се понижаваше при всяко споменаване на Англия в разговор, а във Фелбург това се беше случило на няколко пъти. При Морис се бяха получили три нови делови предложения, но Себастиян дори не се беше поинтересувал за какво става дума.
Джон се върна в оранжерията си зад руините. Към четири часа Себастиян излезе навън с чаша бренди в ръка. Лошо. Брендито беше сигурен знак, че е налегнат от мрачни мисли.
— Кажи ми, Джон, дали през всичките тези години съм имал късмет или ми е вървяло просто ей-така? — отегчено запита той.
— В какво отношение, сър?
— В кариерата, разбира се. Мога да преброя на пръстите на двете си ръце колко пъти е можело да умра или поне да бъда тежко осакатен, но съм се отървавал с някоя и друга драскотина. Освен това без значение колко странни или дори смахнати ангажименти поемам, колко невъзможни са наглед задачите, винаги успявам да се справя, и то с минимални усилия. Държа да чуя твоето честно мнение: късмет или удивителна случайност?
— Забравили сте да включите вашите умения сред вариантите.
Себастиян изсумтя презрително.
— Уменията ми нищо не струват. Боравя прилично с пистолета…
— Имате изключителен мерник — похвали го помощникът му.
Гарвана махна пренебрежително с ръка и продължи:
— Разбирам нещичко от ръкопашен бой…
Джон отново го прекъсна:
— Някога виждали ли сте лицето на нещастника, след като сте му забили един в лицето?
— Това не са забележителни таланти, Джон — леко се подразни господарят. — Те нямат нищо общо в случая.
Джон се намръщи замислено и след малко попита:
— Какво доведе до този самоанализ?
— Рискувах четири пистолета да ме довършат от два метра само за да се докопам до онзи проклет херцог. Съществуваше реален риск поне един от стражите да се окаже достатъчно бърз, феноменалният ми късмет продължава вече единайсет години. Започвам да се притеснявам. Не мислиш ли, че скоро ще настъпи обрат?
Да не би да говорите за оттегляне? Определено ви е време да приключите с този занаят. И… може би да създадете семейство?
— Семейство? — Той се намръщи. — Не. Не бих се пожелал и на най-големия си враг. Обаче сериозно мисля да го подложа на изпитание.
— Кое?
— Изключителния ми късмет.
Джон с безпокойство си даде сметка, че този път господарят му е отишъл твърде далеч. Чувстваше, че част от Себастиян жадува за смърт. Така беше откакто бяха напуснали Англия. Нищо от случилото се през тези години не бе променило убеждението му, че той е трябвало да загине вместо Джайлс. Онзи ден при Камъка на дуелите честта само беше потъпкана допълнително.
— Как възнамерявате за изпитате своя късмет? — загрижено попита Джон.
Преди Себастиян да успее да отговори, Морис се появи и оповести:
— Имате посетител, мосю. Една дама. Да я заведа ли в кухнята?
Пазачът се изхили. Той смяташе за много смешно, че Гарвана, чиято слава се носеше надлъж и нашир, живее в кухня.
Себастиян даже не забеляза тона на Морис, или предпочете да не го забележи.
— Дама ли? Да не би проститутките в кръчмата отново да са се обзаложили? Доколкото си спомням, ти и тях нарече дами.
Морис се изчерви, а Джон едва прикри усмивката си. Денят, в който местните красавици се бяха появили сред руините, се беше оказал доста забавен. Жените се бяха обзаложили коя ще съблазни Себастиян да вкуси от прелестите й. Той беше изявил готовност да ощастливи победителката (трите наистина бяха хубави), но накрая никоя не спечели, защото жените буквално се сбиха за него.
След като си заминаха, се наложи кухнята да претърпи основен ремонт. Сега сред местното население басът им беше прочут поне колкото Гарвана, тъй като жените бяха продължили с караницата и след завръщането си в кръчмата. Сега това не беше нещо между трите. Половината град също се беше обзаложил.
— Тази със сигурност е облечена като дама — увери го Морис. — И е англичанка поне колкото вас.
Джон изпъшка. Не беше изключено пазачът да греши. Може би жената не бе никаква англичанка. Но злото вече бе сторено. Родината на Себастиян бе спомената и сега унинието му само щеше да се засили. Щеше да отпрати жената, без дори да разбере за какво е дошла.
Както можеше да се очаква, той изръмжа:
— Кажи й, че кухнята е затворена и ще остане затворена — за нея.
Морис се обърна към Джон с озадачено изражение:
— Мосю?
Себастиян може би не се интересуваше от гостенката, но Джон определено беше любопитен.
— Върви, Морис. Аз ще се погрижа.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Маргарет Ландор се втренчи в купчината полуразрушени камъни и се зачуди дали не си губи времето. На три пъти бяха подминали тази съборетина, решавайки, че не може това да е търсеното място. Но в близката околност нямаше други руини и четвъртия път, докато се връщаха в града за допълнително упътване, видяха мъжа сред камъните и се спряха.
Невероятно, ала Гарвана живееше тук. Маргарет бе обзета от съмнения. При блестящите отзиви за този човек и слуховете за изключително високите му хонорари недоумяваше как е възможно той да живее на подобно място — освен ако всичко чуто за него не е било лъжа.
Разбира се, това не беше изключено. Може би тукашните жители се опитваха да впечатлят англичаните с небивалици за местния герой. Но цял град да лъже? Не, абсурд.
Името на Гарвана се носеше от уста на уста, защото в момента се беше върнал от поредната си мисия. Очевидно рядко се свърташе вкъщи поради характера на работата си. Ако не се бе прибрал, вероятно тя изобщо нямаше да чуе за него.
Маргарет пътуваше с камериерката си и един лакей. Една и Оливър бяха семейна двойка, която работеше за семейство Ландор дълго преди нейното раждане. Синеоката Една бе родом от Корнуол и беше наета за бавачка на децата: първо на Елинор, после и на Маргарет. Работеше в „Белите дъбове“ едва от половин година, когато се омъжи за Оливър.
Оливър пък беше отраснал в „Белите дъбове“, наследственото имение па графовете Милрайт, което понастоящем се намираше във владение на Маргарет. Преди него баща му и дядо му бяха работили там като лакей, а прабаба му прислужвала лично на втория граф Милрайт. Висок и снажен, Оливър вършеше добра работа, когато се изискваха малко мускули.
Двамата бяха чудесни помощници на Маргарет в нейната малка експедиция. Немски дантели, италианска коприна, френско вино п пови лилии за градината — всичко това беше в списъка на младата жена за първата и европейска обиколка. Но не заради тези неща бе дошла в Европа. Те бяха само претекст. Бе дошла да намери бившия си съсед и насила да го заведе на родна почва, за да разследва подозрителните събития, които се случваха в имението на баща му.
Гарвана изникна зад един ъгъл. Налагаше му се да внимава къде стъпва, понеже дворът беше осеян с камъни. Беше среден на ръст, с кестенява коса и кафяви очи, около четиридесетгодишен. Стори и се доста дружелюбен. Маргарет не биваше да се нервира. Просто не обичаше да се съмнява.
— Сигурна ли си, че това е нужно, Мага? — попита Една, подавайки се от каретата.
Интересно, камериерката й също имаше някакви опасения. А тъкмо тя и беше казала за Гарвана!
— Абсолютно — отвърна Маргарет с увереност, каквато не изпитваше. — Ти бе права. Бях се отказала.
