Мъжът на моите мечти

стигнаха до конюшнята. Сър Амброуз се беше върнал сам, но Мегън и за миг не се бе съмнявала в това. Кобилата познаваше всеки сантиметър от околността, особено пък пътя до дома.

Без да дочака Девлин да й помогне, Мегън слезе от коня, макар и с известни затруднения. Тими вече се бе погрижил да разседлае Сър Амброуз и слава богу, защото единственото й желание в момента бе да се прибере в къщи, за да ближе раните си. Размяната на оскърбления с Девлин беше дяволски тежко изживяване. Той всеки път успяваше да й изсмуче кръвта, а вече не й бе останала кой знае колко.

Но тя не устоя на изкушението да изстреля един прощален залп.

— Следващия път, когато решиш да ме пазиш от бандити, не го прави. Предпочитам да се изправя срещу разбойника, отколкото да търпя твоето противно присъствие.

— А пък аз си мислех, че ме обичаш — отвърна саркастично Девлин.

— Колкото обичам змиите — каза Мегън и се отправи към вратата. Но любопитството не я остави да се раздели с него, преди да попита: — Защо, по дяволите, ме свали така от коня ми?

Девлин вдигна рамене, сетне скочи от седлото и потупа Цезар по задницата, отпращайки го към задната част на конюшнята.

— Ти препусна напред като подивяла. Помислих, че конят ти се е подплашил.

— Значи си искал да ме спасиш?

— Нещо такова.

Изглеждаше толкова сконфузен от признанието си, че Мегън не можа да не се засмее.

— Вярвам ти толкова, колкото вярвам, че навън вали. — Сякаш по някакъв каприз на дявола, точно в този момент оглушителна гръмотевица реши да възвести, че от изток приближава буря. И за разлика от Мегън, чийто смях пресекна също толкова рязко, колкото бе започнал, Девлин избухна в продължителен, самодоволен смях, който я съпроводи чак до входа на къщата.

20

Девлин прекара остатъка от деня в ожесточено къртене на една от стените на новата пристройка към конюшнята, за огромно възмущение на майстора-дърводелец и под неприкрито развеселения поглед на Мортимър. Но след като не бе успял да се съсредоточи върху кореспонденцията си, изпратена от господин Пайк, не му оставаше бог знае с какво да запълни времето си, освен с работа на строежа. Сам беше настоял за разширяване на конюшнята, и то тъкмо с цел да има какво да го занимава, така че бе без значение дали щеше да гради или да руши. Важното бе, че това му помагаше да осъществи тази цел.

Но само отчасти. Защото работата не можеше да му попречи да мисли. Още при фиаското със събирането на слама в конюшнята Девлин бе установил, че монотонните дейности позволяват на мислите му да се реят във всевъзможни посоки. А днес почти всички посоки водеха към Мегън.

Чувстваше се мъничко виновен пред нея. Хм, всъщност дяволски много виновен.

Може би тя все пак не беше толкова алчна и безсърдечна, колкото си бе помислил в началото. Може би трябваше да й се извини за мръсния номер, който й бе погодил на бала у Лейтънови. Може би трябваше да й каже кой е в действителност. И да я накара да го намрази още повече? Не, нямаше нужда Мегън да знае. Не след дълго той щеше да бъде далеч от нея. Впрочем, възможно бе тя да замине още преди него — нали скоро започваше сезонът в Лондон. Проклятие, защо това го изпълваше с толкова ярост?

И изобщо, какво имаше в това момиче, та да го кара да се държи така? Дали Девлин не вършеше несъзнателно тъкмо онова, в което го бе обвинила, само че наопаки — дали не се стараеше да поддържа враждебни отношения с нея, за да не се остави да бъде омагьосан от нейната необикновена красота?

Какъв абсурд! Той беше дук, все пак. Искаше му се да вярва, че е способен на повече разум и самоконтрол. Да, желаеше я. И какво от това? Трябваше само да си припомни всичките вбесяващи черти на характера й, за да бъде наясно, че би искал просто да я люби, без след това да прекара с нея и миг повече. Изобщо не се съмняваше, че когато страстта му по нея отмине, Мегън ще го побърка — точно както го побъркваше сега.

