— Вечеря — отвърна Соломон и извади пушката, която беше взел под наем.
Гарнет се обърна към него ужасена. Беше забравила за кесийката с бонбони.
— Искаш да я убиеш? Но тя е толкова красива. — Сложи ръка на бузата му и премига. — Не я убивай, Соломон. Може би има бебе и то ще остане сираче като мен.
Соломон задържа антилопата на мушка още известно време, после с бързо движение прибра пушката. Смушка коня и го насочи надолу по хълма към старото ранчо. Гарнет беше градско чедо, но скоро щеше да научи всичко за оцеляването на западната граница.
Прегърна я, за да й даде чувството за сигурност, от което се нуждаеше. Тя стисна китките му, покрити с белези — белези, които никой друг не беше докосвал. Детето имаше нужда от нещо, от някого, който да му даде сигурност и чувство за безопасност. Соломон познаваше това чувство — след погребението на родителите им той непрекъснато изпитваше нужда да държи малката ръка на Фанси в своята.
Кой беше плащал данъците на земята му? Защо хората на Натсън я пазеха?
— Чуй как вятърът свири в листата на дърветата — каза той на Гарнет, която продължаваше да стиска ръката му.
За миг видя Фанси, която тичаше към извора за вода — едно дългокрако видение от миналото с развяна черна коса.
Гарнет имаше нужда от слънцето и силата, които тази земя можеше да й даде. Ако можеше да й осигури безопасност…
— Ти си побъркан, Соломон. Луд като пиян моряк.
Един заек изскочи от храстите и конят се подплаши.
— Какво ще кажеш да хапнем този заек за вечеря?
— Толкова е сладък. По-добре го остави да си живее.
Гарнет стоеше близо до него, но само докато стигнаха до вратата. Страхуваше се, че някоя змия ще го ухапе.
— Ти си всичко, което имам, побъркан старец такъв! Не искам да станеш вечеря за някоя гадна змия!
Гарнет обви с ръце единия му крак. Соломон се зачуди дали ще свикне да носи пушката на единия си крак и уплашеното дете на другия. Не биваше да я дразни, но тя толкова много му напомняше за Фанси… Сложи ръка на главата й и Гарнет си притисна към него.
— Да тръгваме.
— Нека останем да пренощуваме тук и аз ще ти разкажа някои неща за звездите.
— Знам всичко за звездите. Моряците на мама са ми разказвали. Хайде да се връщаме в града, за да играеш пак с онази жена. Тя има хубава храна и прекрасни гърди. Ще ми се и аз да имам такива, като порасна. Или пък мога да си тъпча чорапи под корсета, както правеше една курва, която познавах…
— Гарнет, забрави ли кои са думите, които повече не бива да използваш?
Но споменът за гърдите на Кайро беше все още жив и в неговата глава. Какво ли щеше да бъде усещането, ако я докосне? Ако имаше жена, която да не иска в леглото си, то това беше комарджийка, която предизвиква мъжете.
Когато очите на Гарнет се напълниха със сълзи, той я взе и я сложи на коляното си. Искаше му се да може да наеме стая в хотела заради нея, но не можеше да си го позволи.
— Всичко е наред. Аз съм стар човек, Гарнет, и костите ме болят от толкова яздене. Не мислиш ли, че можем да останем тук през нощта?
Детето обви врата му и потрепери.
— Мама някога лежала ли е отвън, за да наблюдава звездите?
— Разбира се.
Фанси мечтаеше за богатство, за мъж, който ще й подарява красиви неща, който ще й говори сладки приказки — и тогава Дънкан сложи край на мечтите й.
Като неин брат, Соломон би трябвало да разбере какво става… би трябвало да защити любящото сърце на Фанси… Но той страдаше от прекомерната си гордост и цялото му внимание бе съсредоточено върху това, как да гради репутацията си на добър стрелец. Тялото му бе последвало поканата на Бланш въпреки волята му.
Кип. Соломон имаше син.
Знаеше, че някой ден Кип ще дойде да го потърси. Затвори очи. Чувстваше се стогодишен — тежаха му убийствата, старите рани, вината.
Прокара пръсти през косата си. Какво правеше той с детето на Фанси? Какво знаеше за живота на едно място? За отглеждането на едно дете, за това как да го направи щастливо?
Соломон изскърца със зъби. Страхът нямаше да му помогне да мисли разумно.
— Отново скърцаш със зъби, Соломон. Непрекъснато го правиш. — Гарнет огледа къщата и потока. — Ще имаме нужда от нощно гърне, Соломон. Не ми харесва мисълта някоя змия да се промъква зад мен. Какво, по дяволите, е това? — извика тя и го стисна здраво, когато някъде в далечината се разнесе вой.
— Това е вълк. Вълците приличат на големи кучета — прошепна успокоително Соломон.
Гарнет се умълча и мислите му отново се върнаха към Кайро. Зачуди се кога за последен път е изпитвал такова силно желание, каквото бе изпитал, когато беше до нея.
Тя беше от висока класа и се държеше високомерно — просто молеше да я предизвикаш.
Такава жена можеше да кара мъжете да играят по свирката й и Кип очевидно беше хлътнал по нея. Жена, която сваля ръкавиците си така, сякаш се съблича пред мъж, можеше да струва на Кип живота му.
За първи път Соломон се почувства доволен, че е прекарал толкова време в задимените салони в игра на билярд. Защото парите на Кайро Браун щяха да му помогнат да започне да отглежда добитък и да бъде добър баща на Гарнет.
Детето го стискаше здраво.
— Ако тази нощ ме прегърнеш, Соломон, но не просто да сложиш ръка на главата ми, а наистина да ме прегърнеш, ще се постарая да бъда послушна.
— Много съм ти благодарен за това, мис Гарнет.
— Харесва ми тази дама. — В този момент Гарнет забеляза един бизон, който бавно вървеше към потока. — Господи! Та това е истинска жива планина! — възкликна тя и отново здраво се вкопчи в него.
— Бизон. Един стар мъжкар, който трябва да напусне стадото, по всяка вероятност прогонен от някой по-млад. — Кип щеше да го преследва, помисли си Соломон.
— О! — В гласа на Гарнет прозвуча нотка на съчувствие. — Горкият стар бизон. Можем ли да го задържим?
Бизонът бавно се приближи до водата, пи, после легна на тревата и започна мързеливо да преживя. Соломон познаваше чувството на самота.
— Стой далеч от него, Гарнет.
Какво знаеше той за фермерството?
Щеше да се научи. Зад гърба му бе останал адът и нямаше какво да предложи нито на Гарнет, нито на Кип, но Соломон обещаваше, че ще се постарае.
ГЛАВА 3
От вътрешния балкон над масата за билярд Кайро огледа царството си.
Приглади полите на роклята си и дръпна ръкавиците си нагоре. Те стигаха до над лактите й и прилепваха върху мускулите на ръцете й. Тя се упражняваше с Куигли, противопоставяйки бързината и ловкостта си на неговата сила и маса. Харесваше й да побеждава Куигли в онази китайска система за борба. Облечена в копринената си пижама, тя се чувстваше напълно свободна и независима.
Беше го победила и този път, седнала върху гърба му, стиснала болезнено ръката му. Накара го да каже:
— Да, о, великолепна. Победи ме.
