пода. Раната изглеждаше съвсем незначителна. Куршумът не беше засегнал артерия. Все пак втори страж се наведе да помогне на другаря си.
— Превържи раната — изкомандва Себастиян коленичилия мъж. — Използвай въжето, което свалихте от мен. Останалите — сваляйте ризите, и то бързо. Ще ги накъсате на ленти, за да се завържете едни други. Аз ще проверя възлите. Ако открия даже един хлабав, ще ви застрелям всичките.
Десет минути по-късно последният страж, който не беше завързан, подаде китките си и няколко парчета риза на Леополд, тъй като не беше останал никой друг, който да му окаже честта. Себастиян леко отслаби хватката си, за да улесни херцога със завързването. За един дълъг миг Леополд очевидно се поколеба, но накрая се подчини. След като приключи с гази работа, Гарвана се обърна към тиранина:
— Ще ти дам избор. Мога да блъсна главата ти в стената, за да те просна на пода в безсъзнание и да те завържа като останалите, или просто да ти счупя врата, за да съм сигурен, че няма да те видя повторно. Кое да бъде?
— Никога няма да се измъкнеш жив оттук — отвърна херцогът.
— Добре, аз ще избера. — Себастиян се приближи към стената..
— Не!
Себастиян нямаше да даде на мъжа повод да тръгне по петите му. Просто го замъкна до леглото, накара го да легне по корем и завърза китките му.
— Сега във Виена има човек като мен, който си търси работа. Неведнъж пътищата ми с него са се пресичали. Казва се Колбридж. Моите „нежни чувства“ към теб са дотук. Това е повече, отколкото заслужаваш.
Провери всички възли, преди да излезе и да заключи килията. Едва не се засмя, когато откри, че връзките на стража, завързан от Леополд, са хлабави. След няколко минути вече беше освободил Джон и Тимъти.
— Уби ли го? — попита Джон, докато се измъкваха от тъмницата. Беше се наложило Себастиян да повали в безсъзнание един страж горе на стълбището.
— Не — отвърна той и разтри пламналите си пръсти. — Но вероятно трябваше, за да спестя много мъка на много хора.
— Нали не мислиш, че ще тръгне да ни преследва?
— Не. Не съм единственият, който може да свърши неговата работа. Сега той е наясно с това. Всъщност го насочих към онзи некадърник Колбридж, който безславно ще се провали. Баум беше твърдо решен да ме наеме, защото му бях под ръка и можех да започна незабавно… ако пожелаех. Всъщност надявам се жена му все така да му се изплъзва. Имам чувството, че ако му падне в ръчичките, Леополд няма да си губи времето да се развежда с нея.
ТРЕТА ГЛАВА
Една кухня не беше лошо място за живеене. Обикновено там се носеха приятни аромати, а топлината от печката прогонваше студа, проникващ през старите каменни стени. Дълбоко в сърцето на руините, които представляваше замъкът, се намираше единствената стая, която Себастиян бе ремонтирал. Старият оръжеен склад в източното крило бе облицован с ламперия, мебелиран и разделен на три стаи, които служеха за спални.
Вече седмица, откакто се бяха прибрали във Франция. Мадам Льо Каре, майката на чифликчията надолу по пътя, идваше всеки ден да им готви. Не държаха слуги освен стария Морис, пазача, който живееше в единствената здрава стражева кула, прикрепена към рушащите се крепостни стени. Преди няколко години се бяха опитали да наемат прислужница, която да им чисти, но никоя не се задържа повече от една-две седмици. Местните селянки ненавиждаха да работят в купчина стари камъни.
След завръщането им Джон прекарваше повечето си време в оранжерията, която сам беше построил.
Както обикновено цветята му бяха прецъфтели в негово отсъствие. Морис отказваше да се грижи за тях, докато Джон го няма, и през зимата се налагаше да го подкупват, за да поддържа огъня в мангалите. Иначе цветята съвсем щяха да загинат.
