— Ами хората ми се грижеха индианците да не мародерстват тук, а също така плащах данъците, скъпи. Знам колко много си привързан към земята на стария Джонсън. Не че би искал да живееш в тази пустош, след като можеш да останеш в моя дом… след като можеш да управляваш прекрасното ми ранчо. Помисли за приемите, които можем да даваме, за положението, което ще придобиеш, ако се ожениш за мен. Аз съм много влиятелна личност във Форт Бентън, скъпи мой. Ти ще имаш власт…
— Ще ти се отплатя, Бланш — каза бавно Соломон.
Голите й гърди се триеха в неговите. Когато беше момче, тялото на Бланш го възпламеняваше, но сега виждаше в нея само една глупава, задъхана жена.
— Отплати ми се сега, скъпи — прошепна дрезгаво тя, сложи ръката му на гърдата си и бавно започна да я движи. Притисна се към него, ръцете й посегнаха към панталоните му.
— Кажи ми какво знаеш за Фанси, Бланш. Защо замина тя?
Бланш спря и го погледна. Той дръпна ръката си, я тя облиза устни. Дишаше тежко.
— Трябва ли да ровим из миналото, скъпи?
— Да, трябва.
Беше жесток, но искаше да нарани Бланш, да я накара да си плати за изгубените години без Кип.
Соломон чу някакъв шум в храстите и видя Гарнет, която вървеше към тях. Тя се спря пред него и сложи ръце на хълбоците си.
— Обеща ми, че няма да ме оставяш. Изплаших се. — Тя погледна към Бланш, която бързо закопчаваше копчетата на роклята си. — Лейди, аз самата много бих се гордяла с такива пъпеши.
Соломон сложи ръка на главата на Гарнет и леко я разтърси. Тя се нацупи.
— Добре, аз съм дете. Изплаших се, че съм останала сама, а ти стоиш тук с тази жена, която няма достатъчно разум, за да остави тези неща за леглото си… защото твоето е заето. От мен. Разбираш ли? — Тя не сваляше поглед от пазвата на Бланш. — Натъпка ли ги обратно? — попита тя с любопитство.
Соломон отново я разтърси и тя се притисна в него, отвръщайки на странната му милувка. Това малко момиче беше единствената топлинка в живота му. Не искаше тя да се замесва в жестокото му минало.
— Това е една стара приятелка. Гарнет, поздрави Бланш.
— Трябва ли да си тръгна и да ви оставя сами? — промърмори Гарнет.
— Здравей, Гарнет. — Бланш погледна към Соломон и се усмихна топло. — Твое ли е?
— Вече да. Гарнет е дъщеря на Фанси.
Сините очи на Бланш се стрелнаха към момичето и забелязаха чертите на брата и сестрата. Намръщи се за момент и Соломон се зачуди какво ли си мисли. Какво знаеше тя за Фанси? За Дънкан? Беше ли играла някаква роля в падението на Фанси?
По гърба му пробяга студена тръпка. Бланш беше суетна жена и ненавиждаше другите красиви жени, а Фанси беше толкова крехка…
Бланш изведнъж се усмихна.
— Тя също е добре дошла. Винаги съм искала да имам дъщеря.
— Не мисля, че ще ти харесам.
Бланш, очевидно потресена, направи няколко крачки назад. Насили се да се усмихне.
— Е, поне вече нямам въшки — заяви гордо момичето.
Бланш се хвана за сърцето. Погледна към Соломон, после отново към Гарнет.
— Да… е… това е добре. Соломон, ще те чакам… помогни ми да се кача на коня, ако обичаш.
Когато Бланш се отдалечи, хвърляйки му един последен подканващ поглед, Гарнет хвана ръката на Соломон.
— Тя е безпомощна и не струва и пет пари. Не би издържала и един ден на Барбари Коуст.
Соломон гледаше как Бланш се отдалечава. Не му харесваше този гняв, който се надигаше в него, желанието за отмъщение. За момент му се прииска да я нарани жестоко — както бе наранена Фанси. Но той никога не се беше отнасял така с жена и никога нямаше да го направи.
Вдигна Гарнет на гърба на кобилата и тя поклати глава.
— Предполагам, че много ти се искаше да я чукаш, въпреки че самата мисъл за това е отвратителна. Двама стари хора… — Тя потрепери. — Наистина е отвратително.
