Мъжът на моите мечти

идиотското си поведение.

Може и да не бе нахлупил шапката си, както го беше посъветвал Мортимър, но бе държал очите си най-смирено сведени надолу и по собственото му скромно мнение бе изиграл ролята си съвършено. Сега обаче беше принуден да си признае, че би било хиляди пъти по-добре да я бе забелязал още отдалеч, вместо да вдигне поглед и тя да се окаже точно пред очите му. На човек му трябва време, за да свикне с такава сияйна красота — в противен случай се превръща в пълно магаре, каза си той. Добре поне, че нито тя, нито спътниците й видяха изумлението му. И тримата се бяха вторачили в Цезар и това му даде възможност да затвори зяпналата си уста незабелязано, нищо че се наложи да му повторят първия си въпрос към него, защото изобщо не го беше чул.

Обикновено Цезар наистина предизвикваше удивление, но това важеше с пълна сила и за самия Девлин. За пръв път му се случваше да бъде изцяло пренебрегнат заради коня си — е, от жени, разбира се. И за пръв път това го ядоса, за бога. Само че после тя го бе удостоила с прекалено много внимание. Беше го огледала както се оглежда жребец — със същия жаден интерес, с който бе изучила Цезар. От една страна, този поглед го бе засегнал дълбоко — да не би, по дяволите, да беше кон на пазара, очакващ да започне наддаването?! От друга страна, обаче, го бе пронизало неудържимо, тръпнещо желание.

А това се случваше твърде рядко. Девлин бе мъж със силни апетити, но ги задоволяваше с толкова голяма лекота и толкова редовно, че обикновено се чувстваше прекалено заситен, за да усети истинска възбуда. Жените, били те млади или стари, се лепяха за него като мухи на мед откакто се помнеше. Човек се разглезва от подобен отявлено похотлив интерес, мислеше си той.

Но интересът на червенокосата изобщо не му се бе сторил похотлив и не обясняваше неговата реакция. Погледът й го бе оскърбил и възбудил едновременно. Но каквото и да се криеше зад този поглед, поведението й бе повече от непристойно и Девлин беше решил да й даде добър урок, като я огледа по същия безсрамен начин. Но не бе почувствал очакваното удовлетворение. Вместо това гледката на заоблените й гърди и крехката й талия беше разгоряла още по-силно огъня в слабините му и най-вероятно бе изпепелила разсъдъка му.

Дали беше сгодена?

Девлин установи, че не го свърта на стола, който ескуайърът любезно му бе предложил. Всеки шум, долетял иззад вратата на кабинета, го караше да изтръпва, уплашен, че тя се връща. Дали щеше да връхлети право при баща си, за да поиска уволнението на Девлин, както беше заплашила?

Нищо чудно. С тази червена коса… Сигурно вършеше всичко импулсивно, пламенно, страстно…

Той с мъка се въздържа да не изпъшка отчаяно. Не можеше да остане тук. Една от причините, поради които се бе съгласил да потъне за известно време в глухата провинция, бе тази, че имаше нужда от промяна в ежедневието си. Беше гледал на този престой като на ваканция, като на време, в което ще остави настрана всички тревоги и грижи и ще се наслаждава на пълен покой и душевен мир. Но сега изобщо не можеше да си представи, че това е възможно с жена като тази наоколо. Дори в момента, само при мисълта, че тя може всеки миг да влети в стаята, нервите му се бяха свили на кълбо. Не, трябваше да намери друго място, където да се скрие… И да й позволи да смята, че тя го е прогонила? Как не!

Дружелюбният кафяв поглед отново се взря в него. Нейните очи бяха възможно най-тъмното синьо. И не бяха ни най-малко дружелюбни.

— Конят, който тук се изтъква като обяснение за идването ви, изглежда е дяволски скъп. Наистина ли трябва да го купя? — попита ескуайърът.

Девлин въздъхна облекчено, щастлив, че има нещо друго, за което да мисли.