Откакто се бе присъединил към тях, Тимъти пое грижата за конете, които държаха в старото централно преддверие. Над една малка част от него все още имаше таван, който ги пазеше от дъжд и сняг. Тимъти не харесваше руините и неизменно униваше, докато живееха там. Днес се цупеше, след като за пореден път не беше успял да привлече вниманието на Себастиян.
Заплахата за живота на момчето беше накарала Себастиян да действа в Австрия, но всъщност Тимъти не означаваше нищо за него. Джон го бе обикнал, но Себастиян почти не го забелязваше. Въпреки това беше решил да поеме отговорността за него, а той приемаше сериозно задълженията си. Което щеше да рече, че под негова опека никакво зло не може да застигне Тимъти. Себастиян възприемаше инцидента в Австрия с чувство за отговорност, което му беше насаждано от ранно детство с оглед на бъдещата му титла.
Джон се беше привързал към момчето, тъй като нямаше братя и сестри. Беше израснал само с баща си, дългогодишен иконом на рода Уимис. Бащата беше обучил сина си да поеме неговата длъжност, но Джон предпочиташе работа на по-лично ниво. В действителност просто не му допадаха изключителната отговорност и власт, нужни за един иконом.
Родът Уимис беше много тясно свързан с рода Таунзенд. Най-големите синове на семействата винаги ставаха първи приятели, също като бащите си. И тъй като слугите непрестанно обменят помежду си клюки, Джон пръв научи, че Себастиян е загубил камериера си, и се зарадва на възможността да заеме тази длъжност. Не беше и сънувал, че изборът му ще доведе до такива приключения, но не съжаляваше.
Работата в имението на Таунзендови му харесваше. Той изкара там малко повече от година, когато Себастиян напусна Англия. Без да го молят, доброволно реши да последва господаря си в изгнанието му. Беше се привързал към младия лорд, възприемаше го като свой близък роднина и не можеше да понесе мисълта, че няма да има кой да се грижи за него.
Но в интерес на истината Джон харесваше втората си длъжност, извличаше от нея огромно удовлетворение и съвсем естествено си беше дошъл на мястото. Той умееше да общува с хората, предразполагаше ги да разкриват пред него тайните си. Искаше му се да бе приложил таланта си във Фелбург, преди да ги хвърлят в тъмницата. Но планът им беше само да пренощуват там, затова бе решил да си почине. Негова грешка.
Бяха яздили доста, за да избягат от района на градчето.
— Наистина не смятам, че той ще изпрати някого подире ни, но не се изкушавам да се върна и да проверя лично — бяха окончателните думи на Себастиян по въпроса.
Джон беше по-прагматичен.
— Можехме да не си спечелим нов враг и да изгубим такава благодатна на възможности страна като Австрия, ако бяхме приели ангажимента. Вероятно щеше да му измъкнеш три пъти по-висок хонорар.
— И да се върна в Англия? Не.
Джон очакваше този отговор. Все пак си струваше да опита. Нито веднъж през годините на изгнание Себастиян не се бе изкушил да се завърне в Англия или дори да се осведоми как са баща му и брат му.
Когато семейството му се отрече от него, той също се отрече от тях.
Днес Тимъти закъсняваше за обяд. Двамата мъже не го изчакаха.
— Ще извършим ли някакъв ремонт, след като така и така сме тук? — попита Джон, едва дочакал мадам Льо Каре да си тръгне.
— Защо всеки път ми задаваш един и същи въпрос?
— Ами вижте, сър, това е голям имот, а само кухнята и спалните са що-годе обитаеми.
— Именно. Какво повече ни е нужно от място, където да спим и да се храним? Не се задържаме тук.
— Но замъкът има такъв потенциал!
— Това са само едни глупави руини, Джон — невъзмутимо го отряза Себастиян. — Да оставим нещата каквито са.
Джон въздъхна. Надяваше се да изтръгне господаря си от апатията, която го беше обзела след заминаването им от Австрия, като му измисли полезно занимание. За съжаление настроението на Себастиян
