Мъжът на моите мечти

решим.

Това напомни на Мегън, че самата тя не бе виждала списъка на поканените.

— Колко души си поканила, все пак?

— Около шестотин, но съм сигурна, че ще дойдат всички до един, плюс още някои, които може би съм забравила и които ще се появят, за да ми напомнят, че съм ги забравила.

За около десет секунди настъпи слисано мълчание. Най-после Тифани го прекъсна сухо.

— Добре, че в Шеринг Крос има две свързани една с друга бални зали.

— А аз се чудех защо е така — ужасено прошепна Мегън. — До преди малко.

Дъчи се престори, че не е забелязала предизвиканото от нея изумление. Тя обожаваше изненадите и тъкмо за това не бе написала в поканите причината за бала и не бе казала за сватбата на Девлин дори на най-близките си приятели. За съжаление, сестра й Маргарет беше наясно, и Лусинда бе принудена да не я изпуска от очи нито за миг, защото прекрасно знаеше каква бъбривка е графинята.

— Щях да забравя — каза тя и протегна към Мегън кутията за бижута, която държеше в ръцете си. — Девлин ми напомни да отворя семейната съкровищница и беше напълно прав, макар да не мога да проумея защо каза, че на роклята ти щели най-много да подхождат рубини.

Мегън можеше, но бе избухнала в смях и не успя да обясни как го е излъгала, че роклята й е розова. Дъчи имаше прекалено много друга работа, за да се мае още в стаята на снаха си и да й задава въпроси за странното й поведение, затова само предложи, сбърчила чело:

— Може би трябва да подремнеш малко, скъпа. — И тръгна към вратата.

Но Мегън, която все още не бе изпаднала в пълна истерия — беше само на път — извика зад гърба й:

— Наистина ли ще дойде и кралицата?

— Естествено — долетя през отворената врата.

— Естествено — изпъшка Мегън.

43

— Хайде, направи вече проклетото съобщение, Дъчи, иначе ще станеш свидетел на това как дук Ротстън предизвиква скандал.

Лусинда погледна стреснато внука си, но всичко й се изясни, когато съзря, че е вперил очи в Мегън или по-точно в посоката, в която бе Мегън, защото самата тя едва се виждаше, заобиколена от огромна тълпа млади благородници.

— За бога, Дев, балът тепърва започва. А ти можеш да разкараш тази навалица, като просто поканиш Мегън на танц. Това е позволено.

— Но няма да има полза — изръмжа той, но се отправи към Мегън именно за да я покани на танц.

Дъчи поклати глава след него, без изобщо да предположи, че Девлин е решил сам да обяви новината. Не предполагаше, но го чу. И нямаше как да не го чуе, както, впрочем, и всички останали, защото той преднамерено повиши тон — всъщност, едва ли не изкрещя:

— Извинете ме, господа, но бих искал да потанцувам със своята съпруга.

Дори да имаше някой, който да не е чул, съседът му побърза да му съобщи и само за секунди новината бе обиколила и двете бални зали. Дъчи въздъхна. Край на тъй старателно подготвяната изненада. Но после тя се засмя. Планът й бе провален, но не би могла и да мечтае това да стане по по-добър начин. Скъпото момче беше позеленяло от ревност и това бе повече от очевидно за всеки един от присъстващите.

Мегън беше единственото изключение. И през ум не й минаваше, че отвратително грубата постъпка на Девлин — както я прие тя — може да се дължи на ревност. Беше свикнала с мъжкото обожание и не намираше нищо необичайно в огромното внимание, което я обграждаше още откакто бе слязла в залата. Вярно, че сега броят на джентълмените, които се тълпяха край нея бе по-голям от когато и да било, но в това също нямаше нищо странно — просто броят на присъстващите мъже бе по-голям от обикновено.

Дори натъртеното „съпруга“ не й подсказа, че става въпрос за ревност. Мегън се представяше пред гостите като Мегън Сейнт Джеймз. Не бе имала представа, че това ги оставя с погрешно впечатление и че я смятат за роднина на дука, вместо за негова съпруга. Следователно нямаше никаква вина.

Не, постъпката му просто бе грубиянска и тя реши да разбере причината. Затова когато започнаха да танцуват, Мегън каза:

— Ако още си кисел, задето е трябвало да преспиш в конюшня, ще съм ти признателна, ако не си го изкарваш на мен.

— Притрябвала ми е твоята признателност.

Мегън зяпна. Тези думи толкова й напомняха за стария Девлин, че тя попита, несъзнателно усмихната:

— Това май те е върнало към спомена за краткото ти пребиваване в редовете на работническата класа, а?

Сега, когато Мегън беше в неговите обятия, ревността му започваше бързо да се топи, насърчавана от усмивката й, а и от шеговития й тон. Затова Девлин прие предложеното от самата нея оправдание на отвратителното му поведение — защото сега си даваше сметка, че наистина е било отвратително.

— В твоята конюшня си имах чудесно легло, Мегън, донесено от една от стаите ви за гости. За нищо на света не бих го сравнил с купчина слама.

— Купчина слама? — възкликна Мегън изненадано. — Нямах представа… — Тя млъкна, преди да е проявила прекалено голямо състрадание. Още не беше свършила с упреците си към него. — Все едно, вината за това не е моя, нали?

— Напълно си права. Искрено те моля за прошка.

— И трябва. Но така и така сме започнали да се оплакваме…

— Не сме… — опита се да я прекъсне той.

— Напротив — прекъсна го на свой ред Мегън. — Не си ме виждал цели четири дни, а когато най-после благоволяваш да се прибереш, дори не ми се обаждаш. Това не е много съпружеско от твоя страна, Девлин.

— Ако знаеше какво представлява типичният брак във висшето общество, би казала, че това е много съпружеско от моя страна. Но не е там въпросът. Дъчи ми каза, че спиш.

— Не спях. Трябваше сам да провериш.

Тези думи бяха промълвени тихо, със сведен поглед. Девлин наклони глава, за да види дали изражението й е също толкова наранено, колкото й тонът й, но Мегън се извърна настрана. Само ако знаеше колко пъти се бе опитал да се измъкне от стотиците гости, които го нападнаха още щом прекрачи прага на къщата… Половината от ревността и яростта му произтичаха тъкмо от това, че не бе имал възможност да я види преди началото на бала.

— Наистина ли ти липсвах, Мегън? — предпазливо попита той, защото не беше сигурен дали заключението, което си бе извадил от нейното недоволство, е правилно или не.

— Да, наистина, струва ми се, че да.

— Тогава би ли… искала да се измъкнем за малко някъде, за да ти поднеса извиненията си както трябва?

— Да, струва ми се, че да.

Девлин не й даде възможност да промени решението си, а веднага я сграбчи здраво за ръката и я помъкна през дансинга с такава скорост, че Мегън едва успяваше да го догони. Но той не забелязваше това, погълнат от обезумелия си стремеж да си проправи път през морето от хора към някое закътано местенце, където можеха да останат сами. Дъчи обаче, застанала с Фредерик Ричардсън близо до вратата, към която се бе отправил, определено забеляза.

— Мили боже, той все пак ще предизвика скандал — възкликна тя. — Спри го, Фреди. Сигурна съм, че ти по-добре от всеки друг можеш да си представиш какво си е наумил.

— Така е наистина, и бих предпочел да не си търся смъртта просто за да му спестя скандала, ако нямаш нищо против.

— Той ще ти бъде благодарен, когато се опомни.

— Но тогава, скъпа Дъчи, ще бъде твърде късно — отвърна Фреди, но противно на волята и на здравия