Мъжът на моите мечти

време за вас. Именно тази съкрушителна мисъл е виновна за ужасните ми обноски.

Извинението бе приемливо, още повече, че се покриваше с предположенията на самата Мегън относно причината за странното му поведение. Но това, което я накара да му прости напълно, бяха последните му думи. Мисълта, че е успяла да го смути дотолкова дори я накара лекичко да се изчерви. Този мъж определено се интересуваше от нея, а нима не се бе надявала точно на това?

Да, тази мисъл я развълнува, но и я изпълни със съжаление, което Мегън не успя да прикрие.

— Следващият танц е обещан, така че и без това няма да имате много време.

— Тогава трябва да се възползвам от малкото време, което ми остава — каза той и я придърпа в обятията си, за да я завърти в ритъма на долитащия откъм салона валс.

Мегън бе напълно неподготвена за подобно неочаквано развитие на нещата и й трябваше известно време, за да осъзнае, че дукът я притиска твърде близо до себе си. Когато все пак го осъзна, тя усети как тялото й едва забележимо се скова. А миг след това топлият му дъх погъделичка ухото й, като накара шията и ръцете й да настръхнат от тръпнещо удоволствие.

— Поривът да ви държа в прегръдките си беше просто прекалено неустоим. Но още по-неустоим е поривът да ви целуна, така че сама виждате — опитвам се да се държа прилично.

Ръцете, които я прегръщаха, толкова много и напомняха за една друга дръзка прегръдка, а и тези прелъстителни слова бяха толкова обезоръжаващи, че Мегън за малко не промълви: „Тогава ме целунете“. Защото самата тя също изпитваше такъв порив. Но с огромно съжаление си припомни, че изобщо не можеше да се целува, затова не каза нищо. Искаше първата им среща да остане паметна за него — така, както със сигурност щеше да остане паметна за нея.

Мегън бе щастлива, че ще може да успокои опасенията на Тифани. Вече не изпитваше никакво съмнение, че няма да й се наложи да полага големи усилия, за да обикне Амброуз Сейнт Джеймз. Тя въздъхна доволно и се отпусна в обятията му — защото всичко се развиваше според плановете й.

Девлин чу въздишката й, почувства отпускането на тялото й и изтръпна — защото нищо не се развиваше според неговите планове. Но той не бе очаквал, че тази вечер Мегън ще изглежда толкова зашеметяващо. Че ще е тъй невероятно красива, та ще го накара да забрави за какво е дошъл. Беше й казал самата истина. В този момент единственото, което искаше, бе да я целуне. И не се съмняваше, че тя би му позволила да направи това, а може би и повече. Защото жената пред него не бе онази Мегън, която познаваше; беше подлата малка госпожичка, тръгнала на лов за дукове. И, за бога, щеше горчиво да се разкайва за това след тази вечер.

След като успя да си припомни действителните си намерения, Девлин я завъртя обратно до парапета на терасата и рязко спря. Но определено съжали, че го е сторил, щом видя как замечтаното й изражение се смени с изненада, когато я пусна от обятията си. Отново усети непреодолим копнеж да я целуне, но го пропъди, като си напомни, че никой друг мъж не би устоял на подобно изкушение и че самият той не би устоял, ако не знаеше каква игра играе тя. Мегън си заслужаваше урока, който се канеше да й даде, урокът, заради който бе рискувал да се натъкне на Фреди. Може би занапред щеше да бъде по-предпазлива при избора на жертвите си.

Мрачното му изражение накара Мегън да се почувства неловко. Искаше й се да зърне очите му, но на слабо осветената тераса това вече бе напълно невъзможно.

— Очевидно все пак нямате желание да танцувате, Ваша светлост — бе единственото, което й хрумна да каже.

— Ах, значи знаете? — възкликна Девлин, явно в отговор на нейното „Ваша светлост“.

Мегън сви рамене, въпреки че наум се прокле, задето се бе обърнала към него като към дук без той официално да й е бил представен като такъв.

