кимна.
— Мистър Улф, може би ще искаш да сменим играта. Играл ли си някога карамбол? — попита тя, като видя как Соломон наблюдава Кип, а Кип сложи ръка на пистолета си.
— Билярдът ме устройва — отвърна спокойно Соломон.
Погледът му беше впит в гневните очи на Кип. По лицето на младежа изби червенина и пръстите му стиснаха по-силно оръжието. Кайро познаваше този поглед на Кип. Каквото и да беше правил днес, го беше изпълнило с въодушевление, сила, нужда да се докаже.
Надяваше се, че не е бил с онази банда, която крадеше коне и ги продаваше на армията. Или пък с тези, които днес бяха обрали дилижанса. Говореше се, че кочияшът е бил ранен в ръката от мъж, който си служи много бързо с револвера.
Кайро сложи ръка на рамото на Кип и му се усмихна. Ако можеше да предотврати това, което непрекъснато го тласкаше към опасността…
— Искаш ли по-късно да вечеряме заедно?
Кип погледна към нея и чертите на лицето му видимо се отпуснаха. Той кимна и леко отстъпи назад.
— Той е само момче. Не смей да му причиняваш зло, мистър Улф.
— Той те желае. — Гневният му тъмен поглед удари лицето й като плесница. — Това, че го разиграваш, кара ли те да се чувстваш по-млада?
Известно време Кайро не можеше да се съвземе. Остана като вцепенена, взирайки се в Соломон.
— Какво каза? — попита бавно тя, едва овладяла гнева си.
Соломон удари топката.
— Можеш да го обидиш. Той се опитва да те впечатли.
— Не се грижи за чувствата на другите, мистър Улф.
Соломон довърши играта. Отново спечели и прибра торбичката със златен прах от лавицата за залагания. Взе и своя залог — едно малко златно кюлче, което бе спечелил предишната вечер.
— Ще се върна.
Разбира се, че щеше да се върне. Той убиваше мечтите й. Кайро реагира бързо:
— Наистина бих искала да опитаме една друга игра. Ела утре по-рано, преди салонът да се е напълнил, за да ти покажа правилата. — Имаше намерение също така да го попита какво е необходимо, за да се оттегли. — И също така искам да разбера как и кога си се научил да играеш толкова добре… въпреки че, както изглежда, не знаеш много игри.
— В бирариите — провлачи той в отговор. — В евтините бирарии, където мъжете играят, а жените сервират напитките.
Отново я обзе неудържим гняв. Присви очи, за да прикрие раздразнението си. Но подигравателното му изражение подсказваше, че не може да скрие нищо от него. Соломон кимна.
— Утре.
На този човек му липсваше всякаква изисканост. Тя чу пращене и погледна към ръцете си. Беше счупила едно от най-красивите си ветрила.
Соломон поправяше стария плевник, в който щеше да държи сеното за новото си стадо.
Гарнет, която рядко се отдалечаваше от него, дремеше на едно одеяло върху сламата, гушнала котето си. Отказваше да остава в пансиона, докато Соломон играеше в салона на мис Браун, и затова спеше почти по цял ден.
Соломон изтри с ръкав челото си. Откакто Гарнет го бе сварила да говори с Бланш, непрекъснато му задаваше въпроси.
Самият Соломон имаше няколко въпроса, чиито отговори искаше непременно да узнае. Какво знае Бланш за предателството на Дънкан? Тя ли го беше замислила?
Каквото и да се беше случило в миналото, Кип беше негов син. Соломон усещаше това всеки път, когато поглеждаше към младежа. От това, което видя снощи, му стана ясно, че Кип определено върви по стъпките на баща си. Кайро и той не бяха любовници. Това личеше отдалеко.
Кайро не желаеше да е ничия собственост. Под всичката коприна и лустро, тя беше жена, която знае какво иска, а това не беше момчето. Тя търсеше друг мъж, който да прилича на нейния английски лорд.
Соломон взе друга дъска. Замахна с чука, но изведнъж спря. Усети някакво движение. Бавно остави чука и се обърна, за да застане с лице към младежа, който стоеше с леко разкрачени крака, с ръка на пистолета.
— Здравей, Кип — каза Соломон и излезе от плевника. Не искаше Гарнет да се събуди, докато разговаря със сина си.
— Остави Кайро на мира — каза тихо Кип. Гласът му трепереше от ярост.
— Аз просто приемам предложението й. Това е нейният бизнес. Тя знае, че залагането завършва или с печалба, или със загуба.
— Тя е жена със самочувствие. Никой, уважаващ себе си мъж, не би взел от нея толкова, колкото взе ти.
— Тя знае ли, че си тук? — Соломон се съмняваше в това. Кайро беше жена, която сама се справяше с проблемите си.
— Това не е твоя работа. Престани да й правиш мили очи. Тя е моя.
Соломон бавно разкопча колана с пистолета си и го остави на една пейка. Искаше Кип да разбере, че няма намерение да стреля срещу него. Слънцето блестеше в очите на младежа и Соломон имаше предимството да разгледа чертите на сина си, които толкова много напомняха на неговите.
— Тя знае ли?
Лицето на Кип се изчерви от гняв и той присви очи.
— Смятам някой ден да се оженя за нея и тя знае, че е единствената жена, която искам. А това е достатъчно. Междувременно, престани да я изнервяш. Позволи й да спечели отново това, което е изгубила. — Кип кимна към колана на Соломон. — Сложи си това. Според мълвата като млад си бил много бърз. Нека видим точно колко бърз си.
— Няма да стрелям срещу теб.
Нервите му се обтегнаха. Само едно погрешно движение и синът му щеше да го убие… защото Соломон нямаше да стреля.
— Страхуваш ли се? Ти си един страхливец — извика Кип, свали колана си и го хвърли на земята. — Може би пък разбираш от други неща, старче.
Соломон приклекна при първия удар на Кип.
— Стой изправен и се бий — отново извика Кип, но Соломон отново се наведе и избегна удара.
— Не искам да се бия с теб, синко.
— Няма какво друго да направиш, старче, защото смятам добре да те наредя — отвърна разпалено Кип.
Кайро облегна глава на ръба на ваната. Беше ранен следобед, а довечера Соломон щеше да се върне и тя щеше да го научи как да играе карамбол. Играта с три топки изискваше голямо умение.
Соломон играеше силно и бързо и нямаше нейния финес.
Успокоена, Кайро излезе от ваната и отиде зад паравана. Щеше да изпие следобедния си чай и да си подремне.
Облече халата си и здраво стегна колана. Беше се държала прекалено добре със Соломон Улф.
Ненавиждаше черния му хумор, присмехулното пламъче в очите му. „С удоволствие“ беше казал той.
— Никой не може да ми се подиграва — промълви тя и отпи от чая си.
После легна на леглото и се отпусна. Заслуша се в шума от улицата. Беше четири часът и тя можеше да си почине поне два часа, преди да вечеря, и да се срещне със Соломон. Опита се да се отърси от възбудата. Играта със Соломон изискваше трезв разум.
Коланът й стягаше и тя сънливо го развърза и разгъна халата, като остави голото си тяло изложено на лекия ветрец, който влизаше през прозореца. Когато затвори очи, видя присмехулния поглед на Соломон,
