Мъжът на моите мечти

целува.

При което Сабрина бе решила да изясни причината за сълзите си.

— Той не иска да се ожени за мен!

Фреди — да, и на него трябваше да се отдаде заслуженото — реагира точно по начина, по който би реагирал самият Девлин.

— Хм, защо му е да иска? — сухо попита той. — Младите госпожички като теб не са съвсем по вкуса му.

— Така си мислиш! — извика тя. — Значи бях по вкуса му, преди да забременея, но сега не съм достатъчно достойна да се омъжа за него? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Да забременееш? — бе единственото, което успя да промълви Фреди.

Но на Девлин му беше останало повече дар-слово.

— Глупости. Едно време задявките ти поне бяха невинни, Сабрина. Но тази шега е проява на много лош вкус.

Тогава Сабрина го погледна право в очите и възкликна с великолепно изиграно огорчение:

— Как можеш да наричаш това шега, след като знаеш, че не е? Ти ме прелъсти. Накара ме да вярвам, че ще се ожениш за мен. А сега не искаш. Фреди, направи нещо!

И Фреди наистина направи нещо — озова се с един скок до Девлин и стовари юмрука си в челюстта му. Докато Девлин лежеше на пода и се мъчеше да дойде на себе си, приятелят му се надвеси над него и попита яростно:

— Как можа? Със собствената ми сестра!

— И с пръст не съм я докосвал.

— Току-що я целуваше!

— Тя ме целуваше, магаре такова, и то очевидно с цел да те направи свидетел на тази покъртителна сцена. Та аз дори не я харесвам.

— Харесвал си я достатъчно, за да я прелъстиш. Е, сега ще се ожениш за нея, мътните те взели!

— Как не!

— Ще го направиш, по дяволите; в противен случай ще разговаряш със секундантите ми! Всъщност, и без това би трябвало да те извикам на дуел — знаеш, семейната чест и тям подобни.

— О, господи! — отчаяно възкликна Девлин. — Момичето лъже. Ако въобще е бременна — в което силно се съмнявам — детето не е от мен.

— Това ли е последната ти дума?

И тук вече Девлин беше достатъчно ядосан, за да отсече:

— Да, за бога.

— Тогава бъди готов да приемеш моите секунданти. Не ми оставяш никакъв друг избор, освен да те убия.

За разлика от своя приятел, Фреди бе много лош стрелец, но очевидно беше прекалено разярен, за да схване нелепостта на заплахата си. Девлин обаче едва не избухна в смях. Все пак се въздържа и предпочете да си тръгне, убеден, че младият маркиз ще се успокои, ще разбере абсурдността на обвиненията на Сабрина и сам ще дойде да му се извини.

Но Фреди не се беше успокоил, съвсем не. Несъмнено Сабрина бе доукрасила измислената си история с куп подробности, защото разгневеният й брат още на следващия ден изпрати секундантите си в лондонската къща на дуковете Ротстън. Девлин, който нямаше никакво желание да се дуелира с най-добрия си приятел, „отсъстваше“ от къщи; нещо повече — побърза да се прибере в Шеринг Крос, за да даде на Фреди още време да се опомни. Но проклетите секунданти го последваха и там и когато той отново отказа да ги приеме, успяха да се вмъкнат при баба му, с което принудиха Девлин да й обясни цялата нелепа ситуация.

Вдовстващата дукеса Ротстън съвсем не я сметна за толкова нелепа.

— Е, не можеш да застреляш горкото момче — заяви тя с характерния си нетърпящ възражение тон. — Самата аз съм много привързана към него.

— Знам, Дъчи. Но нима трябва да позволя да ми се понесе славата на страхливец, който се бои да се дуелира? Защото точно така ще стане, ако тези проклети секунданти открият, че съм тук.

— Значи просто няма да бъдеш тук. Ако си спомняш, още когато скъса с Мариан ти предложих да си вземеш малка почивка, но тогава ти настоя, че случката изобщо не те е разстроила и че не виждаш смисъл да зарязваш работата си само защото годеницата ти се е оказала невярна.

— И продължавам да твърдя…

— Остави това, скъпо момче — прекъсна го тя с пренебрежително махване на ръката. — Уведомиха ме, че бившата ти годеница разпространява наляво и надясно мълвата, че тя била засегнатата страна.

— Предполагам, че според нея една такава дреболия като изневярата не е достатъчно основание за разваляне на годеж.

— Няма значение. Важното е, че тя изобщо не си мълчи. А ти, от своя страна, изобщо не си правиш труда да разясниш на хората истината.

— И да опозоря доброто й име?

— Мариан сама го опозори. Но аз имах предвид друго: вероятно тя ще престане да петни твоето добро име, ако изчезнеш от полезрението й. А след като и нашият скъп Фреди жадува да те напълни с олово, вече нямаш оправдание да пренебрегваш моя съвет. Камарата на лордовете ще мине и без теб за известно време. А ти, от своя страна, ще запазиш главата си цяла. Затова ще изчезнеш за малко, момчето ми. Настоявам.

— Няма да напусна страната, Дъчи, за нищо на света. Не искам пак да умирам от проклетата морска болест, само за да не „умра“ от ръката на Фреди. По дяволите, та аз ще го застрелям още преди…

— Не, няма. Кой казва, че ще напускаш страната? Трябва ти само място, където никой не те познава, промяна на самоличността и занятие, което не привлича вниманието на околните. Дай ми един-два часа да помисля.

Но по-късно, на вечеря, когато чу идеята за най-подходящия — според Дъчи — изход от ситуацията, Девлин избухна в неудържим смях.

— Мислех, че трябва да изчезна, а не да се погреба жив.

— Малко тих селски живот няма да ти навреди. Всъщност, дори ще ти се отрази много добре. Наистина имаш нужда от почивка.

— Въпрос на мнение.

— Е, ще се съобразим с моето, а не с твоето мнение — заяви тя. — Става дума само за няколко месеца. През това време Мариан, надявам се, ще спре да злослови срещу теб, а Фреди ще омъжи сестра си или поне ще разбере, че го е излъгала — не само за отношенията си с теб, но и за бременността си, защото не вярвам наистина да е бременна.

— Но, Дъчи… чак пък ратай в конюшня?

— Кога за последен път си обръщал внимание на някой от тези ратаи? — сряза го баба му. — Те са почти невидими — толкова сме свикнали да ги приемаме за даденост.

Девлин се беше примирил с всичко останало, но не и с избраното от нея занимание. Чистенето на обори бе прекалено унизително за достойнството му и той не можеше да го преглътне дори в името на приятелството. Но се съгласи, че не би имал нищо против да се занимава с коне, стига да притежава известна власт в конюшнята.

И през ум не му беше минавало, че престоят в тихата провинция може да му донесе толкова проблеми и тревоги. Но, естествено, и през ум не му беше минавало, че може да съществува момиче като Мегън.

21

Девлин остави Мегън в ужасно настроение, което не я напусна до края на деня. Не беше изпитала удоволствие от утринната си езда, която бе очаквала с такова нетърпение. Не беше успяла да го нарани достатъчно в словесната битка помежду им — поне не толкова, колкото той бе наранил нея. И дори не беше получила целувка. Нямаше съмнение — този рунд също бе спечелен от Девлин, и то категорично.