— Не, сър. Цезар не се продава. Достатъчно е само да казвате, че сте го купил, ако някой ви попита.

Пенуърти се намръщи сконфузено.

— Не съм много добър в тези неща. Езикът ми се оплита и при най-дребната лъжа.

Де да можеше всички да имаме същия проблем, помисли си Девлин развеселен.

— Това не бива да ви притеснява. Просто приемете, че ви отстъпвам временно собствеността върху Цезар в замяна на вашето гостоприемство и при условие конят да ми бъде върнат, когато си замина. Джентълменско споразумение. Това задоволява ли ви?

— Значи наистина ще съм собственик на животното? И ако твърдя, че съм такъв, няма да лъжа?

— Ще казвате абсолютната истина, сър.

Ескуайърът се усмихна облекчено.

— Божичко, Мегън ще умре от изненада.

Девлин подскочи.

— Мегън?

— Дъщеря ми — обясни Пенуърти. — Тя храни необяснима любов към расовите коне — необяснима за едно момиче, имам предвид. Собственият й кон…

— Мисля, че съм длъжен да ви предупредя, сър. Случайно се натъкнах на дъщеря ви на път за насам и тя от пръв поглед не ме хареса, макар да не мога за нищо на света да си обясня защо. Обикновено дамите не ме възприемат така.

Ескуайърът го погледна отново и се засмя.

— Да, предполагам.

— Може би ще се наложи да й изтъкнете, че конят и аз трябва да бъдем заедно, че това е задължителна част от сделката и че не мога да бъда уволнен.

— Чак толкова ли не ви е харесала?

— Поне с такова впечатление останах.

— Е, след като вие и конят наистина вървите заедно, а аз току що го купих, не може да става и дума за уволнение. Не че имам право да ви уволнявам — нали всъщност не работите за мен… — Ескуайърът се намръщи объркано, после тръсна глава. — Виждате ли, аз я разглезих. Признавам си. Струва ми се, че никога не бих могъл да й кажа „не“. Но в този случай ще бъда твърд. Не всеки ден получавам молби за услуга от хора като нея. — Той кимна към писмото.

Девлин изобщо не се бе съмнявал, че ще получи утвърдителен отговор, но от благоприличие попита:

— Значи приемате условията, сър?

— Напълно, господин Джефрис — усмихна се ескуайърът. — С най-голямо удоволствие.

— Не е необходимо да казвам, че това трябва да се пази в най-строга тайна, нали? Дори семейството ви не бива да знае истинската причина за присъствието ми тук.

— Не се тревожете за това. Семейството ми се състои само от мен и Мегън.

— Значи не е омъжена? — Можеше да се закълне, че нямаше да зададе този въпрос. — Искам да кажа, нямате ли зет, който може да прояви любопитство към внезапното ви решение да направите ферма за разплод на коне?

— Не, още не, макар че не вярвам да е задълго… Ферма за разплод ли казахте? Означава ли това, че трябва да купувам още животни?

— Няколко кобили… Какво искате да кажете с това „не вярвам да е задълго“? Не е ли свободна?

— Кой?

— Дъщеря ви.

Ескуайърът сбърчи чело. Очевидно му беше трудно да следи двойната нишка на разговора.

— Дъщеря ми… Да, доколкото знам… Да, да сигурен съм, че е. Би ми казала, ако не беше, не мислите ли?

Девлин се надяваше, че говорят за едно и също нещо.

— Да, разбира се.

— Но вие сте я видял. Сигурно сте забелязал, че тя е хубаво момиче, нали? А скоро е дебютът й в Лондон. Не, не вярвам след това да остане задълго свободна.

Мегън Пенуърти в Лондон? Сега челото на Девлин се беше сбърчило, макар самият той да нямаше представа, че е така.

— Сега за кобилите, сър — каза Девлин някак рязко. — Те ще бъдат ваши, докато трае престоят ми тук,