— Отиде да видиш това копеле, нали? — попита Дънкан, когато Бланш слезе от коня.
Тя му хвърли юздите, с което му напомни, че е само неин работник, после бавно мина покрай него, към голямата елегантна къща, която искаше да сподели със Соломон.
Дънкан я сграбчи за рамото и я завъртя обратно. Тя вдигна ръка и го зашлеви. Беше се върнала от света на мечтите, за да попадне в действителността, грозна като осакатените ръка и крак на Дънкан.
— Недей да се държиш по този начин с мен, Дънкан. Това не ми харесва.
Той й се ухили, без да обръща внимание на пламналата си буза. Приглади русата си коса, която беше същата като на Едуард.
— Докосвал съм те много пъти и ти будиш и мъртвите с виковете си, когато си под мен.
Мразеше го, че й напомня за нуждите й, които само Соломон можеше да задоволи. Тя се задъха. Очите му се плъзнаха по деколтето й и се присвиха, когато се спряха на едно разкопчано копче.
— Чукала си се с Улф, нали?
— Не.
Бланш се обърна и тръгна към двуетажната къща. Беше родила на Бък синовете, които искаше, и беше платила скъпо за белите камъни, боядисаните колони и двете хиляди акра първокачествена земя.
Бланш тръсна глава. Соломон щеше да дойде при нея. Мъжете не отказваха на Бланш Натсън. Щеше да му даде време да се осъзнае и щеше да подкупи момичето. Тогава Соломон отново щеше да бъде неин. Великолепният, силен, арогантен Соломон.
Когато влезе в къщата, Бланш развърза кадифената панделка от врата си и я хвърли на една маса в салона.
— Мери, затопли банята и побързай — нареди тя на мексиканката, която стоеше до вратата.
После се качи по стълбите към голямата спалня, която беше нейна, преди Бък да умре. Хвърли се на покритото с дантели легло и се взря в балдахина. Сграбчи възглавницата и я притисна към болезнените си гърди. Намръщи се, спомняйки си миналото. Соломон беше заминал да търси сестра си, едно петнайсетгодишно момиче, за което Дънкан и останалите непрекъснато се хвалеха, че са имали. Дънкан каза, че е тръгнала с някакъв калайджия, за да избяга от бдителния поглед на брат си.
Бък поиска още едно дете веднага щом се роди Кип. Настояваше, молеше, обещаваше й прекрасни бижута, за да си намери друг любовник, който отново да я заплоди. Един ден в пристъп на ярост той я би жестоко. Тя нямаше към кого да се обърне за помощ, а трябваше да защитава Кип. Преди Кип да е станал на три месеца, Бланш намери друг тъмнокос мъж, който й напомняше за Соломон с пламтящите си черни очи и силно, мускулесто тяло. Уилям й беше доставил удоволствие и Бък разбра за връзката им. Беше доволен и очакваше второто си дете. Но кожата на бебето беше прекалено тъмна, с меден оттенък. Бланш отново изпита мъка, макар и поизбледняла с времето. След като я наби заради това, че бе спала с индианец, Бък уби Уилям и й нареди да убие „червенокожото си копеле“.
Но Бланш обичаше бебето си. Една индианка й обеща да го отгледа далеч от ранчото, да го заведе в Канада и да го скрие от Бък и хората му.
Бланш хвана гърдите си. Соломон. Имаше нужда от него, имаше нужда от силата му. Имаше нужда от него в леглото си.
Вратата на спалнята се отвори и затвори. Ключът изщрака.
— Дънкан, излез — заповяда тя, без дори да се обръща към мъжа, който беше неин любовник в течение на дълги години.
Но той познаваше моментите й на слабост. Понякога я познаваше по-добре от самата нея и тя го мразеше за това.
Обърна я по гръб, на лицето му беше изписано желание. Вдигна нагоре полите й и разкъса фустата й. Влезе в нея грубо.
Желанието сграбчи и нея и тя извика, отдавайки се на нуждата си, докато мъжът смучеше и хапеше гърдите й. Когато Дънкан свърши, тя го отблъсна и стана от леглото. Застана с лице към него, приглади полите си с треперещи ръце. Трепереше от гняв и страст към Соломон… само към Соломон.
