Кип ритна една буца пръст.
— Искам да се справиш с това, синко — продължи Соломон. — Остани тук и се изправи лице в лице с неприятностите си. Много е трудно да се върнеш, след като веднъж си си отишъл.
— Ти се върна. — Кип преглътна. — Получи Кайро. Получи това, което искаше.
Соломон бавно си пое дъх, събирайки мислите си.
— Може би. Допуснах някои грешки с нея, но ще се опитам да ги поправя. Сега обаче говорим за теб и мен. — Той сложи ръка на рамото на Кип. Болеше го за изминалото време, през което не е прегръщал сина си. — Ти си най-добрата част от мен, Кип. Тази част, която ще продължи да живее и след смъртта ми. Бих искал да те опозная и да ти разкажа за хората, от които произлизаш, макар че и аз не си спомням много. Погребани са в ранчото.
Кип нервно започна да мачка шапката си.
— В такъв случай съм копеле. Майка ми се е омъжила за мъж, който не ми е баща.
— Майка ти беше млада, твърде млада. Животът й не беше лек, но тя оцеля.
— Тя все още те обича — каза Кип с треперещ глас.
Соломон погледна към Кайро, която се беше облегнала на
— Бланш е добра жена. Винаги съм смятал, че й се струпаха много неща, но че в крайна сметка тя ще прецени кое от тях е истински ценно. Но животът се променя. Единственото важно нещо сега е как ще се справим с тази ситуация.
— Как ще се справим — повтори като замаян Кип гледайки към Кайро.
Соломон се молеше безмълвно Кип да разбере.
— Ще съм поласкан, ако останеш при нас за известно време. Гарнет е много щастлива, че си има брат, а Кайро иска да знае, че си в безопасност, защото си неин приятел. Аз също, защото знам, че да бягаш постоянно, не е хубаво… — Той се поколеба. Беше му трудно да разкрие чувствата си.
Как можеше да каже на Кип, че го обича?
Момчето беше израснало в къща, където всички се мразят. Какво щеше да разбере той? Соломон погледна към Кайро. Сякаш усетила несигурността му, тя махна към мъжете и извика:
— Кип, ще дойдеш у нас за вечеря, нали?
Соломон й благодари безмълвно. Искаше да остане колкото е възможно повече със сина си, за да го убеди да не бяга. Опита да се пошегува:
— Не е задължително да ядеш манджите на Кайро.
Кип бързо вдигна глава. Беше учуден.
— Тя готви?
— Загорял фасул и зайци. Лошо кафе — отвърна Соломон, като от интонацията му личеше колко много се гордее с нея. — Освен това е много опърничава. Не бих искал да й се противопоставям. Какво ще кажеш?
Той протегна ръка и сърцето му прескочи един удар, когато Кип я пое.
— Какво изпитваш към нея? — попита го Кип.
— Нежни чувства. Наистина нежни. Тя е моята маргаритка и винаги ще остане такава — отвърна искрено Соломон.
— Това е добре. Ще поостана малко, но се чувствам доста засрамен, че Кайро трябваше да ме измъква от тази каша.
— Тя ти е приятелка. Кажи й как се чувстваш и всичко ще си дойде на мястото.
Кип отстъпи назад и изпъна рамене.
— Вие двамата си говорите за важни неща, нали?
— Започвам да се уча. Допуснах някои грешки — призна си Соломон.
— Тя си струва да опита човек. — Кип погледна към баща си. — Заради тебе също.
Гърлото на Соломон внезапно пресъхна и от очите му сякаш всеки момент щяха да рукнат сълзи. Той преглътна и погледна към прерията. После каза това, което идваше направо от сърцето му:
— Ела си вкъщи, синко.
Бланш погали прясната пръст върху новия гроб в гробището на Натсънови. Изправи се бавно. Чувстваше се два пъти по-стара, на плещите й лежеше огромен товар. През последния месец абаносово-черната й коса бе започнала да посивява.
