Мъжът на моите мечти

— Чакай малко. Дай поне да помислим реалистично. Ако наистина искаш да се омъжиш за мъж с благородническа титла, ще ти намерим някой симпатичен виконт. А може дори и лорд. Да, това не е напълно невъзможно. И тогава ще се изравниш с лейди О… Недей да ми клатиш глава, по дяволите!

— Тифани, ако въобще падна чак дотам, че да се омъжа заради титла, ще го направя само за най- висшата.

— Тогава не падай.

— Вече реших да го сторя. И колкото повече мисля за това, толкова повече ми харесва идеята да бъда дукеса.

Тифани изпъшка.

— Защо все на мен се пада да бъда лошата? Добре, чуй сега какви са фактите, Мегън. Сред твоите предшественици може и да има някой лорд…

— Преди четири поколения; плюс един-двама барони.

— Няма значение, ти си оставаш просто дъщерята на един провинциален ескуайър. Дуковете имат право да сключват брак дори с кралски особи. Те не се женят за дъщери на земевладелци.

— Ротстън ще се ожени. И защо не? — упорито отвърна Мегън. — Без друго е невероятно богат. Бракът не може да му донесе нищо повече от това, което вече притежава, така че той няма защо да търси жена с титла. Възможно е дори да иска да се ожени по любов, а един дук със сигурност може да прави каквото си поиска. По една случайност моят произход ме прави приемлив вариант за съпруга. Разбира се, Ротстън би могъл да се ожени и за нещо по-добро от дъщеря на ескуайър, но на него няма да му пука за това, защото ще е влюбен в мен, при това до уши, помни ми думата. Знаеш защо, нали? Заради това мое проклето лице. До сега не ми е донесло нищо друго, освен мъка и е крайно време да си плати за всичко, като ми спечели дука.

В думите й имаше много горчивина и болка, затова Тифани зададе следващия си въпрос предпазливо.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Какво ще стане, ако ти не го обичаш?

— Естествено, че ще го обичам.

— Ами ако не можеш, Мег? Ами ако той е ужасен и противен, и изобщо — недостоен за любовта ти?

— Не би посмял да е такъв. Той е дук.

Тифани едва не прихна да се смее на тази нелепа убеденост.

— И все пак, ако още щом го видиш, разбереш, усетиш дълбоко в себе си, че това въобще не е мъж за теб, че ще ти донесе само нещастие? Пак ли ще искаш да се омъжиш за него?

След дълго мълчание Мегън промълви:

— Не.

Слава богу, каза си Тифани с въздишка. Сега вече бе стъпила на по-солидна основа, затова продължи по-смело:

— Може да е грозен.

— Забрави ли как онази прислужница в Шеринг Крос шепнешком ни обясни колко бил красив?

— Тя се опитваше да ни впечатли.

— Ние вече си бяхме повече от впечатлени. Нямаше нужда да ни впечатлява допълнително.

— Това е другият проблем. Не може наистина да искаш да живееш в такова място.

— Шегуваш ли се? — Мегън въздъхна. — Шеринг Крос е най-великолепният дом, който човек може да си представи.

— Това не е дом, това е огромен мавзолей, разпрострян върху повече от шест акра земя. Само конюшнята беше по-голяма от цялата тази къща, а вашата къща никак не е малка.

— Знам. Всичко беше толкова величествено — замечтано каза Мегън.

— Величествено? Сигурно из онези лабиринти всеки ден се загубват и умират хора.

При тази забележка погледите им се срещнаха и двете момичета избухнаха в смях.

— Умират?!

— Е, най-малкото биха могли. — Те се засмяха отново и Тифани най-после склони да се съгласи. — Добре де, предполагам, че не е напълно невъзможно да се заплени един дук, не и за жена, която изглежда като теб. Абсолютно ли си сигурна, че го искаш, Мег?

— Да. Амброуз Сейнт Джеймз може да смята ергенските си дни за преброени.

— Божичко! — възкликна Тифани. — Бях забравила, че ти кръсти коня си на него.

Мегън примигна изненадано.

— Аз също.

И те отново избухнаха в смях, но този път бяха прекъснати от Кребс, който отвори вратата, за да ги извести за пристигането на почитаемия Тайлър Уейтли. Мегън посрещна младия мъж с ослепителна усмивка и с поздрав.

— Добро утро, Тайлър. Господи, днес изглеждаш великолепно. Ако изчакаш само миг, за да изтичам до горе да си взема шапката, после можем да тръгнем веднага.

Тя прелетя покрай него без да дочака отговор на поздрава си, но горкият човек и без това беше онемял от усмивката, с която го бе дарила. Тифани скри собствената си усмивка зад чашата чай, приятно изненадана от факта, че не изпитваше и капка ревност от реакцията на годеника си. Сетне отбеляза насмешливо:

— Ще трябва да свикнеш да се оправяш по-добре, Тайлър, ако не искаш Мегън отново да започне да се държи ужасно с теб.

Той затвори зяпналата си уста, пъхна ръце в джобовете си и се намръщи.

— Господи, не завиждам на мъжа, който ще вземе ръката й, наистина не му завиждам.

— Той вече е избран, така че не ни остава нищо друго, освен да се надяваме да вземе не само ръката, но и сърцето й.

Веждите на Тайлър се извиха въпросително.

— Пропуснах ли нещо между вчера и днес?

— Нищо съществено… но мислил ли си някога, че може да ти е мъчно за един дук?

3

— По дяволите, вашата предпазливост вече минава всякакви граници, господин Браун. Да ходя пеша, за бога! Фреди би пукнал от смях, ако можеше да ме види.

Мортимър Браун удостои мъжа до себе си с поредния възмутен поглед. Откакто напуснаха Кент5 не бе чул от него нищо друго, освен оплаквания. Но той беше предупреден за това и го очакваше.

— Нямаше да вървите пеша, ако бяхте взели и друг кон, както ви посъветвах.

— Чуваш ли как те обиждат, Цезар? — обърна се Девлин към коня си.

Жребецът изпръхтя в знак на съгласие и с това си изпроси един унищожителен поглед от страна на Мортимър. Но фактите си бяха факти.

— Да пътуваш нощем, както правихме досега, е едно, господин Джефрис, но денем всичко се вижда. Всеки би се смаял, ако зърне голтак като вас върху кон като този, нали? Дойдохте тук, за да изчезнете от очите на хората, а не за да привличате вниманието им.

— А вие сте тук, за да ми вадите душата, предполагам — отвърна Девлин. — Но ако не сте забелязал, селото вече се изгуби от поглед, а на пътя не се мярка жив човек.

— Вече се мярка — или освен твърдоглав сте и сляп?

Девлин изобщо не обърна внимание на каретата, която току-що се бе показала иззад едно възвишение на пътя. Вместо това той се спря за миг, за да стрелне Мортимър с един от най-страховитите си погледи. А в подобен поглед, хвърлен от височината на здравото му, дълго метър и деветдесет тяло, наистина имаше