Мъжът на моите мечти

16

— Дали бих могъл да поговоря с баща ви за женитба?

Мегън пропусна един такт. Партньорът й, изглежда, не забеляза.

Беше отличен танцьор. Предишните около половин дузина партньори на Мегън не бяха, затова тя веднага отбеляза този факт. Освен това имаше приятно лице, а точно в момента — и напълно сериозно изражение. Изглеждаше на малко повече от тридесет години.

Ако беше по-млад, Мегън щеше да се засмее и да измисли някакъв шеговит отговор. Боеше се обаче, че той говори сериозно. Но самата тя не искаше да бъде сериозна точно сега. Вечерта се бе оказала дяволски забавна, точно както беше предрекла Тифани.

Мегън бе обещала всички танци на различни партньори, с изключение на два, които пазеше за дука в случай, че той си направеше труда да се появи. Още го нямаше, но дори това вече не я притесняваше кой знае колко. Сега си даваше сметка, че е глупаво да се оставя да я води припряността. Сейнт Джеймз нямаше да й избяга. Разполагаше с предостатъчно време, за да се запознае с него. А тъй като половината от присъстващите на бала бяха от Лондон, тя вече не се опасяваше толкова от предстоящия си дебют. В края на краищата, тези хора съвсем не се бяха оказали чак такива страшилища.

— Виждаш ли? Така ще бъде и в Лондон — бе прошепнала на ухото й Тифани само преди секунди, точно преди настоящият партньор на Мегън да си проправи път през тълпата обожатели, скупчени около нея и да я отведе на дансинга. — Още ли си сигурна, че искаш онзи стар досадник, дука?

Мегън още бе сигурна и само срещата с него можеше да я накара да промени решението си. Но междувременно не виждаше причини да не се наслаждава на своя успех — защото популярността й сред присъстващите на бала определено можеше да се нарече така. Ала едно напълно сериозно предложение за брак от непознат мъж далеч не отговаряше на представите й за наслаждение. Това бе просто абсурд и заслужаваше абсурден отговор.

— Разбира се, че можете — каза тя на своя партньор; не помнеше името му. — Но съм длъжна да ви предупредя, че е много вероятно той да ви застреля.

Сега той пропусна един такт. Но Мегън забеляза.

— Извинете — промълви мъжът след кратка пауза, — „застреля“ ли казахте?

— Точно така.

— Но… но…

— О, той не е чак толкова ужасен, сър; става такъв само когато някой му спомене думата „женитба“. Виждате ли, прекалено често го засипват с такива предложения… Тези жени просто не го оставят на мира.

Той пропусна още един такт. Мегън успя да остане сериозна, макар и с цената на неимоверни усилия.

— Жени? Но аз имах предвид…

— И се боя, че татко се закле — да, наистина се закле, че ако още веднъж чуе тази дума в близките три месеца — все пак, той прояви достатъчно разум да сложи някакво ограничение във времето, — ще застреля човека, който я е произнесъл, без значение кой е той. Вижте, не знам дали действително имаше предвид, че ще го убие. Може да възнамерява само да го рани. Да, напълно е възможно. Така или иначе, почувствах се длъжна да ви предупредя.

— Благодаря ви. Наистина, много съм ви признателен.

Сигурно, помисли си Мегън. След този разговор горкият човечец нямаше вече кой знае какво да каже и останалата част от танца премина в почти пълно мълчание. Когато музиката спря, той се сбогува някак припряно и за пръв път от началото на вечерта Мегън остана за миг сама. За един много кратък миг.

— Вярвам, че следващият танц ще бъде за мен.

Гласът я стресна, защото бе дошъл точно иззад гърба й. Освен това я раздразни, защото се беше надявала да остане за малко насаме със себе си. Дали не можеше да се престори, че не го е чула и просто да се отдалечи? Не, би било прекалено невъзпитано от нейна страна, въпреки че си оставаше вариант за изход. Трябваше й само удобно извинение да го стори, а Мегън подозираше, че никак няма да й е трудно да намери такова, предвид на самонадеяния тон, с който бе направено това изявление.

