няма опасност да умрем от глад.
Ранулф бе обзет от остро недоволство. Как бе възможно да му предлага толкова много и да не получава почти нищо насреща. Вярно, все някой мъж щеше да се възползва от случая, но въпреки всичко онзи лорд Джон или Ричард, когото госпожицата е предпочитала, можеха да й донесат огромно богатство или да й предложат влиянието на семействата си. Тъкмо тези неща той не можеше да й даде. Нямаше никакви връзки, роднини не го подкрепяха, а му липсваше и онази власт, на която можеше да разчита господарката на замъка. Но явно тя не бе наясно по този въпрос, защото в противен случай нямаше да спомене, че ако той умре, е готова да предостави половината от състоянието си на неговото семейство.
При тази мисъл и нейната огромна значимост Ранулф буквално се вцепени — трябваше да обсъди този въпрос с Рейна, но не и в присъствието на трети лица.
Той поглед в монаха.
— Не записвате всичко, нали?
— Не, господарю, само размерите на имуществото, което ви се полага, договореностите в случай на смърт и сумата, която ще платите вие. Сега трябва само да се изброят вашите имоти, след което можете да се върнете при патер Джофри и да произнесете брачната клетва. По-късно ще потвърдим законосъобразността на този договор, а пълните копия ще бъдат готови до утре.
Ранулф все още не започваше да говори. Всичко в него се бунтуваше против необходимостта да спомене жалкото имущество, което внасяше в този брак. Но монахът чакаше…
— Той привнася около седем хиляди марки — обади се внезапно Рейна, без да й трепне гласът. — Половината от имуществото му.
Монахът изглеждаше направо ужасен от ниския размер на сумата.
— Да, обаче…
— Никакво обаче — прекъсна го тя невъздържано, след което добави с малко по-умерен тон: — Сър Ранулф е съгласен също така да ме дари с деца, да пази и закриля според силите си моите хора и моето имущество, както и… да не ме бие, тъй като е мъж с необикновени ръст и сила и може без да иска да ме убие с един-единствен удар.
Очите на всички се насочиха към Ранулф, а лицето му се наля с кръв. Нейното последно условие бе нещо нечувано. Та един мъж имаше правото да пердаши жена си, независимо дали е виновна или не. Самият монах първи щеше да обърне внимание върху това правило. Във всеки случай тя засегна един въпрос, на който до този момент не бе обърнал внимание. Рейна бе толкова крехка, че той в никакъв случай не би посмял да вдигне юмрук срещу нея; защото стореше ли го, наистина щеше да я убие.
Но защо намесваше в договора децата? Нима се опасяваше, че ще я пренебрегне като жена, че възнамерява да заграби всичко, което тя притежава, за да я захвърли след това в ъгъла? Колкото и да бе съблазнителна тази мисъл, той никога не би постъпил по този начин. Боже мили! Та той получаваше толкова много, че бе въпрос на чест да се отнася с най-голямо уважение към нея.
— Е-е, съгласен ли сте с гореказаното, сър Ранулф? — попита монахът колебливо.
— Да. — Той кимна сърдито. — Но желая да разговарям с благородната дама, преди да се състави окончателният текст.
Той се изправи, сграбчи младата жена за ръката и буквално я извлече от помещението, преди още да се е опомнила. Тя реши, че се кани да я набие за последно преди подписването на договора. Вярно, че рискува много и се озова в безизходно положение, но в замяна на това наложи волята си. Защото Ранулф се съгласи с условията й
Той се закова на място в мига, в който затвориха вратата и тя затаи дъх. Идеше й да затвори очи, но той не биваше да забележи, че се страхува. Наистина заслужаваше да я удари; нали го призна пред свидетели за свой „повелител и господар“! Наистина бе чиста лудост да се подчини на този напълно чужд мъж. Нямаше право да му се противопоставя дори и да продаде земята и. Длъжна бе и пред съда да се явява заедно с него. Допусна той да придобие огромна власт, въпреки че с всичките си действие показваше неприязънта си към нея. Друга възможност обаче не съществуваше. Не и онзи стар алчен мъж, чиято единствена мисъл бе да умножи богатството си.
