Мъжът на моите мечти

местопрестъплението и ще разполага с оръжие, с което да заплашва красивата му глава, я забавляваше предостатъчно.

Най-после се чу тропот и тя съзря светлинка, идваща от фенера на една карета. Кочияшът караше прекалено бавно — или не му плащаха достатъчно, или беше посръбнал, докато господарят му се е забавлявал. Така или иначе, преди каретата да стигне до нея — след цяла вечност, както й се стори, — Мегън вече беше успяла да обмисли положението и да реши, че ще й бъде по-лесно да я последва пеша, прокрадвайки се между дърветата.

Така и стори. Броеше крачките си, за да може после да открие Сър Амброуз. Но краят на горичката изникна пред очите й много по-скоро, отколкото бе предполагала и за втори път тази нощ Мегън се почувства измамена. След секунди каретата щеше да излезе на открито и да бъде в безопасност. Проклятие! Или Девлин беше решил да пощади тези пътници, или…

— Стой! Давай парите!

Сърцето й се качи в гърлото. Той бе изникнал от същата страна на гората, от която се намираше и тя, на не повече от три-четири метра от нея. Още секунда и можех направо да се блъсна в него, помисли си слисано Мегън. А ако не я лъжеше погледът, Девлин на всичко отгоре размахваше пистолет — явно, за да изглежда по-страховито.

Кочияшът мигновено спря каретата. Но пътниците не бързаха да се подчинят; очевидно се мъчеха да се преборят с нежеланието си да се освободят от своите пари и скъпоценности. Самата Мегън се мъчеше дваж повече да укроти сърцето си, което се бе разтуптяло от уплаха при звука на този писклив глас. Писклив ли?

Мерзавец такъв, значи си преправяше и гласа. Е, тя и без това се нуждаеше от по-сериозни улики срещу него. Трябваше да го изчака да вземе плячката си и едва тогава да го разобличи. Но как? Не искаше да сваля маската му пред неговите жертви. Това нямаше да й помогне. Просто щеше да доведе до арестуването му, а Мегън с изненада установи, че в действителност това е последното нещо, което би желала да се случи.

Разбира се, че няма да го желае. Той трябваше да я научи на много неща, а нямаше как да го стори, ако го тикнеха в затвора. Но това ли бе единствената причина? Е, не беше сега моментът да търси обяснение на желанията си. По-важно бе да измисли как да попречи на Девлин да побегне с Цезар след като получи плячката си. На първо време трябваше да се приближи още повече и да бъде готова за действие.

Мегън изпълни решението си и сега можеше да чува по-добре какво става на пътя, макар че нямаше кой знае какво за чуване: само недоволното ръмжене на пътниците и отблъскващия кикот на Девлин, който изглежда наистина изпитваше удоволствие да сплашва клетите хора.

Но не след дълго той стана нетърпелив.

— Хвърлете всичко. И по-живо. После можете да си вървите по пътя, и то бързо, защото иначе има опасност да реша, че трябва да се поупражнявам малко с този пистолет.

— Това няма да ти се размине безнаказано.

— Естествено, че ще ми се размине. Да не би да смяташ ти да ми попречиш?

Отговорът беше отрицателен. Мегън усещаше как гневът й към Девлин се разгаря все по-силно. Не стига, че ограбваше горкия човечец, ами трябваше и да го унижава и да му се подиграва.

Непременно щеше да му го каже, когато останеха насаме. И понеже той бе наредил да хвърлят плячката му на земята и следователно трябваше да слезе от коня си, за да я вземе, Мегън престана да се безпокои, че Девлин може да й избяга. След като каретата отпътуваше — а точно в този момент кочияшът вече подвикваше на конете да тръгват — щеше да има предостатъчно време, за да се изправи срещу него и да го изобличи.

И двамата изчакаха каретата да се отдалечи достатъчно — естествено, по различни съображения. В мига, в който Девлин скочи от седлото, Мегън пристъпи крачка напред. Но същото стори и някой друг, само че от отсрещната страна на пътя.

