Мъжът на моите мечти

беше толкова разярена, че й се искаше да се втурне след него и да го удари с все сила. Едва се удържа да не го стори. Но ако този проклетник се осмелеше още веднъж да я заговори…

6

— Искам да те яхна, не можеш да си представиш колко много искам. Ще ми позволиш ли?

При звука на тези тихо промълвени думи, долетели през полуотворената врата на стаята му, клепачите на Девлин рязко се вдигнаха. Вратата нямаше ключалка, дори не можеше да се затваря добре. Вчера, когато се бе настанил в малката стаичка, първата му работа беше да се разпореди да сменят коравия, мухлясал сламеник с ново легло. Бе оставил вратата за по-късно, защото беше счел, че удобството е по- важно. Но сега вече не мислеше така.

Трябваше ли да се събужда точно от това — от приглушения шепот на двама любовници, решили да се срещат в неговата конюшня? И то след като самият той снощи едва бе заспал, преследван от натрапчиви видения на собствената си среща — всъщност, нещо повече от среща — с пламтящата от гняв госпожица Пенуърти. Естествено, в тези видения тя не беше пламтяща от гняв, а просто пламенна. И изобщо не говореше, дори не отваряше уста, освен за да приеме целувките му и да им отвърне с нежен като кадифе език…

Девлин изръмжа. Слабините му отново бяха пламнали, точно както снощи, когато си бе представял как червенокосата му се отдава страстно. Определено трябваше да избягва тези мисли, поне докато не намереше някоя жена, за да задоволи изгарящата нужда, която те възбуждаха у него.

Той набързо прехвърли мислено възможностите си. Първата беше онази хубавичка дъщеря на съдържателя на странноприемницата, която преди две вечери бе решила да флиртува с Мортимър, след като Девлин й показа, че не проявява никакъв интерес. Снощи Мортимър се беше върнал да нощува в странноприемницата. Дали се бе възползвал от услугите на момичето? Благоприличието изискваше Девлин да го попита, преди сам да предприеме нещо.

После идваше прислужницата, която вчера му донесе чисти чаршафи. Как й беше името? Не можеше да се сети, но щедрите й форми наподобяваха формите на последната му любовница, а и погледите, които му бе отправила, бяха недвусмислени. Тази би била лесна плячка. Още вчера можеше да я има, при това без капчица усилие от негова страна. Трябваше. Но Девлин не искаше да си има вземане-даване с домашната прислуга на ескуайъра. Слугите обожаваха да клюкарстват, а той предпочиташе да пази връзките си в тайна.

Не се съмняваше ни най-малко, че в крайна сметка ще намери някоя, която да отговаря на вкуса и желанията му и която да няма нищо против една кратка авантюра. Само че настоящото състояние на тялото му изискваше това да стане доста бързо, за предпочитане още днес. Дяволите да те вземат, Мегън Пенуърти! И тези любовници отвън, които изобщо не му помагаха да успокои възбудата си! Несъмнено бяха слуги от имението, които още не бяха разбрали, че в конюшнята вече няма само коне. На всичко отгоре се бяха събудили дяволски рано — през малкия прозорец на стаята се виждаше, че тепърва започва да се зазорява.

— Сър Амброуз може и да ревнува малко, но не се тревожи. Ще се грижа и за двама ви.

Думите бяха придружени с приглушен смях. Девлин с мъка се удържа да не изръмжи отново. Опита се да се съсредоточи и да си припомни как точно изглеждаше задната част на конюшнята, където се намираше неговата стая. Какво имаше зад вратата? Май че две отделения. Да, в първото от тях се намираше Цезар. Чудно защо жребецът не пръхтеше неодобрително, след като тези двамата така безсрамно нарушаваха покоя му.

Самият Девлин изпитваше желание да изпръхти, че и не само това. С всеки изминал миг гневът му се усилваше все повече и повече. По дяволите този женски глас, който бе прекъснал съня му и който при това започваше да му се струва познат, незнайно откъде. А още по-вбесяващ бе ефектът, който му оказваше… защото наистина звучеше много познато.

— Дай да те погъделичкам. — Тих смях. — Значи ти харесва? Така си и мислех. Сър Амброуз обожава да го гъделичкам.

