изпитвала увереност, че ще го примами в брачното ложе — ако Джайлс не й се пречка. Може да е смятала, че той не би се оженил за разведена жена. Висшите аристократични кръгове бяха категорични в това отношение. Една вдовица обаче беше друга работа. Но наистина ли си е въобразявала, че ще се ожени за вдовицата на най-добрия си приятел, когото е убил?
Нямаше и ето защо такава идея никога не му бе хрумвала. Но Жюлиет може да не е била наясно с това или пък е разчитала на прелестите си, за да промени убежденията му.
В такъв случай планът й беше претърпял неуспех, защото баща му се бе отрекъл от него след дуела и той бе напуснал Англия. Затова ли се беше насочила към Дентън? Или може би Дентън към нея? Маргарет каза, че те се карали непрекъснато. Ето ти една възможна причина.
— Да стягам ли багажа, сър?
Наложи се Джон да повтори въпроса, преди Себастиян най-накрая да го чуе и да седне при слугата си на масата.
— Значи си подслушвал?
— То се знае — ухили се Джон. — Нали работата ми е да слухтя!
— Потегляме утре сутринта. И когато се върнем, може би ще ремонтирам това място. Все за нещо ще трябва да похарча парите на лейди Маргарет.
Слугата му се разсмя:
— Наистина ли ще я оскубете така?
Себастиян повдигна вежда.
— При положение, че тази работа ми беше натрапена най-нагло? Не виждам ни най-малка разлика между това, което Маргарет постигна благодарение на една грешка на езика ми, и това, което се опита да стори онзи тиранин в Австрия. Нямаше да приема задачата на нито един от двамата, ако не бяха проклетите им машинации. Така че си прав: ще взема парите.
— Не бих нарекъл „задача“ да разбереш какво става вкъщи.
— Не, но ако възприемам нещата иначе, изобщо няма да замина. Елементарно е — каза Себастиян и сви рамене: — Всъщност не ми пука. Ако ще да очерни името ми пред цяла Европа.
Каза го привидно спокойно, но всъщност беше бесен. Човек трябваше да го познава добре, за да усети истинските му емоции.
— Изцяло моя е вината, че проявих сарказъм, правейки се на интересен. Тя трябваше да си тръгне при тази възмутителна цена, но вместо това се съгласи, тъй че ще ми се наложи да го преживея.
— Не си спомням лейди Маргарет като малка — отбеляза Джон. — Нали се е превърнала в много красива жена?
Себастиян изръмжа нето в знак на съгласие. Спомняше си малката Маги Ландор като преждевременно развито, дръзко момиченце, което преследваше приятелките на Елинор на онзи годежен бал и беше прекъснало целувката му с една от тях — нарочно, той не се съмняваше. Тогава нищо не показваше, че ще стане толкова хубава. Пясъчнорусата й коса не бе нищо особено, макар че очите й бяха поразително тъмни, почти черни. Сещаше се за сравнението с пищен самур. Нямаше тен с цвят на слонова кост, кожата й беше бяла като сметана. Сигурно през лятото не получаваше хубав загар. Не носеше грим. Вероятно и тя, подобно на много жени-интелектуалки, го смяташе за твърде изкуствен. От друга страна, нямаше нужда от грим. Тъмните й ресници бяха естествено гъсти и дълги. Тъмните й вежди бяха тънки и извити. Плътните й устни бяха с неповторим розов цвят и приканваха да ги вкусиш…
Беше дребничка, едва стигаше до раменете му. Но не бе тънка като оса. Някои жени гладуваха, за да не им се налага да се борят с корсетите. По нищо не личеше Маргарет да е от тях. В никакъв случай не беше пълна, а налята и закръглена… много закръглена. Един мъж нямаше защо да се тревожи, че ще я скърши в ръцете си като вейка.
Наистина беше хубавица. Всъщност преди да заяви, че е дошла по работа, Себастиян бе окрилен от надеждата, че е дошла да спечели облога — защото определено щеше да го спечели, ако беше сред онези три жени. Колко жалко, че имаше такава вирната брадичка, която много точно издаваше нейния характер.
Зачуди се защо не е омъжена. Беше отлична партия: дъщеря на граф, много хубава и очевидно богата, щом можеше с лека ръка да похарчи сто хиляди лири. Мътните го взели, дори окото й не трепна, като чу цената.
