Тя молеше. Очите й бяха изпълнени с няма молба, докато вятърът развяваше косите й.
Той хвана един копринен кичур. Искаше да й вярва. Искаше да я придърпа към себе си и да я прегърне силно. Но вместо това само продължи да я гледа, опитвайки се да прикрие радостта и болката си.
— Не искаш ли това бебе? — попита Кайро и сълзите рукнаха по бузите й. Тя трепереше от студения вятър. Изглеждаше толкова крехка и уязвима. — Или пък не искаш мен?
— Не мога да ти предложа нищо друго, освен трудности — каза той, но му се искаше да сложи глава на гърдите й и да й каже за светлината, която озаряваше душата му.
Придърпа я към себе си, загърна я с дрехата си и я прегърна, за да я стопли.
Тя се гушна в него.
— Няма да рисуваш картини на други жени и да ги носиш в джоба на ризата си. Няма да казваш на никоя друга жена, че прилича на Афродита, която излиза от пяната. А ако наречеш друга жена „маргаритка“, ще ти покажа колко болка може да причини на един мъж щеката за билярд. Смятам да оттегля обявата си. Няма повече да има никакви кандидат-невести, които да преследват моя съпруг.
— Гледай да го направиш — каза тихо той.
Тя беше несигурна и изплашена и любовта й грееше в очите й. Топлината им го обгърна и той сякаш се разтопи от мисълта за детето си, сгушено толкова дълбоко в нея.
Но имаше работа за вършене, може би щеше да спаси живота на един младеж, а той винаги вършеше работата си. Усмихна й се.
— Соломон, ти изглеждаш щастлив! — възкликна Кайро.
— Направо хвърча във въздуха. Още малко и ще стигна до луната — каза той и наистина се чувстваше по този начин.
— Целуни ме — помоли Кайро, принуждавайки го той да направи първата крачка. Отправяше му ново предизвикателство, но в очите й имаше топлина и нежност. — Сега, мистър Улф.
Той намери устните й със своите и с целувката си й показа, че цялото му същество е изпълнено с любов към нея и ще направи всичко, за да бъде щастлива. Кайро му отвърна по същия начин и потрепери, когато той се дръпна от нея и се метна на коня си. Кип вече беше яхнал своя и се наслаждаваше на гледката.
— Деца — каза той, ухили се към Кайро, а после и към Соломон.
— Чакам ви да се върнете вкъщи с Джоузеф — извика Кайро след тях, когато препуснаха през обляната от лунна светлина прерия.
На следващата вечер Бланш излезе да посрещне каруцата, с която караха Джоузеф. Момчето беше в треска и на косъм от смъртта. Дънкан се беше специализирал в мъченията — бе минал повече от месец, откакто Джоузеф бе окован в пещерата. Само един поглед на Соломон беше достатъчен. Той каза на Кип да намери каруца и одеяла, за да могат да откарат момчето вкъщи.
Време беше да разкрие на сина си тайната на миналото, за да може да го забрави. На път за вкъщи Соломон разказа всичко на Кип.
— Защо не уби Дънкан, когато се върна? — го бе попитал синът му.
— Защото не исках да продължавам по същия път — отвърна Соломон. — Отмъщението расте и става неконтролируемо. А аз трябваше да се грижа за Гарнет, освен това имах теб и Кайро. Не исках ти да видиш, че го убивам. Убийството оставя едно неприятно чувство, което никога не можеш да преодолееш. Не исках и ти да ставаш част от всичко това, да ме запомниш с димящ пистолет в ръка и със смъртта на един мъж. Не е хубаво един син да вижда баща си, обладан от омраза.
— И реши да оставиш нещата така?
— Исках нов живот за себе си и за Гарнет.
Кип погледна преценяващо баща си.
— Аз познавам Дънкан. Той няма да остави нещата така.
— Дънкан ще бъде предаден на съда. Аз сам ще се погрижа за това.
