Свали ръкавиците си, отвори кадифената си чанта, извади някаква помада и започна да маже ръцете си с нея. Соломон хвана пръстите й и ги обърна, за да види това, което подозираше — мазоли.
— Обикновено ти караш фургона, нали? — попита рязко той.
— За Бога, да. Забравих ли да ти кажа? Бърнард не обичаше да кара, а аз обичах. Този чадър не отива на цвета на дрехите ти — отбеляза критично тя и го потупа успокоително по коляното. — Напрегнат си, защото се тревожиш за Гарнет, Соломон. — Кайро си сложи ръкавиците, взе чадъра и се настани на капрата като туристка, която се наслаждава на пейзажа. — Трябва да се довериш на детективските ми способности. Ще намерим Гарнет, и то скоро.
— Откъде взе пари за тези фургони и за конете?
— Дамите от града ми помогнаха. Разбраха колко съм разтревожена за Гарнет и за липсващия ми съпруг. Дамите прекрасно разбираха колко е безпомощна една жена, когато съпругът й управлява парите на семейството. Банката не би ми позволила да тегля пари, нито би ми дала заем без твоето съгласие. През нощта след твоето заминаване събрах повечето от жените в салона си. Куигли им направи прически и им показа как да правят кремове за лицата и ръцете си. Аз демонстрирах медитация. Трябваше да видиш как Лора Маккуерти стои на главата си. Тя може да прави задно салто, както и да се люлее на трапец. Беше прекрасно, Соломон. Така събрахме парите, а Джоузеф остана да пази ранчото, очаквайки с нетърпение да му заведем Гарнет. След това ще тръгне да търси Едуард. Моля се служителите на закона да го намерят преди него.
Тя погледна към Соломон, който сякаш имаше известни затруднения с дишането. Искаше му се да я сграбчи, да я хвърли отзад във фургона и да прави любов с нея, докато стане мека и послушна.
Докато правеха лагера за нощуване, Соломон мислеше само за едно нещо — колко бързо би могъл да вкара Кайро в леглото. Спънаха конете, а Куигли се зае с приготвянето на вечерята. Соломон откри Кайро на един огрян от луната хълм.
Тя съблече копринената си рокля и се обърна. Стоеше пред него гола, обляна от лунната светлина.
Той бързо се съблече, разкъсвайки дрехите си.
Когато се успокоиха, Кайро се гушна в него Соломон галеше бавно гърдите й. Коя беше тази спяща жена в ръцете му? Какви бяха тайните от миналото й, които толкова умело криеше от него?
Къде е Гарнет? Беше ли в безопасност?
Соломон се отдаде на съня, който напоследък непрекъснато му убягваше.
— Любима — прошепна той остави думата да изпълни цялото му съзнание, да изтрие дългите години самота.
Тя му се беше отдала страстно, беше поискала от него да я обладае бързо… Беше го изумила, беше го омагьосала, преди да е успял да й каже милите думи, които искаше.
— Любов моя — бе прошепнала тя в ухото му, галейки белезите по гърба му.
Любов. Соломон сънливо погледна към Кайро, после се остави на съня.
ГЛАВА 15
— Майка ми попречи да подпаля този проклет синеок индианец — каза Едуард, докато Дънкан наливаше уиски в чашата си. Факлите осветяваха пещерата. — Бях приготвил факлите и хората си и тъкмо тръгвах към ранчото на Улф, когато тя ме хвана. Мислех, че отново се е затворила в стаята си, за да плаче и пие, но тя изведнъж изтича от къщата. Когато й казах за плана си, тя започна да крещи. След това оседла коня си и препусна към фермата на Улф. Тя защитава това червенокожо копеле…
Дънкан наблюдаваше почервенялото лице на сина си и се чудеше как е могъл да създаде такъв слабак. Но Едуард беше ключът към Бланш и към имението на Натсънови и Дънкан имаше нужда от него… докато не се подпишат документите, обявяващи го за пълноправен собственик.
— Той се грижи за ранчото на Улф, тъй като и двамата ги няма. Лошо ти се пише, ако изчакаш Соломон да се върне. Сигурно вече са разбрали, че ти си отвлякъл хлапето. Сега е времето да действаш, Еди — Дънкан потупа момчето по гърба, мислейки си колко безхарактерен е синът му.
