стената.
Кайро хвана ръката на Соломон, лицето й беше бледо. Той преплете пръстите си с нейните. Бланш погледна умолително към Кип.
— Съжалявам. Не би могъл да ме мразиш повече, отколкото аз самата се мразя.
Кип се извърна. Върху младото му лице беше изписана силна болка.
— Изслушай това, което има да ти казва, синко — каза тихо Соломон.
Сълзите се стичаха по лицето на Бланш и Куигли й подаде една носна кърпичка.
— Едуард е мъртъв. Дънкан го е накарал да открадне стадото. Трябвало е да го намерят в твоето ранчо. Добитъкът обаче стъпкал Едуард и сега той лежи в гробището до Бък. — Тя поклати глава. Щяха да са й нужни много сили, за да разкрие миналото си. — Бък искаше синове. Аз му ги родих… защото бях млада и слаба и знаех прекрасно какво щеше да се случи, ако не го направех. Родих теб и Едуард и още едно дете… — Тя преглътна. — Джоузеф.
Кип я гледаше с недоверие. Изведнъж прокара пръсти през косата си, с което заприлича още повече на Соломон. За един кратък момент Соломон си спомни думите на баща си: „Един ден ще имаш прекрасен син и ще го обичаш точно така, както аз обичам теб.“
Соломон разбираше Кип, който се опитваше да приеме факта, че Джоузеф му е полубрат.
— Къде е той сега? — попита най-накрая момчето.
— Дънкан трябваше да го пази. О, как се моля да не му е причинил зло. Не знаете на какво е способен…
— Да. Аз знам, майко — отвърна Кип беззвучно. Бланш се втренчи в него. Изведнъж разбра какво беше преживял той.
— Колко ли си страдал! — извика тя така, сякаш сърцето й се късаше. — Когато Бък умря, аз се наслаждавах на свободата си, забравила, че децата ми имат нужда от мен.
Кип хвана ръката й.
— Майко, престани. Нали оцеляхме. Дънкан прекарваше по-голямата част от времето си, като тормози Едуард.
Соломон кимна.
— Бланш, ти отгледа двама прекрасни синове. Благодаря ти за Кип и за това, че плаща данъците на земята ми, докато ме нямаше. Само една силна жена би успяла да управлява ранчото Натсън и да отгледа двама синове. Ти даде дом на дъщерята на Фанси. Гарнет е тук, където майка й пожела да бъде, заобиколена от диви цветя и слънце. Не забравяй това.
Кайро погали разрошената коса на Бланш, за да я успокои. Каквото и да беше направила в миналото, Бланш сега си плащаше скъпо.
Соломон й показа бележката, която уж беше написал Джоузеф, и Бланш се намръщи.
— Това е почеркът на Дънкан.
Соломон се молеше Джоузеф да е жив. Трябваше да се увери, че в онази пещера не виси още един младеж, прикован към стената.
— Кип, нощта е прекрасна. Какво ще кажеш да пояздим малко?
Баща и син си размениха многозначителни погледи и Кайро реагира мигновено. Скочи на крака и удари с юмруци Соломон в гърдите. Той покри ръцете й със своите. Изплашена до смърт, тя не обърна внимание на нежния му поглед.
— О, не. Никъде няма да ходите. Тъкмо ви прибрах и двамата под един покрив, а също и Гарнет и Куигли. Никой никъде няма да ходи. Бланш има нужда да знае, че и двамата сте в безопасност. Тя току-що е загубила един син, а и може би още — Бог знае къде е Джоузеф… — Гледаше настойчиво Соломон в очите. — Не тръгвай без мен, Соломон.
Соломон знаеше, че никога няма да погледне друга жена. Кайро беше изпълнила цялото му сърце. Ако нещо й се случеше… Но той поклати глава, после целуна дланта й и я допря до бузата си.
— Този път не. Оставаш тук. Гарнет и Куигли имат нужда от теб. — Той погледна към Кип, който все още не можеше да свикне с мисълта, че има друг брат. — Идваш ли, синко? Джоузеф може да има нужда от двама приятели.
Кип стана.
— Можеш да разчиташ на това.