Винаги, когато си спомнеше за Ротуел, я побиваха тръпки. Не вярваше напълно на сър Уолтър, но се убеди, че е прав, след като разпита някои от наемниците на стареца. Този Ранулф щеше поне да оцени земята — нали пестеше от толкова отдавна, за да придобие най-сетне собствен имот! Освен това бе способен да властва над Клайдън. Именно по тази причина тя не се нае да потърси помощта на монаха; още повече, че той едва ли можеше да й я осигури. А и още нещо — в случай на нападение този гигант щеше да свърши много по-добра работа както от Джон, така и от Ричард. Всъщност едва ли се бе родил човекът, който да победи бъдещия й съпруг.
— Ще ми кажете ли, милейди, защо настоявате за тези смешни условия? — попита Ранулф тихо, но и несдържано. — Да не искате да кажете, че не съм способен да защищавам вас и вашите хора?
Рейна въздъхна с облекчение. До този момент не бе разговарял тъй меко с нея. Поне нямаше да я размаже още в самото начало.
— Нищо подобно. Дори съм убедена, че сте в състояние по най-добрия начин да предпазите Клайдън от гибел.
Не можеше да повярва на ушите си. Нима точно
— Бяхте на друго мнение по-рано в лагера — възрази той.
— Не говорете глу… — Тя прехапа устни. Боже мили, трябваше да сдържа езика си в присъствието на този мъж. — Ах, да длъжна съм да ви се извиня заради обидните забележки. Бях доста изнервена и всъщност не съм мислила точно това, което е излязло от устата ми.
— Добре, но след като мислите, че съм способен да защищавам Клайдън, защо тогава държите всичко да се запише в договора?
— Това условие, както и останалите, са нещо като възглавница, която трябва да смекчи действието на последното условие.
Той смръщи вежди.
— Играете си с огъня, като поставяте всички тези изисквания.
— Така е — призна тя и сведе поглед. — Но вие се съгласихте, нали? Знам също, че беше излишно да споменавам децата. Ако зачена от вас, позицията ви само ще се закрепи — просто Ротуел или който и да е друг не ще се опита да ви убие, за да се добере до мен.
— Струва ми се, че говорите за съпружеското сношение, сякаш е съвсем просто нещо. Питам се обаче дали сте готова за него.
Въпросът я пообърка малко.
— Да — прошепна тя неуверено.
— Още тази нощ ли?
Погледът й потърси очите му.
— Нали знаете, че тази церемония тук все още не е всичко. Трябва да вдигнем сватба и в Клайдън — в присъствието на васалите и сър Хенри. Помислих си, че можем и да почакаме дотогава…
— А, така ли? Значи връщаме се в Клайдън без действителен брак и вашите васали, които ни очакват там, ме изхвърлят. Не, милейди, няма да ви позволя да прекратите действието на вашето съглашение. И тъй като поискахте деца, ще се заемем с този въпрос по най-бързия начин.
Нейният буен темперамент накара бузите й да пламнат. Той щеше да го стори — явно искаше да й го върне за сцената пред монаха. Тя бе наясно, че не го привлича и че всъщност той не желае да се люби с нея. Вероятно нямаше и да потърси физическа близост, ако тя не бе поискала наследници в присъствието на странични лица.
Устните на Рейна изтъняха.
— Това ли е всичко?
За нейно учудване на лицето му се изписа несигурност.
— По една случайност не това бе причината, поради която ви помолих да излезете от стаята.
Можеше, разбира се, да му припомни, че не я е молил, а направо я издърпа насила, но реши този път да си премълчи. Явно не му бе лесно да започне.
— Веднъж вече ме нарекохте рицар от ниско потекло.
