Мъжът на моите мечти

— Добре, защото ако до слуха ми не достигне мълвата, че всичко е било върнато — чуйте добре какво ви казвам, всичко — ще посетя баща ви. Не ми се иска да го правя, на него още по-малко би му се искало да чуе разказа ми, а на вас съвсем няма да ви се иска да понесете последствията. Вярвам, че ме разбирате.

— Напълно. Съжалявам, че ви създадох грижи. Няма да се повтори, кълна се… аз…

Думите замряха в гърлото му, защото Девлин се бе скрил в гората също толкова безшумно, колкото се бе появил. Мегън също побърза да се отправи към мястото, където беше оставила Сър Амброуз. Но през цялото време лицето й бе намръщено. Защо синът на един граф се бе уплашил толкова от един коняр?

22

Сцената между Девлин и младия лорд, превърнал се временно в разбойник, на която Мегън бе станала неволен свидетел, продължи да тормози мислите й по целия път до къщи. Разбира се, лорд Сандерсън би могъл да познава Девлин от къде ли не. Най-близко до ума беше да се предположи, че са се запознали в Шеринг Крос, откъдето идваше Девлин. Но това, че бе работил за дук Ротстън, не обясняваше страхопочитанието, с което се бе държал графският син спрямо него. Нормално бе Сандерсън да сплаши Девлин и да го постави на място, а не обратното.

Естествено, заплахата за разговор с бащата на младежа беше нещо доста сериозно, но Девлин бе прибягнал до нея чак накрая. А може би Сандерсън смяташе, че Девлин още работи в Шеринг Крос и се боеше да не би да разкаже всичко на дука. В крайна сметка, момчето наистина се бе изненадало да го срещне тук, в Девъншър. Освен това Мегън трябваше да признае, че Девлин, коняр или не, притежаваше много властно излъчване, което можеше да бъде доста внушително и дяволски страховито. Самата тя го бе изпитала на собствения си гръб.

И въпреки това в разговора между двамата имаше нещо смущаващо. Мегън бе стигнала вече почти до къщи, когато най-после си даде сметка какво беше то. Сандерсън се бе държал почтително още от самото начало; Девлин се бе държал властно още от самото начало — сякаш ролите им бяха разменени, сякаш Девлин беше господарят, а Сандерсън — слугата. Но това бе напълно необяснимо. Никой не можеше да заема изтъкната позиция в обществото единствено благодарение на службата си в двора на дук, колкото и да е била продължителна. Би могъл да придобие известна надменност и арогантност, но слугата си беше слуга и трябваше да си знае мястото, особено когато се изправеше срещу потомствен лорд.

Пак ставаш снобка.

Но съм права.

Не, просто си дяволски ядосана, задето се оказа, че не той е разбойникът.

Това беше напълно вярно. Мегън наистина бе предвкусвала огромната наслада, с която щеше да разобличи Девлин. Вместо това сега най-вероятно й предстоеше поредното конско за опасностите на нощната езда. Проклетник, защо не можеше да се държи като всеки нормален слуга и да не разпитва по- високостоящите от него?

Ето, пак същото.

Просто се опитвам да се настроя както трябва за срещата със своя мъчител.

Той не е мъчител. Не ти ли е хрумвало, че подобно „конско“ четат само хората, които са загрижени — загрижени за теб и твоето добро?

Ха!

Все едно, най-добре ще е да измислиш подходящо обяснение за излизането си. Или ще му кажеш истината?

Знаеш, че няма. Но може би той още не се е върнал и аз ще мога да прибера Сър Амброуз в обора и да се измъкна незабелязано.

Аз лично не бих разчитала на това.

И беше права. Девлин не само се бе върнал, но и стоеше на вратата на конюшнята с ръце на хълбоците и с едно от най-суровите изражения, които Мегън изобщо бе виждала върху човешко лице. Знаеше какво ще последва, но все пак направи опит да се измъкне с нахалство.

— Значи си се прибрал? — попита тя, преди той да успее да отвори уста. — Щях да те помоля да ме придружиш, но не можах да те намеря никъде.

— До къде да те придружа?

— Един от арендаторите на татко не е добре. Обещах да посетя семейството му днес следобед, за да видя дали имат нужда от нещо, но се улисах в друга работа и забравих… Все пак, реших, че е по-добре късно, отколкото…

— Глупости, пълни глупости — каза Девлин, като я свали от Сър Амброуз. — На всичко отгоре без седло! — възкликна той, щом забеляза голия гръб на коня. Очите му се взряха в нея. — Наистина ли си яздила това животно без седло?

Мегън изпъшка наум. Съвсем бе забравила за това. Но нахалството явно помагаше — ако не друго, Девлин поне не изглеждаше толкова ужасяващо суров, затова тя продължи в същия дух:

— Като те слуша човек, ще рече, че никога досега не съм го правила. Не е много трудно, уверявам те. И не знам защо въобще вдигаш толкова врява. Единствената причина да искам да ме придружиш, беше желанието ми да предотвратя точно това — този твой ужасен навик да се бъркаш в работите ми. В действителност нямах никаква нужда от ескорт, защото дори не съм напускала земите на баща ми. Но тъй като, изглежда, е дошло време за разпити, би ли ми казал къде беше ти?

— По петите на нашия разбойник.

Признанието му я изненада.

— Провървя ли ти?

— Не — излъга той.

Мегън знаеше, че лъже, но ако му го кажеше, трябваше да признае, че го е проследила.

— Много жалко. Може би когато го заловят най-после ще престанеш да се занимаваш с това какво върша и кога го върша.

— Кога го вър…? Съмнявам се. Някой трябва да налее малко здрав разум в дебелата ти глава, а като си помисля, едва ли има по-подходящ момент за това от сегашния.

Той я сграбчи за ръката и я повлече към големия камък за възсядане. Мегън зяпна и ококори невярващо очи. Прекрасно знаеше какво възнамерява да прави този мъж и беше шокирана.

— Почакай, Девлин, не можеш да… Ще накарам да те арестуват. Ще те…

Девлин седна върху камъка и я преметна грубо през коленете си. Тя отвори уста, за да се разкрещи, но той я изпревари:

— Олелията няма да ме спре, зверче. Просто ще привлече публика.

Това беше съвършено вярно и съвършено неприемливо. Мегън стисна устни. За нищо на света нямаше да издаде и звук. Но, за бога, този човек щеше да съжалява за това. Все щеше да намери начин да му го върне тъпкано, каквото и да й струваше, и тогава…

При първия удар тя изпита истинско облекчение, защото не усети никаква болка, макар че ръката му изплющя върху задните й части доста силно. Едва сега Мегън си даде сметка, че е облечена в една от най- плътните си рокли за езда. Прииска й се да му се надсмее, но се въздържа. Не биваше да му казва, че не я боли. Пък и това бе едва първият удар. Когато Девлин свърши — а той свърши след доста време — Мегън имаше чувството, че дебелата вълна се е превърнала във фина коприна и съвсем не й бе до смях. Напротив, беше разярена. Как се бе осмелил!

Когато той я изправи на крака, тя не се и опита да разсъждава — просто замахна срещу него със стиснат юмрук… и не го улучи. Не стига, че това само по себе си бе достатъчно да я накара да избухне, ами и устните му се извиха в съвсем лекичка усмивка. Очевидно намираше безсилната й ярост за много забавна.

— Ти си най-ужасното копеле, което съм срещала! — процеди през зъби Мегън.

— А колко си срещала?

Спокойният му глас я смая и след кратка пауза тя попита искрено заинтригувана: