Мъжът на моите мечти

— Има ли въобще обида, която не би могъл да преглътнеш?

— Защо да се обиждам? — попита Девлин небрежно. — Ти винаги дрънкаш празни приказки, зверче, просто обожаваш да го правиш. Освен когато си в прегръдките ми — тогава обожаваш само мен.

Мегън не можеше да повярва на ушите си.

— Ти си уволнен! Изхвърлен! Мъртъв!

При последната дума той насмешливо вдигна вежда.

— Не ставай мечтателка, Мегън.

— Знаеш какво имах предвид.

— Да, наистина. Ти ли ще кажеш на баща си или аз?

Не й отне кой знае колко време, за да разбере, че проклетникът беше спечелил — отново. Защото Мегън нямаше да каже нито на баща си, нито на когото и да било друг за унизителното си преживяване.

— Защо просто не се махнеш от живота ми? — горчиво попита тя.

— Какво? Да напусна полесражението? Да дезертирам? Не бих си го и помислил, скъпо момиче.

Нелепата му реакция я накара да се огледа за нещо тежко, за да го метне по него. Прозрял очевидното й намерение, Девлин се изправи и я хвана за раменете.

— Тази сутрин те предупредих най-добронамерено да не се излагаш толкова глупаво на опасности — каза той. Вече беше напълно сериозен. — Наплясках те просто за да проумееш по-добре предупреждението ми. Но може би трябва и да разбереш какво се случва с неразумните жени, които се шляят навън в такъв неприличен час.

Неговото намерение също беше очевидно и Мегън заотстъпва назад, възмутена от това, че той можеше да мисли за целувки сега. Но беше безполезно да се мъчи да избяга. Ръцете му я сграбчиха и я придърпаха към него, а устните му докоснаха здраво стиснатите и устни преди тя изобщо да успее да каже и дума, за да го спре.

Но веднага щом осъзна, че Девлин й е паднал право в ръчичките, защото си мислеше, че ще й даде урок, без да знае, че тя всъщност желае точно такъв урок, Мегън се отпусна и моментално усети тръпка на опияняваща наслада. Той я притисна към себе си и насладата сякаш се удвои. Пулсът й се ускори, дишането й — също. Заедно с това нарасна и удивлението й. Допирът до тялото му беше толкова прекрасен. Кой би си помислил? При това урокът още не бе свършил. Искаше й се никога да не свършва.

Когато Девлин спря да я целува, Мегън си помисли, че това е всичко, но той нежно прокара устни по бузата й и стигна до ухото й, дарявайки я с ново неизмеримо удоволствие. Цялото й тяло настръхна.

— Научи ме — простена тя, когато устните му се плъзнаха по шията й.

— На какво?

— Как да се целувам.

Девлин изпъшка и отпусна глава на рамото й.

— Не мисля, че бих искал да знаеш как.

Но това е дяволски нечестно от негова страна, помисли си възмутено Мегън.

— Защо?

— И така ми е достатъчно трудно да овладея онова, което ме караш да изпитвам.

— Тогава ме пусни.

Той вдигна отново глава и се взря в очите и толкова напрегнато, че тя потръпна.

— Не още. Забрави ли, че в момента ти давам урок за това какво може да се случи с момичетата, които яздят сами нощем? И ще го свърша, каквото и да ми струва.

— Разбирам.

— Не, не разбираш. — И тогава дланта му се плъзна по гръдта й.

Дъхът й секна. И насън не си бе представяла, че едно тъй просто докосване може да пробуди в нея толкова силни, сладостни усещания. Разбира се, тя знаеше, че не би трябвало да му позволява да я докосва там. Но това бе част от урока, а Мегън се досещаше, че е част и от онова „повече“, което искаше да научи.

Девлин сигурно възнамеряваше, или поне се надяваше да я стресне и тя не искаше да го разочарова, за да не реши да спре. Затова затвори очи, страхувайки се да не би той да прочете в тях истината. А истината бе, че Мегън не беше стресната; просто бе изумена от това как нежните ласки на ръката му изпращаха горещи вълни към всички други части на тялото й, които вече пулсираха пламнали.

Започваше да изпитва копнежи, които не можеше да си обясни. Искаше устните му отново да се слеят с нейните. Искаше да го докосва така, както я докосваше той. Искаше Девлин да прави всичко това по собствено желание, а не заради някакъв си проклет урок.

И тогава устните му наистина се върнаха върху нейните, но този път много по-страстни, а ръцете му се впиха в хълбоците й, за да я притиснат към слабините му. Мегън изстена — отчасти защото бе зашеметена от огъня, пламнал в собствените й слабини; отчасти заради силата, с която я бе сграбчил. Но звукът го накара да свали рязко ръце и след миг тя осъзна, че я е пуснал, че урокът е свършил.

— Мегън, целият горя и всеки момент ще се превърна на пепел — промълви дрезгаво Девлин и наистина имаше ужасно измъчен вид. — Изчезвай оттук, по дяволите, докато все още можеш.

Мегън не искаше да си отива. Искаше ръцете му отново да я обгърнат, искаше устните му… Но благоразумието й и това „докато все още можеш“ позволиха на здравия й разум да вземе връх. Само че преди да си тръгне тя му отправи един последен поглед, който бе изпълнен с толкова копнеж, че Девлин изстена и отново протегна ръка към нея. Това помогна на Мегън да се изтръгне от замаяното си вцепенение и тя побягна като обезумяла.

23

Едва на следващия ден, и то едва след като осмисли внимателно последните събития, Мегън призна пред себе си, че поведението й от предишната нощ може би е било малко безразсъдно и че е заслужавала да бъде нахокана — не напердашена, но нахокана. Не биваше да се поддава на импулса си да проследи Девлин, нито пък да прави прибързани изводи за целта на излизането му. Истината бе, че ако самият Девлин не беше тръгнал по петите на крадеца, нямаше да изскочи на пътя миг преди Мегън да стори същото. И тя щеше да се озове лице в лице с един напълно непознат мъж, който изобщо нямаше да се уплаши от нея така, както се бе уплашил от Девлин. При това двамата с разбойника щяха да са съвсем сами насред тъмния път, обградени от всички страни от още по-тъмната гора.

И тогава онова, за което Девлин я бе предупредил, че може да се случи, наистина можеше да се случи. Едва ли фактът, че крадецът бе син на граф и следователно се предполагаше да е джентълмен, щеше да я спаси. Един лорд, който се прави на разбойник, вероятно зарязваше всичките си принципи у дома, нали? Сигурно дори разкриването на самоличността й нямаше да й помогне. В края на краищата, беше излязла късно през нощта, при това без придружител. Защо някой трябваше да вярва, че наистина е тази, за която се представя?

Колкото и да бе унизително, Мегън трябваше да си признае: Девлин имаше право. Бе се държала безразсъдно, глупаво, без да й хрумне на каква опасност се излага. Самата мисъл някой непознат мъж да прави с нея онова, което бе направил вчера Девлин, караше кожата й да настръхва. Освен това, за бога, можеше сериозно да пострада.

Дали не трябва да му кажеш, че си сбъркала и че това никога вече няма да се повтори?

И да подхраня колосалното му злорадство? А и Девлин все пак нямаше право да наранява крехкото ми тяло. Трябваше да разговаря с татко за поведението ми, вместо да се заема лично да го коригира. Не че щях да съм доволна, но беше редно да направи именно това.

Ами кажи му го.

Мисля, че ще му го кажа.

Когато на сутринта Мегън отиде в конюшнята, Девлин не се появи никакъв, въпреки че часът бе повече от приличен. След връщането си от езда тя дори нарочно отдели на Сър Амброуз повече време от обикновено, но него все така го нямаше. За сметка на това точно преди Мегън да си тръгне от конюшнята, се появи Мортимър, който отговори на въпроса й къде е конярят с думите, че спял, повален от „ужасно