Мъжът на моите мечти

възражения.

Но Мегън продължи, сякаш не бе чула и дума.

— Освен това, хм, ще ни излезе доста скъпо, но можем да оправим облеклото ти. И… о, какъв е смисълът? Никой не би се заблудил чак толкова, че да те помисли за благородник. Та ти си такъв грубиян. Чуваш ли се въобще какво говориш?

— Вече започвах да си мисля, че съм единственият, който го прави — сухо отвърна Девлин.

— Аз само се опитвам да намеря някакъв компромис, а ти не ми позволяваш.

— Не, ти просто се придържаш към отвратителния си навик да смяташ, че всичко може да стане така, както ти се иска. Мъчно ми е да ти го кажа, Мегън — Гласът му обаче изобщо не звучеше наскърбено, — но съпругата върши онова, което й нареди мъжът, а не обратно.

— Което е достатъчно основание да не мога да се омъжа за теб. Ако ме обичаше, би правил всичко възможно, за да съм щастлива. Но ти не ме обичаш и ще ме направиш нещастна.

— Няма да те направя нещастна — изръмжа Девлин, стиснал здраво зъби. — Ще те направя своя съпруга. Не е едно и също!

— В твоя случай ще бъде — заяви Мегън с вбесяващо упорство.

Той свали ръце от нея преди наистина да е сторил нещо разтърсващо.

— Прибери се у вас, Мегън. Приготви си багажа. Ще отпътуваме веднага след като се срещна с баща ти.

— Значи наистина говориш сериозно? — възкликна тя някак изненадано. — Наистина мислиш, че можеш да получиш позволението на баща ми да се ожениш за мен? Ти си мечтател, Девлин. Татко ще се съгласи само ако аз му кажа, че искам да стана твоя съпруга. Детето няма да повлияе на решението му, ако разчиташ на това. Той ще ми намери друг съпруг.

— Тогава защо не оставим въпроса в неговите ръце? Ако той се съгласи, ще се омъжиш за мен.

Очите й се присвиха подозрително.

— Нали не си намислил някак си да го принудиш да се съгласи, както принуждаваш мен?

— Не те принуждавам, дявол да те вземе! — Мегън изсумтя презрително, сякаш искаше да каже, че думите му само потвърждават нейните, затова Девлин продължи по-спокойно: — Нямам намерение да насилвам баща ти. Е, споразумяхме ли се?

— Да — процеди тя с ненавист, след което добави надменно: — Но няма смисъл да си приготвям багажа. Ти няма да получиш съгласието му без моя помощ, а аз все още не смятам, че искам да се омъжа за теб.

— Но ако той все пак се съгласи? — настоя той. Искаше да е сигурен, че Мегън няма да се отметне.

— Вече отговорих на този въпрос.

— Добре. Тогава се смятай за сгодена. — Девлин я вдигна на ръце и я целуна бързо. После отново я пусна във водата, завъртя я и я побутна лекичко към брега.

Тя тръгна напред, но едва направила няколко крачки се извърна, за да каже още нещо. И чак сега забеляза.

— Божичко, Девлин, ти си гол!

Потресената й физиономия беше неповторима гледка. Значи е била толкова ядосана, че дори не е забелязала тялото, което преди бе омагьосвало погледа й. Девлин избухна в смях, и то толкова неудържим, че не успя да се спре, дори за да й каже: „А ти газиш в езерото напълно облечена“.

Все едно. Смехът му и без друго я беше вбесил достатъчно.

27

Не е възможно да пътувам към Шотландия, и то за да се омъжа. Сигурно трябваше само да си повтаря това упорито и накрая то щеше да се сбъдне. Но гледката през прозореца на каретата продължаваше да се мени. Зад гърба им продължаваха да остават миля след миля. Пътуваха право на север. Към Шотландия. За да се оженят.

Бяха тръгнали заедно с един ратай, който трябваше да върне каретата обратно, защото Девлин възнамеряваше да потърси и наеме „приличен“ файтон. И в Съмърсет наистина бе намерил кола, при това повече от прилична. Беше оставил Мегън да го чака в една странноприемница и не след дълго се бе върнал с разкошния файтон на граф Седжмиър, чийто герб украсяваше вратите, както и с личния кочияш на графа.

Мегън беше погледнала подозрително файтона, принуждавайки Девлин да обясни:

— Казах на графа, че сме били нападнати от крадци, които са отмъкнали всичките ни пари и дрехи, заедно с каретата ни.

— И той най-добродушно и услужливо ти е предоставел собствения си файтон? — недоверчиво бе попитала тя.

— Казах му също, че съм дук Ротстън и човекът направо се чудеше как да ми угоди. Даже ми пробута и кочияша. Виж, аз наистина приличам на Сейнт Джеймз.

— Изглежда си забравил, че аз все пак се запознах с дука. И те уверявам, че изобщо не приличаш на него. — Което трябваше да подскаже на Девлин, че ако според него небето е синьо, Мегън би настоявала, че е зелено.

Но ако не друго, луксозният файтон поне правеше пътуването по-поносимо — за разлика от спътника й. Това, че бяха взели Цезар, също помагаше, защото Девлин често предпочиташе да язди коня, вместо да се вози във файтона.

Мегън искаше да вземат и Сър Амброуз, но Девлин решително се бе противопоставил на молбата й. Още не бяха женени, а вече се държеше като господар. Явно съвместният живот с този човек щеше да е невъзможен. Самото пътуване с него бе не по-малко ужасно. На всичко отгоре щеше да продължи дълго: трябваше да изминат повече от триста мили, за да стигнат до Шотландия и до прочутото селце Гретна Грийн, където от десетилетия насам се стичаха млади двойки — такива, които нямаха търпение да изчакат три седмици, колкото бе минималният срок за един годеж, или такива, които не бяха получили благословията на родителите си.

А Мегън я беше получила. Тази бащина благословия все още продължаваше да я изпълва със смут. Не, всъщност това, което я смущаваше, бе фактът, че баща й изглеждаше искрено щастлив, когато излезе от кабинета си заедно с Девлин, за да я поздрави и да й каже колко е доволен, че е избрала толкова „достоен мъж“. После каза и други неща, съответстващи на повода, но Мегън бе запомнила само това „достоен мъж“ и бе погледнала Девлин така, сякаш внезапно се беше превърнал в дявол, способен на всякакви магии. Жалко, че не можеше да омагьоса по същия начин и нея.

Беше прекалено подтисната, за да е в състояние да приеме с радост този съдбовен ход в живота си. Може тайничко да бе мечтала тъкмо за него, но това, че и тя, и Девлин бяха принудени да го предприемат, вместо да го сторят доброволно, променяше нещата. Но Мегън беше твърдо решена да не говори на тази тема, защото знаеше, че така неизбежно би извадила наяве мрачното си настроение, а последиците едва ли щяха да бъдат приятни.

Лошото в това инак мъдро решение бе там, че тя не можеше да понася мълчанието, легнало помежду им. И когато то се проточи повече от два дни, Мегън едва дочака да се увери, че Девлин започва да се отпуска в следобедна дрямка, за да каже:

— Има нещо, което не разбирам. Какво може да си казал на баща ми, за да го направиш толкова щастлив от бъдещия съюз между нас?

Той дори не благоволи да отвори очи.

— Казах му, че те обичам, естествено, и че единственото ми желание е да те направя безумно щастлива.

Думите му пронизаха сърцето й като кинжал, защото Мегън знаеше, че не са верни.

— Не виждам нищо смешно.

— Това е един от проблемите ти, зверче. Имаш отвратително чувство за хумор.

— Е, добре, чух шегата ти — доста безвкусна, между другото. Сега отговори на въпроса ми.

— Казах му истината, Мегън…