Тя се дръпна рязко назад. Сърцето й отново се разтуптя като обезумяло. Значи бяха двама? Нима Девлин бе въвлякъл и симпатичния господин Браун в престъпните си занимания? Не, новопоявилият се мъж беше твърде висок, за да е Мортимър Браун. А и щом го съзря, Девлин остана не по-малко сащисан от самата Мегън.

— Мили боже, как ме изплашихте!

— Ще направя нещо повече, Сандерсън, ако веднага не ми дадете задоволително обяснение за това, което вършите.

Очите на Мегън се опулиха от изненада. Това беше гласът на Девлин, без съмнение. Какво, по дяволите, ставаше тук? Едва сега тя се вгледа по-внимателно в коня и видя, че не е Цезар. Ако не беше толкова тъмно, можех и по-рано да забележа тази подробност, помисли си Мегън ядосано. Но пък тогава нямаше да остане тук достатъчно дълго и нямаше да разбере, че Девлин все пак познава разбойника, нищо че самият той, за съжаление, явно бе невинен.

Отговорът на Сандерсън потвърди това.

— Девлин, вие ли сте? Божичко, човече, какво правите вие тук?

— Аз не съм тук — отвърна Девлин с неприкрито раздразнение. — Никога не съм бил тук. Не сте ме виждал тук. Ясно ли е?

— О, разбира се, разбира се — побърза да се съгласи Сандерсън, като свали кърпата, която бе вързал пред лицето си и я напъха в един джоб. — Надявам се, че и вие не сте ме виждал.

— Вие, скъпо момче, нямате такъв късмет. Обяснете ми поведението си, ако можете.

Разбойникът сви рамене с престорено безгрижие.

— Просто се забавлявам, Ваша…

— Грабежите не са забавление, магаре такова. Измислете нещо по-правдоподобно.

— Ами, всъщност, имах дяволски лош късмет. Истината е, че тези пари ми трябват.

— И не ви хрумна да поискате от баща си? Графът не се слави като скъперник.

— Естествено, че ми хрумна, но той е ужасно далеч, по дяволите, а аз съм принуден да стоя тук, защото ухажвам една от дъщерите на граф Уеджууд, и то тъкмо по настояване на татко. Той смята, че ми е време да се задомя. Е, какво можех да направя? Изпратих му писмо, но още не съм получил отговор. Отседнал съм у Такъри и проклетата господарка на имението си мисли, че е длъжна всеки божи ден да ме забавлява с „лондонски развлечения“, а вие знаете какво означава това. Още първата седмица загубих малкото пари, с които бях пристигнал. А не мога да заявя на лейди Офелия, че съм разорен, след като съм дошъл да искам ръката на дъщеря й.

— Но можехте да предложите други „развлечения“ вместо хазарт. И точно това ви съветвам да направите, защото вашите упражнения по разбойничество приключват още тази нощ.

— Но това наистина ме забавляваше.

— Не смятате да спорите с мен, нали, скъпо момче? — Въпросът прозвуча толкова заплашително, че Мегън не можеше да вини Сандерсън, задето побърза да увери Девлин:

— Не, не, не бих си и помислил.

— Освен това ще върнете всичко, което сте откраднал от тези добри хора.

— Но аз… не мога.

— Можете и ще го направите.

— Разберете, не всичко е у мен. Дрънкулките — да, но снощи пак играхме и… хм… късметът ми още не беше проработил.

— Колко?

— Осемдесет лири.

Девлин изсумтя възмутено, сетне извади от джоба си пачка банкноти и ги тикна в ръцете на Сандерсън. Младежът ги прибра охотно, докато Мегън стоеше като гръмната и се чудеше откъде един коняр може да разполага с толкова пари, та да си позволи да ги раздава ей-така.

— Ще занесете парите и всичко останало при мировия съдия още тази нощ. Просто ги оставете в дома му заедно с бележка, че се разкайвате за стореното. Не вярвам това да представлява особен проблем.

— Не, не, още тази нощ ще го направя.