Както често напоследък, разговорите между Мегън и нейната съвест по-скоро я ядосваха, вместо да й помогнат. Откакто Девлин и сексуалните му подмятания бяха възбудили любопитството й, здравият й разум бе започнал да отстъпва на заден план. Ето че сега вътрешният й глас, който би трябвало да е благоразумен, бе всичко друго, но не и такъв; докато любопитството й триумфираше, усетило, че Мегън ще му се поддаде… поне донякъде.
Тя наистина искаше да изпита отново онова приятно усещане, което бе изпитала при целувката на Девлин. И не само него, но и нещо повече. Това „повече“ беше обвито в мъгла, неизвестно, но Мегън притежаваше достатъчно смелост — поне в повечето случаи. Разбира се, здравият й разум не бе напълно победен. Тя знаеше до къде можеха да я доведат целувките, за които копнееше. До прелъстяване, до опозоряване за цял живот. Беше ужасно да знае началото и края на нещо, без да има и най-малка представа за това, което лежи по средата. Всъщност, честно казано, не знаеше много и за края. Но все пак щеше да се наложи да постави някакви граници на онова, което искаше да научи от Девлин. Щеше да се наложи да го спре, преди да е научила
Същата вечер, все още силно объркана и раздвоена, Мегън се отправи към конюшнята. Част от нея все още предупреждаваше, че не е особено мъдро от нейна страна да кара Девлин да я научи да се целува… и други неща; докато останалата част изгаряше от нетърпение да го стори. Първата „Мегън“ я бе накарала да се забави в стаята си с надеждата, че ще стане достатъчно късно и Девлин ще заключи вратата и ще си легне, като по този начин ще осуети плановете й… поне за днес. Другата обаче сега я караше да бърза с надеждата, че не е станало твърде късно. Но нито една от двете „Мегън“ не бе очаквала да съзре Девлин да напуска конюшнята, възседнал Цезар.
Какво, по дяволите, означава това, помисли си тя, загледана след него — защото той не бе спрял, очевидно твърде зает със собствените си мисли, за да я забележи. След тежката целодневна битка със съвестта си по повод на това доколко е уместно да идва в конюшнята, Мегън се почувства измамена, когато видя жертвата си да изчезва в нощта. И къде би могъл да отива, запита се раздразнено тя.
Веднага й хрумнаха няколко възможни отговора. Има среща с друга жена. Най-после се е ядосал на Мегън прекалено много и е побегнал, за да си потърси работа другаде. Той е разбойникът, който обикаля из енорията и сега е тръгнал да ограбва нищо неподозиращи закъснели пътници.
Тя се вкопчи в третия отговор, защото първите два изобщо не я устройваха. Освен това той звучеше напълно правдоподобно. До появата на Девлин в околността наистина не бе имало нито един грабеж. Часът беше повече от подходящ за такова нечестиво занимание. А и за пръв път Девлин не носеше някоя от своите фини бели ленени ризи, които толкова обичаше и които нямаше как да си позволи да си купува, освен с нечестиво придобити средства, разбира се. Една бяла риза би го направила лесно забележим. За разлика от тъмните дрехи, които бе облякъл тази вечер.
Трябваха й само няколко секунди, за да реши да го последва, и още няколко — за да осъзнае, че ако иска да го настигне, няма да има време да оседлае Сър Амброуз. Идеята да язди без седло я стресна и Мегън едва не се разколеба. Може би бе по-добре да остане в конюшнята и да изчака Девлин да се върне. Но негодникът сигурно криеше плячката си другаде и когато се прибереше, у него нямаше да има никакви доказателства за престъплението му и тя нямаше да може да го разобличи. Тъкмо това я накара да вземе окончателно решение. Дяволски много й се искаше да разполага с нещо, с което да държи Девлин в ръцете си; мисълта за това беше прекалено изкусителна. Така щеше да може да иска от него каквото й хрумне, да го постави на място, да го накара да се гърчи като червей, да сложи край на оскърбленията му.
Мегън не губи повече време, а се втурна да изведе Сър Амброуз, като все пак му сложи поне юзда — защото едно е да яздиш без седло, но съвсем друго — да не си в състояние да направляваш породиста кобила като тази. Но това кратко забавяне й струваше скъпо. Когато Мегън стигна до пътя, наоколо нямаше и следа от Девлин.
Но фактът, че нощта бе почти напълно безлунна и че всичко наоколо беше черно и страховито, не бе в състояние да я откаже от намеренията й. Тя смело пришпори коня си към имението на Такъри, в чийто район бяха извършени досегашните грабежи.
Ами да, сега си даваше сметка, че всички ограбени карета бяха принадлежали на гости на лейди Офелия, връщащи се от прием при нея. Този разбойник несъмнено причиняваше сума неприятности на дъртата кранта. При мисълта за това Мегън едва не се разсмя на глас, но все пак се въздържа и само се усмихна. Вероятно хората дори щяха да спрат да се отзовават на поканите на лейди О, поне докато крадецът не бъде хванат. Как не се сетих и аз за тази чудесна идея за грабежите, помисли си тя.
Внезапно погледът й долови някакво движение пред нея — беше просто една сянка, която изчезна зад следващото възвишение на пътя. Но Мегън не направи опит да настигне сянката. Познаваше прекрасно цялата околност, затова кривна встрани и препусна направо през ливадите, докато не се озова пред малката горичка, през която минаваше пътят точно преди да стигне до имението на Такъри.
Едва ли можеше да съществува по-подходящо място за извършване на грабежи. Тук имаше предостатъчно дървета и храсти, зад които един разбойник да се скрие заедно с коня си, и многобройни тесни пътечки, по които да избяга и по които нямаше как да бъде преследван от карета — ако на жертвите му въобще им минеше през ума да го преследват.
Тези многобройни пътечки позволиха на Мегън да стигне до едно доста удобно за наблюдение място, което бе достатъчно далеч от пътя, за да не могат нито Девлин, нито жертвите му да я забележат, но и достатъчно близо, за да чуе, ако откъм имението се зададе някоя карета. Не се надяваше късметът й да проработи чак дотолкова, че грабежът да се извърши пред собствените й очи, макар и това да бе възможно, понеже мястото, където беше решила да чака, се намираше приблизително по средата на горичката. Но все пак вярваше, че ще успее да последва крадешком каретата и да не пропусне най-интересната част — ако въобще имаше такава.
Беше делничен ден, а лейди О организираше големи приеми само през уикендите, освен ако нямаше гости, отседнали у тях за по-дълго време. Но тя беше кралица на забавите. Дори когато нямаше такива гости, в дома й се провеждаха увеселения и вечери, макар и в много по-тесен кръг. А на разбойника едва ли му трябваха повече от една-две жертви на нощ, за да си свърши добре работата.
Мегън се приготви да чака, като привърза Сър Амброуз към едно дърво и се премести малко по-близо до пътя. След непрогледната тъмнина в гората, сега очите й различаваха пътя доста по-добре.
Мина повече от час без да се случи нищо. Но Мегън не скучаеше. Мисълта как ще залови Девлин на