За да предотврати опасността да бъде въвлечена в разговор, тя се извърна съвсем леко, така че мъжът да разбере, че думите й се отнасят до него, и каза с известна доза нелюбезност:

— Всъщност, наистина нямам партньор за следващия танц, но това ме устройва чудесно. Извинете ме, но тъкмо се канех да подишам малко свеж въздух.

— Същото щях да ви предложа и аз, така че ще ви придружа, ако не възразявате.

— Чистият въздух е на всички, разбира се, и всеки може да го диша свободно, но аз предпочитам да направя това сама.

— Колко сте неромантична, госпожице Пенуърти. — Любопитството я принуди да се обърне. Той беше висок, много висок. И с маска.

— Да не би вече да са ни запознали?

— Не бих забравил подобно удоволствие. Но отговорът е „не“.

— Тогава откъде…

— Попитах. Но позволете ми сам да се представя. — Той съвсем леко се поклони. — Амброуз Сейнт Джеймз, на вашите услуги. Сигурна ли сте, че няма да промените решението си?

Шегуваше ли се? Мегън вече се бе отказала от надеждата да го срещне тази вечер, а ето че той беше тук и далеч надхвърляше всичките й очаквания. Наистина, лицето му бе скрито зад черното домино, но чертите, които все пак се виждаха, определено бяха красиви, а тялото му беше също толкова прекрасно сложено, колкото и това на Девлин — стой настрана от мислите ми, конярю! — макар че, естествено, тя никога нямаше да види Девлин облечен в толкова елегантен вечерен костюм. Маската хвърляше сянка върху очите му, затова Мегън не успя да определи цвета им, но косата му бе черна и гладко изпъната назад над високото му чело. Беше привлекателен, да, много привлекателен. А тя се бе държала грубо с него; вероятно го бе засегнала!

Но преди да изтърси „Разбира се, че промених решението си“, Мегън осъзна колко нелепо би прозвучало това след недвусмисления й опит да го отблъсне. Затова тя го удостои с хладна усмивка и попита с безразличие, каквото в действителност изобщо не изпитваше:

— Вие, изглежда, сте много упорит?

— Когато се налага — отвърна той.

Неговата собствена усмивка я изуми с чувствеността си. Вероятно и Девлин би се усмихвал така, ако… Казах ти да престанеш!

— Защо ще се нала…

Той я прекъсна нетърпеливо.

— Хайде да не се впускаме в подробности, защото след малко ще се появи следващият ви партньор. Вие вече променихте решението си, мило момиче, така че елате с мен.

Как е разбрал, питаше се Мегън, докато дукът я водеше към терасата. Движеха се някак прекалено припряно, а и обезпокоеният поглед, който бе хвърлил зад гърба й, я сепна — сякаш Сейнт Джеймз бързаше да избяга от някого, когото бе видял да се приближава. Внезапната промяна у него след онази възхитителна усмивка беше доста смущаваща, затова когато той се отправи към стъпалата, водещи към градината, Мегън се улови за парапета на терасата.

— Струва ми се, че въздухът тук е напълно подходящ — каза тя, като измъкна ръката си от неговата.

— Значи не искате да се разходим из окъпаните в лунна светлина градини? Много сте неромантична, госпожице Пенуърти.

— И кой го казва! — измърмори Мегън.

Дукът й се усмихна ласкаво. Тази усмивка бе не по-малко изумителна от първата и несъмнено целеше да усмири раздразнението й, което сега бе повече от очевидно.

— Не се сърдете, мило момиче. Тук присъстват неколцина души, с които бих предпочел да не разговарям, а един от тях тъкмо се беше запътил към нас — което означаваше, че не бих имал достатъчно