Мъжът на моите мечти

— Дяволски близо до нея — измърмори ескуайърът.

— … арогантните му маниери са оскърбителни. Искам да го уволниш.

— Не мога да направя това.

— Естествено, че можеш. Просто го изпрати обратно там, откъдето идва. Едва ли ще е трудно да намерим друг на негово място. Сама ще се погрижа за това, ако ти нямаш желание.

— Нищо подобно няма да направиш, скъпо момиче. Нито пък аз ще уволня този човек, така че зарежи тази идея.

— Татко! — Тази дума бе произнесена с онзи ласкав тон, който винаги й помагаше да постигне своето.

— Хайде, хайде, не започвай с умилкванията. Господин Джефрис е прикрепен към коня, това е едно от условията на сделката. Ако той си отиде, отива си и жребецът.

— Но това е абсурдно!

Ескуайърът сви рамене.

— Нищо не може да се направи. Продавачът искаше да бъде сигурен, че за коня ще се полагат възможно най-добрите грижи. Той вярва, че господин Джефрис ще се справи с това.

— Мили боже, нищо чудно, че е толкова нагъл, мътните го взели. Той знае, че не може да бъде уволнен.

— Аз пък го намирам за много симпатичен. Той познава конете, знае всичко, което трябва да се знае за отглеждането им. — Изведнъж в гласа му се прокрадна безпокойство. — Не бих искал да го уволнявам, Мегън, но ако е сторил нещо напълно непристойно…

— Не, не, нищо особено — побърза да го успокои тя. — Просто… не го харесах, както сам ти е казал.

— Той не е наш гост — изтъкна баща й. — Няма да се налага да го забавляваш. Вероятно почти няма да се виждаш с него.

— Предполагам, че това все пак е някаква утеха, след като очевидно не можем да се отървем от него.

Мегън заобиколи бюрото и целуна баща си по бузата, за да му покаже, че разочарованието й не е чак толкова голямо. Но то беше. Мисълта, че Девлин Джефрис ще бъде наоколо, я разстройваше не по-малко от самия Девлин Джефрис. Защо трябваше той да е условието, за да се сдобият с този великолепен жребец? Ако конят не бе такова съкровище…

Мегън затвори вратата на кабинета, обърна се и налетя право на мъжа, за когото мислеше. Беше забравила напълно, че му бе казала да я чака в салона.

Ръцете й автоматично се вдигнаха и се вкопчиха в мекия бял лен на ризата му. Мускулите му трепнаха под пръстите й и това непристойно докосване, макар и съвсем неволно, накара бузите й да пламнат. Тя отскочи назад, но го стори толкова рязко, че настъпи шлейфа на роклята си и едва не се строполи на земята. Докато Мегън яростно се мъчеше да оправи оплетените си поли, Девлин Джефрис се смееше весело.

— Жените наистина имат навика да падат в краката ми, но обикновено не го правят при опит да избягат от мен.

— Вулгарните ти намеци могат да накарат една жена дори да изпадне в несвяст, не се и съмнявам — тросна се Мегън, преди да вдигне очи към него.

По-добре да не беше го правила. Той все още бе прекалено близо до нея и все още бе толкова красив. Дъхът й спря. Божичко, тези очи бяха тъй прекрасни, с такъв съвършен синьо-зелен цвят, и толкова подхождаха на смолисточерната му коса!

Мина половин минута, преди и двамата да осъзнаят, и то едновременно, че са се втренчили един в друг. Мегън, чието лице се бе изчервило по-силно от всякога, първа отклони поглед и не забеляза руменината, плъзнала по бузите на самия Девлин.

— Да, жените наистина изпадат в несвяст, макар и не заради вулгарните ми намеци, каквито, между впрочем, рядко си позволявам. Поначало действам бързо, госпожице Пенуърти, и стигам направо до същината. Да ти демонстрирам ли?

— Не!

— Много жалко. Розовото наистина ти стои дяволски добре.

Говореше за руменината на бузите й, мръсникът, която самият той бе предизвикал, при това с огромно удоволствие. Мегън се осмели да вдигне отново очи към него, просто за да му хвърли изпълнен с ненавист поглед. Изражението му беше самодоволно, даже победоносно и когато Мегън проумя причината, моментално му даде нов повод да злорадства, като се изчерви отново.

— А-ха, виждам, че късата ти памет все пак започва да се връща. — Гласът му бе гальовен, почти мъркащ. — Ти загуби. Сега е време да си платиш.

— Да си платя ли?

— Заведи ме да ми покажеш конюшнята. Нали затова чаках.

Думите му й прозвучаха някак неприлично, някак похотливо — сякаш говореше за част от анатомията й, а не просто за една сграда.

— Конюшнята ни не е скрита вдън гори тилилейски. Намира се зад къщата. Не се изисква кой знае колко ум, за да я намери човек, така че, предполагам, дори и ти ще се справиш.

— Трябваше да се досетя, че ще се отметнеш от облога.

— Нямах представа, че сме се обзаложили.

— Нима? А ако ти беше спечелила, щеше да ми покажеш вратата с най-голяма радост, нали? Предизвика ме, аз приех предизвикателството — и спечелих.

— В такъв случай бих казала, че ти си послужи с измама. Защото си знаел за онова нелепо условие на сделката.

— А аз бих казал, че след като очевидно не можеш да се отървеш от мен, би трябвало да приемеш поражението си.

Тези думи й прозвучаха подозрително познато. Мегън зяпна.

— Подслушвал си на вратата?

Той й се поклони подигравателно.

— За нищо на света не бих пропуснал подобно удоволствие.

— Какво друго може да се очаква от човек с обноски на прасе?! — процеди през зъби тя.

Веждите му се вдигнаха изненадано, но Мегън не се съмняваше, че изненадата му е престорена, защото на устните му имаше нещо, което много приличаше на усмивка.

— Наистина полагам усилия да се принизя, но не вярвам да съм стигнал чак до такова ниво.

Тя не се и опита да проумее смисъла на тази неочаквана забележка. Това, което се опита да направи, бе да го заобиколи и да побегне, но Девлин пристъпи встрани и отново препречи пътя й.

— Значи все пак трябва да ти демонстрирам? — каза той и внезапно ръцете му се вдигнаха и се подпряха на стената от двете страни на главата й, така че Мегън се озова в нещо като клетка, от която не можеше да се измъкне, нито пък да не чуе притихналия му шепот: — Сега сме сами. Искаш ли да ме опознаеш и с ръцете си така старателно, както го стори с очи?

От гърдите й се изтръгна яростно възклицание, което бе доста приглушено, но затова пък изразяваше недвусмислено мнението й по въпроса. После Мегън се промуши под дясната му ръка и побягна към стълбите в дъното на салона.

Но зад гърба й се чу смехът му и подигравателният му глас:

— Това вече бяха обноски на прасе, миличка Мег. Забеляза ли разликата?

Мегън спря. Сега, когато помежду им имаше достатъчно разстояние, тя се чувстваше в безопасност, затова се обърна и изсъска:

— Между тази вулгарност и предишната ти грубиянщина? Никаква разлика.

— Добре, като говорим за обноски, нека ти кажа, че е все едно дали ще гледаш или ще докосваш, госпожице Пенуърти. Ефектът върху мъжете е един и същ… когато го правиш ти.

— Копеле!

— Глезено зверче — озъби се той, сетне кимна насмешливо и излезе.

При това си свирукаше небрежно, сякаш бе напълно убеден, че е спечелил този рунд, докато Мегън