— Да, а вие признахте, че съм права — рече тя, учудена, че този факт го смущава.
— Щом е така, защо тогава споменавате моето семейство? Нали знаете, че не съм роден в законен брак?
— Предполагам, че един от вашите родители е от високо потекло — в противен случай нямаше да ви въздигнат в рицарско звание. И след като всички знаем, че е обичайно мъжете най-безразборно да пилеят семето си, според мен не майка ви е от благороден род, а по-скоро вашият баща. Права ли съм?
Сега бе негов ред да стисне устни.
— Да, права сте!
— Той покойник ли е?
— За мен е мъртъв! В целия си досегашен живот съм се срещал с него само два пъти милейди. Бях деветгодишен, когато той за пръв път благоволи изобщо да забележи присъствието ми — макар и да знаеше много добре, че ме има на този свят.
— Но все пак ви е признал, след като сте се обучавал за рицар.
— Нищо подобно. Той си има наследник и не се нуждае от мен. Както впрочем и аз от него. Дори и моят природен брат да умре, пак не бих приел нищо от него. Твърде късно е вече.
— Засрамете се! Не бива да се ожесточавате толкова — реши се да го упрекне тя. — Не е речено, че баща ви трябва да пренебрегне законния наследник, за да ви въздигне. Затова вие не бива да…
— А кой е казал, че наследникът е законен, милейди? Брат ми също е незаконороден, и то с няколко години по-млад от мен. Късметът му се дължи на простия факт, че майка му е била
Рейна просто не знаеше какво да каже в този миг. Всъщност неговите проблеми не биваше да я занимават, но той й довери мъката си и тя не можеше да остане безучастна. Вече не го възприемаше като чужд човек и освен това… да, наистина се разгневи от несправедливостта, извършена спрямо него.
— Постъпили са крайно нечестно спрямо вас и се налага отново да ви се извиня. Вашето огорчение наистина е основателно. Когато един мъж трябва да избере своя наследник, който е негова плът и кръв, той е длъжен да действа по закон. А законът казва, че най-старият син наследява всичко. Кой е този човек, сър Ранулф?
Нейната разпаленост го изненада. Вярно, че бяха постъпили несправедливо с него, но не очакваше, че и тя, благородната дама, споделя мнението му и не защищава своите.
Той махна пренебрежително с ръка.
— Всичко това вече няма никакво значение, но баща ми не бива да получава нищо от вас. Затова, в случай че умра, постановявам цялото ваше имущество да ви се върне. Освен това трябва да получите не само половината от моята собственост, а всичко, което притежавам в момента на смъртта. Настоявам това мое изискване да намери място в договора.
Тя не можеше да повярва на ушите си и го изгледа с широко разтворени очи.
— Добре… щом искате така.
— А ясно ли ви е, че ако се свържете с мен, няма да получите помощ от никого другиго?
— Да. — Тя успя да овладее гласа си. — Няма да стане нужда да ми помага който и да било. А ако се случи нещо извънредно, ние можем да разчитаме на Шефърд.
Особено чувство обзе Ранулф, когато тя спомена „ние“. В живота му до този момент думичката „ние“ нямаше никакво значение. Тази жена обаче доказа, че умее да разсъждава разумно… поне в този разговор. Разбира се, нямаше предвид онези условия, които според нея трябваше непременно да присъстват в договора. Спомни си за тях и я повдигна във въздуха. Лицето й се изравни с неговото.
— Добре, постигнахме съгласие и е време да приключим с цялата тази сделка. Но едно трябва да ви е ясно, генералче: Вие успяхте да се спасите от юмруците ми, обаче нищо не може да ми попречи, ако заслужавате, да запозная вашите задни части с дланта си. Така че не се опитвайте да ме предизвиквате, ясно ли е?
