Мъжът на моите мечти

приковал вниманието й, той плъзна по нея същия бавен и изпитателен поглед, който самата тя му бе отправила преди минути. Нарочно, без съмнение. Каквото повикало, такова се обадило. На всичко отгоре Мегън не можеше да каже или направи нищо, с което да го спре, без да му даде възможност да обяви на всеослушание, че просто й връща комплимента. Но поведението на този мъж не беше комплимент. Беше оскърбление, и то жестоко — нещо, което никой джентълмен не би сторил, независимо дали е бил провокиран. Но с това той още веднъж доказваше, че не е никакъв благородник… освен ако не смяташе, че тя приема вниманието му с удоволствие. Божичко, може би точно така смяташе — след онова, което бе направила!

— Значи вие просто водите жребеца? — изтърва се Мегън. — И после си отивате?

Надеждата в тона й накара Тифани да я изгледа подозрително. Мъжът на пътя също я долови. За част от секундата той изглеждаше объркан, после се усмихна — откровено нагла усмивка, от която Мегън потръпна. И имаше защо.

— Аз съм коневъд, госпожице, и съм, така да се каже, прикрепен към коня, защото никой освен мен не може да се справи с него. Нали не смятате, че предишният му собственик би оставил жребец като този на произвола на съдбата, без да осигури човек, който да се грижи за него както подобава? По дяволите, не вярвам наистина да ви е хрумнало подобно нещо. Освен това аз съм и обездвач, така че съм същинско съкровище за всяка конюшня. Виждате ли, аз просто знам цаката на конете. Защото се отнасям с тях като с жените: нежно — в повечето случаи, с твърда ръка — когато трябва, и с хубав пердах по задницата — когато станат прекалено проклети.

Защо, по дяволите, казах това, запита се Девлин. Просто за да видя дали бузите й могат да пламнат толкова ярко, колкото тази ужасяваща ръждива коса? На червенокосите не им отива да се изчервяват. На тази й отива, мътните я взели!

Госпожичката обаче започваше да кипи от възмущение. Девлин би бил силно изненадан, ако не беше станало така. Той хвърли невинно-въпросителен поглед към русата девойка и в отговор получи поглед, който казваше: „Какво друго може да очаква човек от един коняр, ако не лоши маниери?“

Но дъщерята на ескуайъра вече бе побесняла и изобщо не се опита да го скрие.

— Тръгвай, Тайлър. Този човек ще бъде уволнен още щом пристигне у дома, уверявам те.

Младият мъж дръпна поводите и каретата потегли. Девлин го чу да казва:

— Сигурен съм, че той не искаше думите му да прозвучат така, поне не като обида.

— Как не!

— Тя е права — обади се зад гърба му Мортимър. Двамата се бяха втренчили в отдалечаващата се карета.

— А-ха, най-после си възвърнахте дар-словото, а?

Лицето на Мортимър пламна.

— И какво, ако съм го загубил? Никога не съм виждал такава жена. Но какво е вашето извинение? Вие не загубихте дар-слово, просто си загубихте ума. Това беше дъщерята на ескуайъра, на същия този ескуайър, който дори няма представа, че ще гостуваме в неговата конюшня, нито пък че е закупил расов жребец. Ами ако тя беше накарала тоя младок да я откара веднага в къщи, за да се оплаче на баща си?

Девлин се намръщи. Изобщо не му бе хрумнала подобна възможност. А трябваше. Но той тръсна глава и каза:

— Тогава щеше да се наложи да направим малко състезание и да видим кой ще стигне пръв до ескуайъра. Имате ли някакви съмнения относно изхода от подобно надбягване?

— О, това би било чудесно разрешение на проблема, няма що. Малката госпожица със сигурност щеше да се разлюти още повече. Защо изобщо ви трябваше да я оскърбявате?

— Мислех, че грубоватостта е задължителна част от ролята ми.