Такъв бе разговорът им на път за вкъщи. Сега Кип помогна на Бланш да се качи в каруцата.
— Майко — прошепна Джоузеф, когато тя сложи главата му в скута си.
— Всичко ще бъде наред — отвърна топло тя. Подпъхна бизонските кожи и одеялата под тялото му. — Ти няма да умреш.
Тя се наведе, за да целуне челото му.
Соломон се обърна и срещна разтревожения поглед на Бланш.
— Дънкан хвана Кайро. Иска да ги последваш. Думите му бяха: „Живот за живот.“
Кайро гледаше завързаните си ръце и мъждукащия огън. Бузата й гореше от удара на Дънкан, но страхът й за Соломон притъпяваше болката.
Дънкан очевидно не хареса начина, по който тя можеше да използва щеката за билярд. Но с него имаше и други мъже, които заплашиха Гарнет, Куигли и Бланш, така че тя трябваше да се остави да я хванат.
Лунната светлина блестеше в дулото на една карабина. Дънкан и един от хората му лежаха в пресъхналото речно корито. Друг се криеше в храсталака, но и неговият револвер се виждаше. Петима лежаха в засада и Дънкан бе обещал, че Соломон ще е мъртъв, преди да е настъпило утрото.
Дънкан и хората му — които нарочно не се показваха в светлината на огъня — съзнаваха каква опасност представлява Соломон и затова все още не закачаха Кайро. Ако Соломон… Тя бързо прогони от съзнанието си ужасната мисъл, но знаеше, че хората на Дънкан ще се нахвърлят върху й като зверове веднага щом се почувстват в безопасност. Ножът й все още беше в нея, както и сънотворните капки.
Вятърът свиреше в прерията.
— Не идвай, Соломон — прошепна тя, макар да знаеше, че той точно това ще направи.
Един облак закри луната и изведнъж Соломон се появи в светлината на огъня. Погледна към Кайро и трепна, когато забеляза подутата й буза.
— Дойдох, Дънкан. Можеш да я пуснеш.
Дънкан се измъкна от прикритието си и се изправи.
— Пусни пистолета си.
— Не и докато не я пуснеш — отвърна Соломон. — Ранена ли си? — обърна се той към Кайро. Ръката му беше съвсем близо до револвера.
Представляваше много лесна мишена.
— Не. Но с него има петима мъже.
— Нещастници! — каза тихо той и тонът му я накара да потрепери. Тази нощ за Дънкан нямаше да има милост.
Дънкан започна да се смее и да изстрелва куршуми в пръстта около огъня.
— Дойде най-после, мъртвецо — изграчи той.
— Пусни я. Нали имаш мен.
— За нея можем да получим откуп, а и междувременно можем да се позабавляваме. Но смятам теб да те убия единствено за удоволствие. — Сакатата му ръка се стрелна и опаката й страна удари лицето на Соломон. — Пусни оръжието.
— Дал съм дума, че ще те предам на правосъдието — каза хладно Соломон, а очите му се присвиха. — Времето за това настъпи.
— Не тази вечер, скъпи — отвърна Дънкан. Гласът му беше пропит със злоба. — Пусни го.
Соломон започна да измъква револвера си от кобура. Изведнъж го превъртя в ръката си, сграбчи дулото и удари главата на Дънкан с дръжката.
Дънкан се свлече на земята в същия момент, в който Соломон се хвърли върху Кайро.
— Правих това в продължение на много години, любима, и наистина съм добър. Спасявах отвлечени жени и деца. Но все пак мисля, че отсега нататък бих предпочел да отглеждам цветя за теб. И недей да ми се противопоставяш, не и този път — прошепна той.
— Кой? Аз ли? — попита тя невинно.
В нощта проехтяха изстрели. Соломон я вдигна с една ръка и започна да стреля с другата. Докато бягаха, се чу още един изстрел. Скриха се зад една скала.