Той я постави обратно на земята и я завлече в помещението, предвидено за официалната церемония. Рейна и Ранулф положиха брачната клетва и сключиха мир с целувка. Мир ли? Младата жена се запита дали ще изживее отново някога това състояние.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
До този момент Рейна никога не бе изпитвала страх от друг човек. Затова не й бе лесно да се примири с мисълта, че се бои от мъж. Израснала бе под закрилата на своите родители, далеч от трудностите, с които се сблъсква всяка жена, но все пак не бе сляпа за суровата действителност. Родителите й я обичаха много и изпълняваха всяко нейно желание. Преди шест години обаче майка й почина и баща й започна да глези дъщеря си още повече. Не й бяха изпратили дори да я възпитават в Шефърд, тъй като майка й не желаеше да изпуска от очи единственото си дете. Рейна научи у дома да борави с иглата и кросното, да чете и да пише. Усвои латински, френски и дори рядко използвания английски език. Овладя и най-необходимото по стопанисването на имението — както вътре в дома, така и извън него. Можеше също да взима решения от финансово и правно естество, макар и да си признаваше, че са й твърде скучни.
Разбира се, чувството на страх не й е чуждо, например при смъртта на майка й или когато баща й потегли на кръстоносен поход и я остави сама да управлява Клайдън, подкрепяна единствено от няколко васала, или пък при вестта за неговата смърт. Когато Фалкес дьо Рошфор изпрати войните си, за да я отвлекат, тя изпита страх от възможния успех на противника, но не и от самия Дьо Рошфор. Не се изплаши дори и когато той се промъкна със зли помисли в стаята й. Единственото, което изпита, бе гняв, толкова силен, че разпореди за изпроводяк да го хвърлят във водния ров.
Ако бе успял да я омъжи за себе си, сигурно щеше да й внуши страх, който щеше да преодолее, убивайки своя похитител. Баща й не харесваше този мъж и тя възприе неговата преценка. Ето защо изобщо и не включваше сър Фалкес в числото на възможните женихи.
Но ето, стана така, че я грабна друг, човек, от когото се боеше, макар и да не й минаваше през ум да го убива. Не би и посмяла да опита. Този страх съществуваше наистина, но той не бе безграничен и всъщност първопричината му бе друга.
В този момент обаче я глождеше остра боязън, тъй като с приближаването си към лагера тя се приближаваше и към оповестеното от него физическо съединение. Като се изключеше това обстоятелство, много неща говореха вече в полза на Ранулф. Вярно, че той не бе нито първият й избраник, нито дори вторият, но можеше да бъде спокойно трети, ако се бе запознал по друг начин с нея. Все пак Фиц Хю притежаваше не малко положителни качества.
Сигурно никога нямаше да се насити да го гледа, макар че той не биваше да разбере, че е извънредно привлекателен мъж. Наблюдава го как борави с меча си и сръчността му й направи силно впечатление; а според Уолтър в битката при замъка приятелят му беше показал далеч не всичко, на което е способен. Ранулф бе свикнал да предвожда бойци, но имаше и още нещо — самите те го желаеха за свой предводител. Всъщност примерите за подобна лоялност далеч не бяха тъй много. Той бе млад и силен, а явно обичаше и животните, съдейки по държането на кафявата котка, която се намести върху рамото му, докато яздеше. Освен това Ранулф нямаше някакви странични задължения. Лорд Джон и лорд Ричард например щяха да се разкъсват между имотите на Рейна, своите собствени имоти, както и тези на семейството им. Ранулф обаче щеше да се посвети на Клайдън и поради тази причина се превръщаше в най-добрият избор.
Да, твърде много неща говореха в негова полза, но не малко го показваха и в недобра светлина. Основният проблем, който стоеше пред Рейна, бе внушителният му ръст, представляващ сам по себе си мощно оръжие. Гневливостта му също не позволяваше на доброто настроение да се изяви. А и това ужасно възпитание! Фактът, че не се доверява на дамите и не желае да си има работа с тях, едва ли щеше да облекчи съжителството й с него. Освен това поведението му бе твърде непредсказуемо. Та можеше ли някой дори и да си помисли, че ще отблъсне с лека ръка имение като Клайдън?
Опасяваше се и от отношението му към Теодрик — трябваше на всяка цена да накара Ранулф да забрави неприятния инцидент. По-нататък щеше да стане ясно и как се отнася с крепостните.
Запита се дали ще се съобразява с чувствата й. Знаеше, че не я харесва — не веднъж се бе отнасял твърде грубо с нея. Особено я притесняваше фактът, че този мъж притежава вече властта да я обижда и