— От коя роля? Ролята на човек, който отглежда расови коне и по този повод стои достатъчно близо до аристокрацията, за да има добри обноски? Или ролята на гамен, израснал на улицата?

Внезапно Девлин се засмя.

— Струва ми се, че ще е по-безопасно да се правя на гамен, особено покрай това малко бижу.

— Безопасно?

— Несъмнено — отвърна Девлин. Но понеже този отговор не можеше да извади Мортимър от объркването му, той добави: — Мисля, че бяхте прав, господин Браун. Умът ми отиде по дяволите и още не се е върнал.

— Заслужава си човек да види такава жена, нали?

— Ако харесва червенокоси жени.

Мортимър презрително изсумтя.

— А вие сигурно изобщо не ги харесвате?

— Не, слава богу. Ако ги харесвах, вероятно бих бил загубен. Но трябва да ви кажа нещо, господин Браун. Започвам да си мисля, че принудителното погребване в глухата провинция може и да ми хареса.

— Надявам се това не означава, че възнамерявате да се позабавлявате с тази малка госпожичка?

— Дали възнамерявам? Разбира се. Да не би да не сте забелязал, че двамата с нея току-що си обявихме война?

4

Арнълд Пенуърти вдигна очи от писмото, което държеше в ръката си, за да отправи към Девлин още един изпитателен поглед — третият, откакто бе отворил плика. Сетне продължи да чете. Ескуайърът имаше топли, дружелюбни кафяви очи. И въпреки необичайната, объркваща молба, която се съдържаше в писмото, погледът му продължаваше да е дружелюбен.

Тя нямаше нищо общо с баща си. Когато ескуайърът се бе изправил иззад бюрото си, за да поеме плика, Девлин се беше почувствал като великан. Пенуърти определено бе дребен, може би дори няколко сантиметра по-нисък от дъщеря си. И кръгъл като буренце за бира. Девлин знаеше доста неща за корсетите, понеже бе имал удоволствието да съблича не един или два, и беше готов да се обзаложи, че изящната, тънка като гърло на пясъчен часовник талия на госпожица Пенуърти изобщо не се дължи на прекалено стегнат корсет.

Госпожица? Не беше сигурен. Можеше и да е омъжена. Най-малкото, изглеждаше достатъчно голяма, за да е омъжена. Възможно бе дори оня мъж с нея да е бил съпругът й. Девлин реши, че няма да пита.

— Тук никъде не се споменава защо тя иска да ви скрия в конюшнята си — неочаквано каза ескуайърът.

Девлин се поколеба какво да отговори, но в крайна сметка избра истината.

— Един мой приятел иска да ми пръсне черепа.

Едната рунтава кафява вежда на ескуайъра се вдигна въпросително.

— Приятел, казвате?

Девлин кимна.

— Най-добрият ми приятел, ако трябва да бъда точен. Става въпрос за недоразумение, но той все още е твърде разярен, за да проумее, че е така. Затова беше решено, че за всички ще е най-добре да изчезна за известно време.

— Разбирам — каза ескуайърът. Не разбираше, но предпочете да се върне към писмото.

Косата може би бе единственото нещо, по което баща и дъщеря си приличаха, макар че неговите къдрици не бяха толкова бакъреночервени — с възрастта бяха избледнели и в тях сребрееха множество сиви кичури. Освен това ескуайърът имаше лунички, цяло съзвездие лунички, обсипали не само носа, но и бузите му. Логично бе да носи бакенбарди, за да скрие поне част от тях, но той не носеше.

Дали някъде по тялото й има лунички, запита се Девлин. Защото по нежното й, изваяно сякаш от слонова кост лице нямаше нито една.

Какво, по дяволите, е малкото й име?

Реши, че няма да пита.

Ескуайърът мълчеше. Сигурно препрочиташе писмото вече за втори път, но това изобщо не вълнуваше Девлин, защото мислено той се бе върнал на прашния път и се опитваше да намери приемливо извинение за