— Не ме наричай с това бебешко име. Вече съм голям — като Кип и теб. А освен това, едно момче не би могло да се справи с хлапето на Улф. Тя знае как да нарани човек така, че да не може нито да върви, нито да язди. А това не е нормално за едно малко момиче. Извадих късмет, че намерих начин да се отърва от нея. Струваше ми доста, защото тя веднага отвори голямата си уста и започна да проклина и да хапе — Едуард потърка ръката си, белязана от няколко червени полукръга.
Дънкан му се ухили — оставяйки момичето живо, Едуард още веднъж бе доказал, че е слаб.
— Кип е по следите ти. Разбрах, че е ходил в Бат. Дал е дума, че ще те открие и ще те предаде на правосъдието. Винаги е бил любимецът на Бланш. Изправи се срещу него и ще разбереш кого предпочита тя.
Лицето на Едуард потъмня.
— Какво искаш да кажеш? Ние сме братята Натсън.
Дънкан се изсмя.
— Разбира се. Ако така казва майка ти.
— Аз го казвам. Както казвам и това, че ще елиминирам Кип. Той винаги е бил любимецът на майка.
— Ти заслужаваш цялото й внимание. Може би ще мога да ти помогна да измислиш начин да извадиш Кип от играта. Напоследък се движи с онази банда и се говори, че крадат коне. Чух, че някакви хора от планините са купили обратно собствените си коне, и се споменава името на Кип. Ако го обвинят в това, майка ти няма да се гордее толкова с него, нали така? Или пък можем да кажем, че е казал твоето име на онази индианка, след като я е оправил, за да насочи следите към теб, нали така? Сипи си още едно, Едуард — подкани го той, защото знаеше, че момчето става по-смело под влиянието на алкохола. Само след като беше пил, ставаше достоен да бъде негов син.
Тази вечер Бланш беше облечена добре и седеше начело на масата. Остави чашата с вино и погледна към Дънкан.
— Продължавай да криеш Едуард. Особено от Кип. Той е бесен, че Едуард е опозорил семейството му. Честно казано, аз също, но може би имам известна вина за това. От доста време знам, че си оплел момчето в паяжините си.
Дънкан хвърли кърпата си върху чинията, защото знаеше, че лошите маниери я дразнят.
— Той е мой син, Бланш. А един мъж иска да направлява живота на сина си.
— От това, което знам за твоите… приключения, ти имаш и други деца. Остави моето на мира — отвърна хладно Бланш. — Къде е той?
— Добре скрит, както пожела ти. В безопасност е.
Един мъж трябваше да пази тайните си, а неговата пещера в Хайуд маунтинс му вършеше добра работа. Щеше му се да бе довършил Соломон Улф още тогава, когато го беше приковал към стената. Дънкан изплю тютюнев сок в една кристална чаша и зачака Бланш да се развика. Само да успееше да я ядоса, и тя щеше да се прибере в стаята си и да започне да пие. Или пък щеше да го пожелае — той се обзалагаше, че ще е последното — беше минало твърде много време за Бланш.
Тя стисна великолепната дантелена покривка, но запази самообладание въпреки предизвикателството му.
— Дънкан, Джоузеф отказа да изостави задължението, което е поел — да се грижи за ранчото на Соломон. Искам това момче — Джоузеф — да е в безопасност.
Следващите й думи го изненадаха, защото изразяваха точно това, което той беше замислил. Бланш присви очи.
— Ще е много лесно някой да закара откраднат добитък в ранчото на Улф и да излезе така, че Джоузеф е виновен. Искам той да е в безопасност и да е далеч оттук. Ти трябва да се погрижиш за безопасността му, Дънкан, за което ще ти платя добре.
Той се ухили и подигравателно повдигна вежди. Всеки момент тя щеше да му се нахвърли и той чакаше. Щеше да я накара да му се моли.
Лицето на Бланш беше безизразно. Тя го наблюдаваше спокойно, сякаш го виждаше за първи път.