И все пак тя го привличаше неудържимо, не можеше да го отрече. Още повече след като сам й бе предоставил възможността да го съкруши с нейната умопомрачителна усмивка на бала в Хампшър. Божичко, в онази вечер Мегън наистина изглеждаше изключително в зелената си бална рокля и с доминото, което й придаваше някаква тайнственост. Девлин си спомни колко усилия му бе коствало да се съсредоточи върху плана си, когато единственото, за което копнееше, беше да я сграбчи в обятията си и да я целуне. Проклет да е Фреди, задето се появи изневиделица и му попречи да открадне поне една целувка, преди Мегън да е избухнала в справедливия си гняв или да го е зашлевила отново.

Ама че късмет — точно Фреди да е партньорът й за следващия танц. Дали в крайна сметка след светкавичното бягство на Девлин двамата бяха танцували или Мегън е била твърде разярена, за да танцува с когото и да било? Фреди, естествено, знаеше как да очарова една дама и как да я накара да забрави нараненото си честолюбие. При това беше напълно способен да захвърли всички скрупули и да прелъсти една невинна девойка, ако я счита за достатъчно хубава. И друг път се бе случвало. И като си помисли човек, че същият този проклет лицемер бе имал наглостта да се разгневи до смърт просто защото оная малка лъжкиня, сестра му, твърдеше, че носи дете от Девлин.

Той си спомняше онзи кошмарен ден съвсем ясно. Беше се отбил в градската къща на Фреди, за да отидат заедно на вечеря в клуба, както обикновено. Фреди никога не бе готов навреме, затова Девлин отиде да го чака в кабинета му. И тогава се появи Сабрина Ричардсън — едва навършила осемнадесет години и твърдо решена да го омае с чара си. Или поне така си помисли той, когато момичето започна откровено да флиртува с него.

В действителност това го бе развеселило. Фреди беше най-добрият му приятел от повече от десет години и Девлин познаваше сестра му още от малко момиченце с конска опашка. На времето Сабрина и многобройните й приятелки го бяха побърквали с тъй наречените си „шегаджийски“ подмятания, че я харесвал. А всъщност той едва я понасяше.

Но Девлин беше честен човек. Не можеше да не признае, че сега тя бе пораснала, беше се превърнала в млада дама, при това красива млада дама. Вероятно се бе отърсила от лошите навици от детството си, които го бяха карали всячески да я избягва. Все пак, не беше я виждал от няколко години — откакто я бяха изпратили да завърши образованието си в колеж.

През това време Сабрина се бе променила много — не само на външен вид, но и като маниери. Девлин я помнеше като буйна и шумна, а сега бе сдържана; преди тя не пропускаше възможност да му се изплези дяволито, а сега флиртуваше като истинска кокетка. Но не бе престанала да се кикоти по същия отблъскващ начин. Явно беше безнадеждно да се смята, че едно момиче може да се отърве от този неприятен навик, след като веднъж го е придобило.

Но в онзи ден Сабрина се бе изкикотила само един път, така че не успя да го раздразни прекалено много. По-скоро съумя да го накара да се чуди какво ли си е наумила с това нейно кокетничене.

На четиринадесетгодишна възраст тя го бе уведомила, че ще се омъжи за него. Тогава Девлин просто беше изсумтял насмешливо, без въобще да приеме изявлението й на сериозно и й бе обяснил, че когато й дойде времето да се омъжи, самият той отдавна вече ще е женен. И наистина би трябвало да е така, щеше да е така, ако не бе хванал годеницата си да се люби със своя кочияш, при това в каретата си… но това беше друга история.

Не вярваше Сабрина да си спомня за своето детинско изявление. Но тогава, в кабинета на Фреди, тя неусетно се бе приближила до него и накрая се хвърли на врата му и го целуна. Атаката беше напълно неочаквана, но когато по-късно се замисли, Девлин проумя, че всичко е било планирано предварително и че малката мръсница просто е изчакала да чуе стъпките на Фреди в коридора, за да се нахвърли върху него.

Естествено, Фреди бе влязъл в стаята и бе видял целувката. За около пет секунди Сабрина — трябваше да й се отдаде заслуженото — действително изглеждаше искрено смутена, задето са я „хванали“. После обаче явно си припомни плана си, защото избухна в сълзи.

Фреди, който също като своя приятел се превръщаше в пълен идиот при вида на разплакана жена, веднага се зае да я утешава. Тормозела се излишно. Само една малка целувка, какво толкова? Просто бил леко изненадан — не заради друго, а заради човека, с когото я сварил да се