качи във фургона, който в момента изпълняваше ролята на будоар. Вътре висяха рокли и фусти.
Тя премести една окачена да съхне долна риза и се отпусна на малкото легло. Търсенето на Гарнет бе отнело всичките й сили.
Тези мъже трябваше да знаят къде са Гарнет и Соломон и трябваше да й кажат, иначе щеше да им извади езиците. Тя свали ръкавиците си и погледна към ръцете си, които Куигли незабавно започна да масажира с благовонни масла.
— Ще намерим тази малка палавница, Кайро.
— Тя е само едно малко момиченце, Куигли.
— Такава бяхте и вие, когато Бърнард ви намери.
— Когато баща ми ме продаде — поправи го уморено тя. — Като видя колко много пари бе готов да даде за мен Бърнард, той ме поиска отново. Старият номер с препродаването на конете. Трябваше да избягам от Бърнард и да се върна при семейството си. Но аз не го направих. Твърде егоистично от моя страна, че поисках да оцелея, нали? — Беше изморена.
Фургонът се наклони леко и един едър мъж се пъхна под покривалото. Беше мръсен, дрехите му бяха изпокъсани, косата — разчорлена. Тъмните му очи пламтяха обвинително.
— Ще се погрижа за конете — съобщи Куигли, след като се бе покашлял няколко пъти.
Когато излезе навън, той завърза връзките на покривалото, оставяйки във фургона Кайро и мъжа.
Кайро се надигна несигурно. Сложи ръка на полудялото си сърце. Соломон изглеждаше изтощен, челото му беше набраздено от бръчки. Под очите му имаше тъмни кръгове, дрехите му висяха около тялото.
— Соломон?
— Тръгваш оттук утре сутринта — каза той равно, тъкмо когато навън се чу женски писък, последван от мъжки викове. Чу се стрелба. — Сега само загряват.
— Разбра ли нещо за Гарнет?
— Движили са се бързо. В момента вървя по следата. Взели са я някакви търговци, които обикновено минавали по този път. Според фермерите, които са я видели последни, била много устата и изисквала търговците да правят това, което тя иска, на момента. Тя е невредима, Кайро.
Думите му бяха толкова сериозни, тонът — толкова решителен, че за момент Кайро изпита облекчение.
Тя се бореше с желанието да го прегърне, да обвие ръце около него и… Гордостта й я спираше. Не искаше да го обича, не искаше сърцето й да се изпълва с радост. Черните блестящи очи на Соломон я пронизваха.
— Ако си мислиш, че модерните ти копринени рокли могат да попречат на онези престъпници да те нападнат…
— Съсипал си новите си дрехи — каза тя много внимателно.
Под външната си арогантност той изглеждаше изморен, раздърпан и несигурен. В сенките на очите му видя същата болка, която изпитваше и тя — трябваше да намерят Гарнет, преди да е настъпила зимата.
— Аз също имам право да съм тук, точно както и ти. Реших го още в нощта на заминаването ти. Беше ми необходим един ден, за да полея градината и да събера пари за пътуването. Аз съм жена на действието, Соломон. И съм много решителна.
Той свали прашната си шапка и я хвърли на леглото й. После прокара пръсти през косата си. Беше отслабнал, костите на лицето му изпъкваха още повече.
— Аз съм мъж, свикнал с трудностите. А ти трябваше да си останеш вкъщи, където си в безопасност.
Кайро сложи ръце на кръста си. Сълзите заплашваха всеки момент да рукнат. Беше копняла само да го види, беше го желала, бе го сънувала, а той не показваше и най-малка нежност спрямо нея.
— Не можеш просто да влезеш в будоара ми и да ми кажеш да изоставя мисията си. Аз се тревожа за Гарнет точно толкова, колкото и ти. — Не искаше да му каже, че никой друг мъж не би могъл да заеме мястото на Соломон.
Той пъхна палци в колана си.
— Мислех, че ще избягаш. Ню Йорк те чака.
— Първо ще намеря Гарнет, после ще ти намеря друга съпруга и чак тогава ще тръгна за Ню Йорк. Ако не излезеш оттук веднага, аз ще го направя — каза тя и мина покрай него. Развърза връзките на покривалото и понечи да слезе.
Соломон хвана края на роклята й, платът се раздра и полата се скъса. Придърпа я отново вътре. Тя се втренчи в него, обърна се да погледне към скъсаната си рокля и каза тихо:
— Отново съсипа роклята ми. Но би трябвало да го очаквам от един мъж, който няма дори благоприличието да ми напише писмо.
— Ти си тръгнала почти веднага след мен. Едно писмо трудно щеше да те намери, не мислиш ли?
— Сега не е време да ми се правиш на много умен.
Беше решила да му се противопостави. Тя толкова много се тревожеше за Гарнет, а ето че той стоеше тук и настояваше да се прибере вкъщи. Нямаше да се прибере! Соломон заслужаваше наказание за това, че я остави, че накара сърцето й да се къса от копнеж по него…
— Минали са само единайсет дни, но аз писах много.
Той взе ръката й и разгледа пръстена, после прилепи дланта си към нейната и разгледа формата й. Тя потрепери, когато дланта му бавно се плъзна по нейната, проследявайки всеки пръст.
Гледаше как потъмнелите му от слънцето пръсти галят нейните. Мразеше го за това, че бе откраднал сърцето й. Отдръпна ръката си. Не искаше да му прости за безсънните си нощи, прекарани в копнеж по него.
Пое си дълбоко въздух и стисна ръката си в юмрук. Искаше й се да го удари.
— Ужасен си. Знаеш колко много се тревожа за Гарнет. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ме успокоиш, да ми кажеш нещо мило или може би, само може би — да ме прегърнеш. Предполагам, че дори не си се сещал за мен през всичкото това време.
Той хвана юмрука й и го сложи на сърцето си, погали пръстите й. Тя се разтапяше под нежния му, търсещ поглед. Соломон вдигна ръката й към устните си и целуна дланта й. Очите му бяха пълни с топлина.
— Мислех си за теб.
Всичката й гордост щеше да се изпари всеки момент и тя щеше да сграбчи любимото му лице и да покрие с целувки всяка извивка, всяка линия.
— Наистина се безпокоях за безопасността ти, а ето че ти идваш, започваш да ми даваш заповеди и да се държиш така, сякаш съм попречила с нещо на твоето търсене. Гарнет ми е много скъпа, Соломон, и искам тя да се върне. Ужасно съм ти сърдита! — Тя спря, за да си поеме дъх. — О! — Гневът й сякаш изчезна,
