Прибирахме се вкъщи. Нямахме друг избор, а сега имаме. Нима бих могла да желая повече от човек с талант като неговия?
— Върви, какво чакаш — подкани я Една. — Той надали ще остане тук дълго. Хората в градчето разправяха, че никога не го свъртало на едно място.
Маргарет въздъхна и се приближи към мъжа. Идването й тук беше крайна мярка. Мразеше да се чувства отчаяна, но миналата година не бе изпитала никакви угризения да наеме онези здравеняци в Лондон. Двамата също й бяха горещо препоръчани, а се оказаха пълна загуба на време и пари! Този мъж изглеждаше по-надежден — особено ако слуховете за него наистина бяха верни. Тя самата беше претърпяла пълен неуспех: четири месеца на Континента, без да открие никаква следа към местонахождението на бившия си съсед.
— Добър ден — поздрави тя. — Дойдох да ви наема.
Той се усмихваше. За французин имаше доста топла усмивка. За нея това решаваше въпроса. Той щеше да приеме задачата. Само трябваше да изяснят подробностите.
— Аз не мога да бъда наеман.
Това я притесни, но тя бързо се овладя:
— Първо ме изслушайте, моля ви.
— Но аз не съм човекът, когото търсите. Казвам се Джон Ричардс и работя за Гарвана.
— О, така ли? — Маргарет се смути. На всичкото отгоре мъжът дори не бил французин! Имаше същия английски акцент като нея. — Извинете. Не биваше да прибързвам със заключенията. Нали ще бъдете така добър да ме заведете при господаря си?
Усмивката на Джон се стопи.
— Безсмислено е, мадам. Той няма да работи за вас.
— Защо?
— Защото сте жена.
Този път притеснението на Маргарет беше примесено с раздразнение. Мъж или жена, нали парите не миришеха?
— Абсурд. Нужна ми е по-убедителна причина за отказ, преди да си тръгна. Сега ме заведете при Гарвана. Всъщност недейте, и сама ще го намеря.
Не го изчака да се опита да я спре. Също така не забеляза усмивката му. Не би могла да предположи, че реагира точно както се е надявал.
Руините нямаха врата, която да забави устрема й. След няколко крачки Маргарет се озова в това, което някога е било централното преддверие на замъка. Сега от него не бе останало почти нищо: няколко ниски стени с купчина огромни камъни покрай тях, рушащо се огнище и останки от дървен таван в единия ъгъл, който сигурно е бил добавен един или два века след построяването на замъка.
В ъгъла тя забеляза момче и три коня. Имаше набито око за коне, а черният жребец, за който момчето се грижеше, беше най-прекрасният екземпляр, който бе виждала. Хлапакът й се усмихна нахално. Когато Маргарет спря поглед на него, той дори й намигна.
Това бе толкова неочаквано, че тя избухна в смях. Ама че малък наглец! Рус, синеок, раздърпан. Нямаше повече от десет-единайсет години, а вече придобиваше дръзките маниери на опитен женкар.
— Къде мога да открия Гарвана? — попита Маргарет. Част от раздразнението й се беше изпарило.
— Ами сигурно в кухнята.
— Нима се храни по това време на деня?
— Не. Там живее.
Кой знае защо, това не я изненада. В края на краищата, човекът живееше в истинска съборетина. Все пак забели очи, защото по всяка вероятност момчето се надяваше на такава реакция. Излезе права: хлапакът се ухили.
— Ще ме упътиш ли към кухнята? — Момчето изпълни молбата й и тя му се усмихна: — Благодаря.
— За мен беше удоволствие, госпожице.
— Милейди — поправи го тя.
— Леле, значи сте истинска дама?
Хлапакът изглеждаше толкова изненадан, че Маргарет предположи, че той никога преди не е виждал титулуван аристократ, или по-точно титулувана аристократка. Второто беше по-вероятно. Та нали Гарвана не работеше с жени?
При тази мисъл отново я обзе раздразнение. Тя кимна и тръгна в указаната посока. Измина тесен каменен коридор и стигна до врата. Отвори я и влезе в кухня, но не от средновековието. Озова се в много голямо помещение с дъбова ламперия, оборудвано с нова печка и други уреди и мебели, които биха могли да се видят в кухнята на някое богато имение. С изненада забеляза маса за хранене с шест стола, тапицирани със синьо кадифе; камина, в която весело пращеше огън, и прозорец, от който се виждаше нещо като оранжерия. Кухнята на Гарвана действително беше доста уютна.
А той беше там.
След като го погледна, й се прииска да греши. Божичко, та той беше… може би „страховит“ го описваше най-точно. По-висок от слугата си, по-млад, навъсен, опасен.
Опита се да си внуши, че това е на добре. Определено изглеждаше способен да изпълни каквато и да е задача. Другата й възможност беше да се откаже. Вече беше разчитала на други наемници. Беше опитала да се справи без чужда помощ. Беше сторила всичко по силите си. Този мъж никога не беше имал провал. Такава бе хорската мълва, а Маргарет не можеше да се сети за по-добра препоръка, особено когато разполагаше с толкова оскъдни сведения за издирвания съсед.
Тя решително се запъти към него, преди да се е разколебала. Той даже не вдигна поглед. Така дълбоко се беше умислил с чаша бренди в ръка, че Маргарет се зачуди дали той изобщо знае, че си има компания.
Прокашля се, но той или не я чу, или умишлено се правеше, че не я вижда, затова любезно попита:
— Бихте ли ми отделили един момент, ако обичате?
Той изпълни молбата й. Очите му блестяха ярко като на лъв, тръгнал на лов за плячка. Приковаващи… хипнотизиращи, магнетични. От този мъж просто струеше заплаха. Безспорно имаше красиво лице, но на Маргарет й отне известно време да забележи нещо друго освен стряскащите очи. Гладки бузи, изсечена челюст, тънки, неумолими устни, свити гневно. Дълъг прав нос, остри скули, гъсти черни вежди. Косата му — най-черното черно, беше вързана на тила. Очите му бавно я изпиваха.
— Предполагам, че не си проститутка от кръчмата, която е дошла да спечели баса?
Маргарет успя да не се изчерви, макар да знаеше за какво говори той. Местните бяха разказали на Една за облога, а тя пък беше разказала на нея. Историята беше изключително популярна в този край на Франция.
— Надали — отвърна тя с най-високомерния си тон.
Той сви рамене, с което очевидно показа, че интересът му към нея е изчерпан.
— Това беше първоначалното ми предположение, затова бъди добро момиче и се махай оттук. Навлязла си незаконно в чужда собственост.
Повдигнатите рамене и новият ъгъл, от който видя лицето му, накараха Маргарет да се сепне. Не защото Гарвана грубо я беше отпъдил, а понеже най-сетне го позна. Беше прекалено изненадана, за да говори. Толкова изненадана, че се разсмя.
ПЕТА ГЛАВА
Бяха изминали дванайсет години, откакто го видя за последен път на годежния бал на сестра си. Тогава беше единайсетгодишна и не се интересуваше от младите господа, докато не се появи той. Винаги се беше чувствала запленена от него. Красив и очарователен, Себастиян Таунзенд беше най-личният ерген в цялата околност. Независимо от възрастта си повечето жени го намираха за неустоим. Но за нещастие срещата с него онази вечер остави в съзнанието й спомена за романтичен герой, с когото сравняваше всеки следващ мъж. Все пак нямаше нищо чудно в това, че не го позна веднага. Този груб и страховит тип нямаше нищо общо с чаровния млад кавалер, който я беше омаял преди толкова време.