След дълго мълчание Кайро се покашля. Бланш седеше, сграбчила масата. В очите й се четеше ужас. Кайро погледна към нея и промълви:
— Бланш, успокой се, дори дяволът не би могъл да спре Соломон да намери Джоузеф. Той ще ти го доведе жив и здрав. Куигли, донеси ми още чай, ако обичаш.
— Не, мадам, това няма да е добре за бебето.
— Бебе? — прошепна Соломон, а цялото лице на Кайро се обля в червенина.
Той забеляза погледа, който хвърли на Куигли. Соломон внимателно постави ръка на корема й.
— Откога знаеш?
Кайро сложи ръката си върху неговата и премига невинно.
— О, скъпи. Забравила ли съм да ти кажа? Е, всъщност, нямах много време, а и не съм съвсем сигурна. Мисля, че са минали две седмици, или по-малко. Аз… аз мисля, че може би ние… нали разбираш… ти се възстановяваше толкова бързо, а аз бях толкова щастлива, че си жив… Е, както и да е. На другия ден стоях на главата си и медитирах. Започнах да си тананикам приспивни песнички и усетих странно топло чувство, а също и някаква промяна в тялото ми… Разбрах, че ще имам бебе. — Червенината по лицето й стана още по-гъста. — Просто така. Интересно как медитацията избистря мозъка.
— Интересно — повтори Соломон.
Кайро е знаела, предполагала е, че ще има бебе, и не му е казала. Погледна в дълбоките й кафяви очи. Чудеше се дали въобще бе възнамерявала да му каже.
— Соломон, приличаш на човек, който е чул ужасна новина — каза тихо Кайро и докосна лицето му с ръка.
Соломон разбра, че не може да скрие колко е наранен, затова реши да тръгва.
— Кип, ако смяташ да идваш с мен, кажи довиждане на майка си и я целуни. Жените имат нужда от нежност — добави той, преди да тресне вратата зад себе си.
Кайро го настигна, преди да се е метнал на седлото. Обви врата му с ръцете си.
— Ти си един негодник, мистър Улф. Смятах да ти кажа, но исках първо аз самата да свикна с тази мисъл. Вземам решенията си така, както играя билярд — първо трябва добре да помисля. Месечният ми цикъл е закъснял само с няколко дни — три, ако трябва да съм точна — а през тези три дни се случиха толкова много неща. Може и да греша.
— Първо трябва добре да помислиш — повтори Соломон, прикривайки болката и страха си зад безстрастното си изражение. Ами ако тя не искаше тази малка част от него? Ами ако е решила да я откъсне от себе си? Ами ако… Соломон се вцепени при мисълта, че понякога жените умират при раждане. — Бъди тук, когато се върна.
— Пази се! — В очите й блестяха сълзи.
Той я беше наранил със студеното си държание и се срамуваше от това. Пое си дълбоко дъх и зачака тя да му каже, че всичко е свършило, че тя ще си тръгне, въпреки сделката. Той не би искал да я обвързва, когато нейното желание е да бъде свободна; тази игра отдавна бе свършила.
— Няма да те принуждавам да изпълниш своята част от сделката ни — каза той най-накрая. — Но бих искал да запазиш детето ми, ако го има.
Когато ставаше въпрос за Кайро, всичката му гордост се изпаряваше. Нима сърцето му кървеше? Или пък просто усещаше какво би било бъдещето му без нея? Решението обаче беше нейно и той можеше единствено да чака.
Кайро кръстоса ръце, прехапа треперещата си долна устна и се втренчи в него.
— Никъде няма да ходя без теб, мистър Улф. Ти си мой. Обичам те, мистър Улф. Осъзнавах го на няколко пъти, и то не по време на любовните ни игри. Осъзнах го, когато разбрах, че мога да те изгубя, че можеш да умреш от раната си, или пък когато се изправи срещу онези мъже. Тогава, при къщурката, аз осъзнах, че нюйоркското висше общество е мечтата на Бърнард, а не моята. Защото аз си имам друга мечта. Много път изминах, докато стигна до теб, и вече не можеш да ми се измъкнеш. Разбра ли?
