Дънкан се облегна на възглавниците.
— Как смееш! — каза тя, а тялото й се тресеше от ярост.
— Изглеждаше така, сякаш имаш нужда точно от това — отвърна спокойно той и също стана. — Имаш син от мен, нали така? Едуард е хубаво момче, така че сигурно сакатите ми ръка и крак не са били от голямо значение тогава, нали?
— Отсега нататък ще стоиш далеч от мен.
— Защото имаш планове за онова копеле, Улф?
— Винаги съм обичала Соломон.
— По дяволите, Бланш. Ти обичаше всички ни, не е ли така? — Дънкан се ухили.
— Ако Соломон разбере, че ти си принудил сестра му да проституира, ще те убие — отвърна Бланш с лека усмивка.
— Ще го чакам. Но ти пък не можеше да понасяш сестра му. Това, че привличаше мъжките погледи, дори този на Бък. Трябваше да изприказваш много сладки приказки, за да го откъснеш от нея, не беше ли така?
Бланш внезапно почувства страх. Дънкан беше в състояние да нарани всеки човек, а досега тя успяваше да го контролира. Той нямаше сърце.
— Ти нарани Соломон и ще си платиш за това.
— Е, няма ли да е срамота да загубиш таткото на Кип толкова скоро след като го намери?
— Само да кажеш нещо на Кип и ще… — Обзе я сляпа ярост.
— Той е толкова хлътнал по онази комарджийка, че не може да забележи колко много прилича на баща си.
Дънкан сложи ръка на колана си. Пръстите на дясната му ръка стояха непрекъснато свити заради огнестрелната рана отпреди години. Лявата ръка му служеше бавно, тромаво. Друг куршум бе раздробил капачката на коляното му. Бланш никога не узна кой го беше прострелял, нито пък искаше да узнае. Един ден интригите на Дънкан щяха да го изпратят в гроба.
— Какво ще кажат хората, когато разберат, че имаш трима синове от трима различни мъже? Че си родила индианче? Къде тогава ще отиде репутацията ти? Ще ти кажа къде — в помийната яма. Между другото, Едуард е попрекалил с една проститутка и има нужда от пари, за да й затвори устата. В противен случай ще се погрижа да се удави.
Бланш се приближи към голямото бюро от черешово дърво. Взе една шепа златни монети и ги хвърли към него. Забавляваше се да го гледа как несръчно събира златото от персийския килим.
— Не й причинявай зло и не ме докосвай отново, Дънкан — повтори тихо тя. — Или ще се погрижа Едуард да не фигурира в завещанието ми.
Дънкан стисна зъби и удари шапката в дланта си.
— Не би лишила от наследство собствения си син, Бланш — каза той и се ухили. — Прекалено добра и любяща майка си.
— Едуард е единствената причина ти все още да си тук — напомни му тя.
— Ти си страстна жена, Бланш. — Той си сложи шапката и кимна. — До следващия път, когато се чувстваш самотна.
— Никога повече за теб, Дънкан. Не мога да понасям да ме докосваш.
Петнайсет минути по-късно Бланш се потопи в ароматизираната вода и започна да крои планове как да привлече Соломон в къщата си. Щеше да се наложи да задържи момичето — очевидно беше привързан към това дете със сплъстената коса. Бланш направи усилие да не се намръщи; бръчките щяха да загрозят прекрасното й лице.
— Мери, ела да ми втриеш благовонно масло.
Соломон. Кип имаше нужда от баща си, който беше силен мъж. Едуард имаше нужда от Соломон, който да озаптява буйния му нрав. Едуард непрекъснато се забъркваше в скандали, изразходваше цяло състояние за проститутки и да затваря устата на хората.
Соломон щеше да е много красив в колосана риза и черен редингот. Чудесно щеше да е до нея в ранчото, в обществото във Форт Бентън, на екскурзии до Сейнт Луис и на изток. Той беше мъж, който караше хората да го уважават, и тя щеше да го има.
Бланш затвори очи, припомняйки си лицето му, озарено от първите лъчи на слънцето. Мъжът, който желаеше, беше тук — горещ, страстен, очакващ. Беше виждала огъня в очите му в дните, когато му беше достатъчно само да усети уханието й. Щеше да го почака да се осъзнае.
ГЛАВА 4
— Всичко, което трябва да направиш, е да сложиш двете части на щеката на масата — повтори тихо Соломон на Кайро.
Внезапният й гняв изненада и самата нея. Соломон успяваше да предизвика в нея чувства, които бе успявала да крие в продължение на години.
— Много си безочлив — каза тя през зъби и отстъпи назад точно когато той посегна да махне едно перце, което се беше откъснало от прическата й и бе залепнало за бузата й. — Не ме докосвай, Соломон Улф. Аз винаги довършвам играта, която съм започнала.
Тъмният поглед на Соломон обходи лицето й, спря се на устните й и се премести надолу по шията към деколтето й. Той успяваше да я нервира с лекота. Играеше си с нея. Тя знаеше, че нарочно я е оставил да победи.
Репутацията й и голяма част от вещите й бяха заложени. Кайро се усмихна на мъжете, които идваха да я видят всяка вечер, да я поздравят като победителка. Мразеше съчувствието, което се четеше в очите на Елмър Мейкин, хищническата усмивка на младия Евънс, който беше сигурен, че някой ден ще успее да я победи. Кайро губеше частица от гордостта си всеки път, когато играеше със Соломон — един застаряващ стрелец със студен поглед, който сигурно вече не беше толкова бърз с пистолета.
Кайро плъзна поглед по стройното, мускулесто тяло на Соломон и надолу към пистолета, който винаги беше на бедрото му. Разбира се, сега, когато имаше пари, не му се налагаше да залага револвера си и старата брачна халка.
Кип нямаше никаква причина да ревнува. Соломон Улф изглеждаше погълнат от мисли. По лицето му не можеше да се види никаква топлота, с изключение на моментите, в които гледаше към Гарнет, която очевидно го обожаваше.
Въпреки че непрекъснато я побеждаваше, Кайро никога не го беше виждала да се усмихва.
Освен когато я дразнеше. Тогава ъгълчетата на очите му се присвиваха и той я гледаше така, сякаш тя беше посредствен играч и по й приличаше да готви, да ражда деца и да си стои вкъщи.
В такива моменти й се искаше да го убие.
Това чувство я изненадваше, тя го мразеше.
Кайро сграбчи обичайната си щека и осъзна, че пръстите й се потят. Бавно ги подсуши и ги поръси с талк. Щеше да отиде в Ню Йорк, да танцува на баловете на висшето общество и да се вози с прекрасна карета в парка. Щеше да живее живота, за който бе работила, за който мечтаеше. Соломон Улф не можеше да й отнеме Ню Йорк…
Той отново я победи. Тя бе залагала, без да мисли, решена да си върне загубите. От пристигането си насам, Соломон Улф бе спечелил почти двайсет хиляди долара от нея, а това бяха почти всичките й спестявания, нейната надежда за хубав живот в Ню Йорк. Беше отказала да залага бижутата си или пък части от обзавеждането на салона си — все неща, които бе купила с много нощи труд.
На него му харесваше да я дразни, като бавно прибира спечеленото в джобовете си. В началото бе искал само парите й, но сега вече търсеше слабите й места.
— Най-малкото, което можеш да направиш с парите ми, е да си купиш нови дрехи. Ботушите ти са в ужасно състояние — промълви тя, докато минаваше покрай него, усмихвайки се на Кип, който тъкмо влизаше в салона.
— Скъпа.
Кип взе ръката й и я целуна. Погледна към Соломон над главата й и по-възрастният мъж бавно