Девлин скочи от леглото, обзет от вече неподвластна на контрол ярост. Най-после полузаспалото му съзнание бе успяло да свърже този мек, мъркащ глас с лицето на неговата притежателка. Той разтвори рязко вратата и в същия миг застина като вкаменен. Никакви любовници, мърсуващи в един от празните обори. Никакъв мъж, когото да смаже от бой. Само Мегън, обляна от светлината на един фенер, и Цезар, който ближеше бучка захар от шепата й. Беше облечена в нефритено-зелен костюм за езда, а ярката й бакърена коса се спускаше сплетена в дебела плитка през средата на гърба й като огнен език. Дори не бе чула Девлин. Вниманието й беше изцяло погълнато от животното, което се опитваше да съблазни с нежни слова и сладки изкушения.

Макар че гледката бе доказателство за нейната невинност, Девлин усети, че яростта му не стихва. Не можеше да стихне. Най-малкото защото се бе разгоряла прекалено силно. Той не бе в състояние дори да предположи какво я е причинило, защото ревността не спадаше към кръга на чувствата, които беше свикнал да изпитва. Още от самото начало Девлин бе причислил тази жена към групата на девиците, което автоматично я правеше недосегаема за него… и което бе една от главните причини да й се гневи. Но после, когато най-сетне разпозна гласа й и си извади — макар и за кратко — погрешното заключение, че тя изобщо не е девствена, че отдава това нейно изключително, крехко тяло не само на щастливеца, с когото бе в момента, но и на онзи сър Амброуз, който щял да „ревнува малко“… Това вече бе извадило Девлин от равновесие, особено като се има предвид, че самият той лежеше в леглото си напълно възбуден при едничката мисъл за същото това тяло.

Но съзнанието, че е направил грешка — нелепа грешка, трябваше да признае, — не му помагаше да се успокои. Той реши, че е имал всички основания да бъде раздразнен — хм, меко казано. Да се откаже доброволно от удоволствието да я прелъсти, смятайки я за целомъдрена, само за да разбере, че тя в действителност щедро предлага прелестите си на всеки срещнат, бе повече от достатъчно като основание. Но не, тя не правеше нищо подобно, а Девлин все пак трябваше да се въздържа. Ето значи какво подклаждаше буйния огън на яростта му.

— Какво правиш тук, зверче? — Киселият му тон бе в пълно съзвучие с настроението му.

Мегън не се обърна, но тялото й се изопна, което му показа, че е познала гласа му. Тя бавно отпусна ръка и избърса небрежно полепналите по дланта й кристалчета захар в полата си. Цезар никак не хареса това и изпъна шия през вратата на обора, искайки още.

— Ще съм ти много признателна, ако се обръщаш към мен както подобава…

— Притрябвала ми е твоята признателност.

— …или ако въобще не се обръщаш към мен; за предпочитане второто.

Едва сега Мегън се извърна с намерение да каже още нещо. Но от устните й се отрони само едно тихичко „О!“, защото Девлин не носеше нищо друго, освен панталоните си, а те на всичко отгоре бяха полуразкопчани — по разбираеми причини — и разкриваха значителна част от тялото му от пъпа надолу. Очите й — безпомощни, любопитни, сякаш омагьосани — се плъзнаха по тази гола, златиста кожа, по широките рамене, по дългите, мускулести ръце, по мощния гръден кош, който се стесняваше, преди да стигне до плоския корем, по силните, но изящни хълбоци. Горната част на гърдите му бе гъсто обрасла с черни косми, но покрай зърната имаше само няколко кичура. По-надолу тялото му беше съвсем гладко, чак до пъпа, откъдето се спускаше нова ивица косми, която потъваше в панталоните. А под нея имаше огромна издутина, която заплашваше да разкъса и малкото закопчани копчета.

Погледът й не можа да продължи. Остана прикован с напрегнато удивление върху най-интимната част от тялото му и Девлин усети, че е останал без дъх, усети как възбудата му се удвоява под този настойчив поглед и не можеше да повярва, че всичко това се случва отново. Беше си легнал с панталоните просто от благоприличие, просто защото вратата на стаята му не се затваряше. Ако ги беше свалил снощи, сега щеше да стои пред нея гол-голеничък, защото в яростното си желание да убие любовника й бе скочил от леглото без изобщо да се замисли дали е облечен или не. Дали тя пак щеше да го гледа толкова втренчено, ако наистина бе чисто гол? Не знаеше защо, но му се струваше, че да.

— Ако вратата ми можеше да се затваря, сега щеше да имаш много повече за гледане, понеже обикновено спя гол. Но това все още може да се поправи. Искаш ли да ги сваля?