— Нима това не е известно на всички?

— В Лондон — да, но не и в провинцията. — Девлин въздъхна. — Жалко. Това разваля половината от удоволствието.

— Защо?

— Хората проявяват склонност да се държат неестествено, когато разберат кой съм. Единственото, което виждат, е титлата, а не човека, който я носи.

Мегън долови горчивината в думите му и се почувства още по-неловко. Това се отнасяше и за самата нея… Не, не съвсем. Вярно, тя искаше титлата, но всичко зависеше от притежателя й. Ако решеше, че той не е подходящия мъж, титлата нямаше да има никакво значение.

— Съжалявам — чистосърдечно каза Мегън. — Предполагам, че не ви е лесно.

Сега Девлин сви рамене.

— Просто един от дребните недостатъци на това да си дук.

— Надявам се поне, че има достатъчно предимства, които да ги компенсират.

Въпросът й го накара отново да се усмихне.

— О, да, има едно-две.

Защо ли това й бе прозвучало толкова подигравателно? Не, не бяха думите му. Беше усмивката. В тази усмивка определено се криеше нещо.

— Да не би едно от тези предимства да е възможността да проявявате мъничко нахалство?

Мегън просто искаше да се пошегува. Но той отговори сериозно:

— Мъничко? Аз направо ви довлякох тук, на терасата, мило момиче. Това беше доста нахално от моя страна.

— Така е, и след като го споменавате, хрумва ми, че още не сте ми поискал извинение.

— Още едно предимство: рядко се извинявам. В края на краищата, кой би дръзнал да ми потърси сметка за това, което върша?

Тези думи вече никак не й харесаха. Ако Тифани беше тук, щеше незабавно да изтъкне, че още не са открили кой знае колко добри качества и Мегън щеше да е принудена да се съгласи. Какво, по дяволите, бе станало с очарователния мъж, който само преди минути й бе признал за неустоимия си порив да я целуне?

— Смятам, че аз не бих се затруднила да го направя, Ваша светлост.

Девлин се облегна на парапета и скръсти ръце. По всичко личеше, че е развеселен.

— Наистина ли? Тогава вероятно вашият собствен характер е тъй безупречен, че ви дава право да хвърляте камъни по грешниците?

Нито приглушената светлина на терасата, нито малкото домино помогнаха на Мегън да скрие червенината, плъзнала по лицето й.

— Абсолютно… не. Изобщо не твърдя, че съм съвършена, но от друга страна, аз не притежавам толкова висока титла.

— А ако я притежавахте, щяхте ли да сте по-малко разглезена и своенравна?

Мегън се вцепени.

— Бих искала да знам какво ви кара да смятате, че съм такава, каквато току-що ме описахте?

— Не познах ли?

В гърдите й отново се надигна разочарование, и то много по-силно от онова, което бе изпитала при вестта, че дукът може и да не се появи на бала. Толкова силно, че почти я задушаваше. Мегън изпадна в ярост. Не знаеше къде точно бе сбъркала, но знаеше, че ако не си тръгне сега, ще каже нещо, с което ще сложи край на всички възможности за бъдещи срещи с този човек — ако изобщо решеше да му даде шанс и друг път да се държи с нея по такъв отвратителен начин.

— Струва ми се, че се надишах на чист въздух. Приятна вечер, Ваша светлост.

— Не бързай толкова, скъпа.

Това, което я задържа, не бяха само думите му. Ръката му се стрелна и я улови точно когато Мегън се бе обърнала, за да се прибере в салона. И преди да разбере какво става, тя се озова почти прикована между дългите му крака.

— Пак ли ми се разсърди? — попита той с оскърбително насмешлив тон.

Мегън реши, че този мъж трябва да е кръгъл идиот, за да й зададе такъв въпрос.

— Да, и с всяка секунда ставам все по-сърдита. Позволете ми да…

— Намеренията ми не бяха такива.