Тя се обърна към един стар гроб, без да обръща внимание на студения прериен вятър, който развяваше наметката й. Гробът беше ограден с желязна ограда.
— Е, Бък. Ето докъде стигнахме. Ти искаше синове и аз ти ги родих. Едуард лежи до теб, стъпкан от говедата, които открадна. Дънкан го няма вече трети ден и сигурно нещо не е наред. Ратаите не казват нищо. Разбира се, никой в този град няма да дойде при мен и да ми каже какво става. И сама съм си виновна за това. Допуснах доста грешки в живота си. — Тя вдиша студения въздух, който не беше по-студен от празнотата в душата й. — Животът ми свърши, Бък. Ти ми го отне. Ти ме направи такава — егоистка, зла като Дънкан, истинския баща на Едуард. — Тя вдигна лице срещу студения вятър. — Знаеш ли какво искам, Бък? След всичките тези години? Не пари. Не това голямо ранчо. Искам Джоузеф да е жив и здрав и Кип да живее добре. Надявам се, че Кип ще ми води децата си, защото животът е твърде самотен без семейство. А имам и Джоузеф. Как само мразеше баща му! — Бланш обви наметката около тялото си и се загледа в облаците. Вятърът разбъркваше косата й. — Ти си виновен за всичко това, Бък — Тя отново се обърна към гроба. — Е, вече ще живея живота си, както аз реша, старче… копеле такова. Няма да го прекарам с бутилката, нито пък с Дънкан, който се опитваше да ме убие бавно, взимайки всичко, което е останало от предишната Бланш. — Бланш обви едно въже около камъка върху гроба на Бък, излезе от гробището и се метна на коня си. Конят се дръпна с усилие и камъкът падна.
— Вече ще живея така, както искам, Бък. Ако Джоузеф може да доведе децата и семейството си тук, е добре дошъл. Защото той е от моята кръв, също като Кип. Това е моята земя, Бък Натсън… и това е моят живот. И ти не можеш да направиш нищо.
Тя захвърли въжето и погледна към ранчото, което един ден щеше да остави на Джоузеф и Кип, нейните синове.
Дънкан препускаше срещу нея, плющейки с камшика си по задницата на коня.
— Не бива така да се отнасяш с такова хубаво животно — каза му Бланш. — Изпусна погребението на сина си. Живя достатъчно дълго, за да ми каже, че си поискал от него да заведе откраднатото стадо в ранчото на Соломон.
— Момчето ми е мъртво? — лицето на Дънкан се сгърчи.
Бланш познаваше фалшивото му скръбно изражение. Възхити се на актьорското му майсторство, защото Дънкан не можеше да тъгува за никого, освен за себе си.
— Лежи ей там, до Бък. Искам да напуснеш земята ми, Дънкан. Веднага.
Дънкан се взираше в пресния гроб. Изражението му беше сурово.
— Станала си безсърдечна, Бланш. Помисли си за Едуард. Той щеше да иска да се грижа за теб като твой съпруг. Мисля, че трябва да се оженим веднага, за да не позволим на скръбта ти да те унищожи.
— Да се омъжа за теб? — Тя започна да се смее диво. Това беше някакво абсурдно предложение.
Очите на Дънкан бяха студени като лед.
— В такъв случай и ти ще станеш жертва на нещастен случай. След като припишеш ранчото на мен, пълноправния собственик. Мисля, че нещастието може да се случи и сега, а някоя жена да се подпише с името ти по-късно.
Тя трябваше да се досети… Видя го как извади револвера и усети пареща болка в рамото.
— Винаги си бил лош стрелец — каза тя, когато се наведе, за да пришпори коня си.
ГЛАВА 19
— Добре направи, че дойде тук, Бланш — каза Соломон, когато всички седнаха около масата.
Кайро се беше погрижила за раната й, а после пиха чай. Гарнет спеше дълбоко в леглото си до