Също така се зачуди дали гърдите й, напращели в кадифения жакет, наистина са толкова твърди и сочни, колкото изглеждат. Вероятно. Имаше усещането, че тази жена идеално ще стопли леглото му.
Три пъти по дяволите! Сигурно брендито най-после го беше хванало. Маргарет Ландор го вбесяваше. Тя беше последната жена, която искаше в леглото си.
СЕДМА ГЛАВА
Маргарет чакаше в каретата си. Мангалът гореше и пръскаше уютна топлина. Вътре беше толкова приятно, че Една се беше увила в палтото си и спеше — все пак бе много рано сутринта. Както обикновено, Оливър им беше кочияш. Каретата с герб някога принадлежеше на баща й. Беше толкова удобна и луксозна, че Маргарет не бе понесла мисълта да пътува в Европа без нея.
В Англия им се наложи да чакат два дена, докато намерят кораб, който да се съгласи да превози такъв голям товар без предизвестие, но Маргарет бе непреклонна. Надяваше се, че няма пак да се забавят цели два дни, особено когато той се завръщаше с тях.
Снощи Една и Оливър с голямо облекчение научиха от нея кой е Гарвана. Според тях беше за предпочитане тя да пътува с опозорения син на граф, за когото поне бяха чували, отколкото с убийствено точен наемник, за когото всъщност не знаеха нищо.
От руините не се виждаше никаква светлинка, но това не означаваше, че лампите не са запалени. Единствените прозорци на обитаемите помещения бяха с изглед към задния двор. Едва се беше съмнало. Маргарет рядко ставаше толкова рано, но не желаеше да закъснее и да му даде повод да развали споразумението им.
Пътят към крайбрежието и най-близкото пристанище Хавър се виеше край „замъка“ на Себастиян. Не бяха уточнили къде ще се срещнат, затова тя беше поела инициативата и бе дошла да го вземе. Зърна един от конете в централното преддверие и се увери, че не го е изпуснала. Той беше там. Дано не спеше! Щеше да му отпусне двайсет минути, преди да изпрати Оливър за него.
След двайсет минути все още нямаше знак, че някой се кани да излезе от руините. Маргарет започна да се съмнява, че очакванията й са оправдани. Та нали Себастиян бе имал достатъчно време да се наспи. По всяка вероятност проклетникът беше размислил. Сигурно ей-сега щеше да се покаже, за да я разкара грубо.
В същия миг момчето излезе, повело една спокойна кобила. То махна към каретата и така широко се ухили на Маргарет, че тя не успя да удържи усмивката си. Малкият беше голям симпатяга. Защо ли живееше с такъв вечно намусен тип като Себастиян Таунзенд? Беше твърде малък, за да са го наели като коняр, но, от друга страна, не би могъл да бъде нещо повече.
След него излезе Джон Ричардс, също повел коня си. Той спря да оправи някакви ремъци. Доколкото Маргарет виждаше, мъжът и момчето не носеха никакъв багаж. Навярно пътуваха само с дрехите на гърба си — или въобще не възнамеряваха да идват с нея. Нямаше да е спокойна, че Себастиян не е променил решението си, докато не разговаря с него. В края на краищата, беше измъкнала съгласието му чрез хитрост. Той изобщо не говореше сериозно за поемане на работата въпреки нечувано високата цена, която беше назовал. А тя беше луда да се съгласи на такава сума. Всъщност не разполагаше с толкова пари. Когато му се издължеше, сигурно щеше да я докара до просешка тояга.
Трябваше да приеме отказа му и да се прибере у дома самичка. Беше на път от четири месеца. Нищо чудно по време на отсъствието й да се е случило ново произшествие. Дъглас вече можеше да е покойник…
Пребледня при тази мисъл. Божичко, дано да греши! Но каква ирония би било: да стигне до просешка тояга за нищо. Не мислеше, че Себастиян ще има приличието да я освободи от задължението й, ако разберяха, че баща му е вече мъртъв. Някога той беше истински кавалер и много повече. Беше чаровен млад мъж — почтен, примерен, наследник на графство, богат, изключително красив, любимец на останалите
