настани в скута на Кайро. Всичко, което желаеше, беше в ръцете на Соломон.
— А аз? Не мисля, че някой се е погрижил за моята закуска — изръмжа той, но въобще не личеше да е ядосан.
Кайро му хвърли един кисел поглед, който красноречиво казваше, че би трябвало да е доволен от изминалата нощ. Гарнет му пъхна една бисквита в устата. Двете се притиснаха към Соломон и детето му лепна една мармаладена целувка.
— Моята мама, моят татко и аз. Не е ли прекрасно, Куиг?
— Добре ли се чувстваме, сър? — попита Куигли с широка усмивка.
Соломон му отвърна по същия начин.
— Ммм — измънка Кайро и се надигна да гризне ухото му. В този момент първата студена капка падна на бузата й. — Вали ли?
През целия ден валя, светкавици раздираха небето, гръмотевици трещяха и фургонът често затъваше в калта.
Соломон вървеше до конете и хвърляше по някой поглед към Кайро, свита на капрата. Гарнет спеше под покривалото.
Ботушите му се хлъзгаха в калта. Усети как залита към раздразнените коне. Падайки, видя Кайро — една замазана картина в дъжда. Копитото на коня го удари в главата, но в първия момент той не изпита болка. Когато кръвта замъгли погледа му, разбра, че раната сигурно е смъртоносна.
Помоли се Куигли, който пътуваше пред тях, да успее да се справи със своите коне. Съжали, че умира, преди да е видял Гарнет пораснала и щастлива, или как Кип е уредил живота си. Съжали, че не може да прегърне маргаритката си още веднъж… единствената истинска любов в живота му — Кайро. Кайро, пази се. Кайро… Кайро…
Надяваше се, че Гарнет ще стане прекрасна жена и ще получи това, което иска от живота.
Кайро му говореше бързо, искайки нещо, което той не можеше да направи.
— Любима — чу той гласа си някъде отдалече. — Любима… съжалявам… че те изоставям сега.
— Никъде няма да ходиш, Соломон Улф — заяви тя с треперещ глас, — освен във фургона, където ще мога да се погрижа за теб. Куигли, помогни ми! — извика тя.
Соломон изпадна в безсъзнание, победен от непоносимата болка.
Кайро погледна назад към мъжа, който се мяташе неспокойно. Само преди един час тя го бе измъкнала от калта и се бе погрижила за раната му.
Оттогава не бе спирала да мисли как да запази живота му. Хвана юздите с една ръка и прегърна с другата изплашеното дете, което седеше до нея на капрата.
— Той ще се оправи. Куигли и аз знаем как да се грижим за него.
— Татко е толкова пребледнял — прошепна Гарнет, обвивайки врата на Кайро с ръце. — Като мама… моята истинска мама, когато умря.
— Гарнет, Соломон няма да умре. Той спи, това е всичко. Тялото му има нужда от почивка, за да оздравее.
— Всичко стана заради мен. Защото аз се забавлявах с моето пътешествие и той трябваше да дойде да ме търси. А сега е ранен. Когато теб те нямаше, онази мис Адел каза, че трябва да съм тиха и да оставям възрастните на мира. Едуард каза, че ти и татко имате нужда да оставате насаме, без мен…
— Тихо. И Едуард, и мис Адел са много глупави — промълви Кайро, проклинайки наум. — Ние дойдохме, защото те обичаме.
Куигли спря фургона пред тях и се върна назад.
— Ще остана при татко — отвърна Гарнет, въпреки че очите й заблестяха при мисълта да разкаже още от историите си на Куигли.
Кайро целуна детето.
— Върви с него. Той има нужда от теб, а татко ти ще се оправи. — Кайро се молеше от цялата си душа това да беше истина.
Когато остана сама със Соломон, всичките й страхове я нападнаха. Бяха на много мили разстояние от населено място. Кайро бе почистила дълбоката рана на челото му със силно уиски и го бе наложила с бял равнец, но това не беше достатъчно.
Тя изтри сълзите си.
Беше изглеждал толкова уязвим, толкова крехък под проливния дъжд, докато кръвта течеше от главата му и се стичаше в калта.
Толкова много кръв. Лицето на Соломон беше призрачно бледо.
Кайро избърса лицето си с ръкава, изтривайки сълзите, които не искаха да спрат. През упоеното от лауданум съзнание на Соломон преминаваха картини от нерадостния му живот. Беше видял повече, отколкото й бе казал… като дете бе видял как измъчват родителите му, как изнасилват майка му. Искаше да прегърне сина си. Проклинаше се, че не намери Фанси навреме. После дойде тъмнината… Дънкан и тъмните спомени от пещерата и оковите. Беше стрелял по Дънкан и смяташе, че го е убил.
— Аз ще се погрижа за нея, Фанси. Тя ще живее сред диви цветя, на чист въздух, точно както искаше ти — бълнуваше той и Кайро почувства още по-силна болка. — О, Господи, Фанси… Съжалявам, че не те намерих…
Болката в гласа му прониза Кайро и тя изпъна рамене, за да се справи с конете.
Първият им бивак беше жалка картина. Кайро приготви оскъдната вечеря от печен заек и бульон от ечемик. Куигли занесе спящата Гарнет във фургона почти веднага, след като свършиха с вечерята.
Дъждът блъскаше в покривалото, докато Кайро се опитваше да нахрани Соломон. Той бълнуваше, обвиняваше я, че е дишала в ухото му и че това не би го направила никоя почтена жена.
— О, ти ще си платиш за това, любима — заплаши я той, борейки се с ръката й, която му поднасяше лъжица с бульон.
Гърдите й се потриха леко в лицето му. Той се надигна и тя разбра какво иска. Би дала душата си, за да му помогне да оживее…
Кайро отвори деколтето на копринената си рокля, съсипана от дъжда и калта, и притисна главата му към гърдите си. Залюля го като бебе.
— Маргаритка… — прошепна трескаво той.
— Нямам намерение да засявам маргаритки на гроба ти, мистър Улф — каза тя с треперещ глас. — Защото ти не можеш да ме напуснеш така.
— Да имам бебе от теб, любима, би било… прекрасно — прошепна той. Черните му очи искряха от треската.
Изведнъж той започна да отпада и да се смъква назад и в отчаянието си тя притисна главата му към гърдите си и потърка зърното си в устните му. Искаше да му помогне да се вкопчи в живота…
Езикът бавно се показа от устата му и докосна зърното. Сърцето на Кайро се поуспокои.
После го целуна…
Главата му лежеше върху гърдите й, а навън бурята вилнееше с пълна сила. Тя задряма, гушнала любимия.
На сутринта студеният прериен вятър за малко не отнесе покривалото на фургона. Това беше първият ден след нещастния случай. Всеки преживян ден означаваше по-голям шанс за Соломон да оцелее.
От очите на Кайро се лееха сълзи. Стискайки здраво юздите, тя погледна към чантите от седлото на Соломон. Проклетото нещо в тях бе разкъсало сърцето й.
Тя прехапа устни. Само ако не беше ровила в чантите му, за да търси бръснача… Но все пак трябваше да обръсне косата около раната, за да я зашие по-добре. Така намери несръчната скица и сладките, сладки писма до любимата, до неговата маргаритка.
Самотата на каубоя в нощта, виещите в далечината вълци, нуждата на мъжа от жена — писмата бяха пропити с всичко това.
Кайро изтри с ръкав сълзите, които я заслепяваха.
Прекрасните думи проникнаха през преградата, която бе изградила пред сърцето си, трогнаха я толкова дълбоко…
