Сега той я гледаше, сякаш внезапно й бяха изникнали рога. Маргарет не можеше да го укорява. С радостно въодушевление му обясни какво е предизвикало смеха й:
— Това е много смешно. Идвам тук, за да ти поръчам да намериш един мъж, а излиза, че този мъж си ти!
— Извинявай, би ли повторила?
— Значи така си се укрил, Себастиян? Като си се превърнал в Гарвана?
— Ти пък коя си?
— Маргарет Ландор. Баща ми беше Джордж Ландор, шести граф Милрайт. Може би го помниш. Сестра ми…
— Боже Господи, ти си мъничката Маги Ландор! — прекъсна я той.
— Вече не съм толкова мъничка.
— Не, сега виждам, че не си.
Себастиян направо започна да я изпива с поглед. Маргарет се изчерви, но грубо отсече:
— Не на мен тия. Знам какъв любимец на дамите беше преди трагедията.
Той се съвзе от изненадата и отново настръхна, гледайки я намръщено. Защо? Заради споменаването на трагедията ли?
— Да не би да си дошла тук с мъжа си?
— Още нямам съпруг.
— Значи с баща си?
— Той умря преди шест години. И преди да продължиш с изреждането на други мъжки роднини, които според теб би трябвало да ме придружават, нека ти обясня как стоят нещата: живея сама, тъй като съм достатъчно възрастна за това.
— Какво стана със сестра ти? Тя омъжи ли се?
— О, да — и почина. Но за това по-нататък.
Тя обвиняваше Себастиян за смъртта на Елинор. Очакваше, че ще съумее да се споразумее с него, без чувствата й да се намесят, но сега не бе толкова сигурна. Той определено не беше чаровният кавалер от спомените й.
— Имах настойник — продължи Маргарет. — Той предложи да дебютирам във висшето общество. Изсмях му се в лицето. После му предложих да се ожени за мен. Той ми се изсмя в лицето. С него се разбираме много добре. Започнах да го възприемам като мой приятел, а не като настойник. Сега съм на двайсет и три години и той вече официално не ми е настойник. Но живях при него четирите години след смъртта на баща ми. От време на време му ходя на гости и служа като домакиня на приемите, които той все още дава понякога. Снаха му е безполезна в това отношение.
Има ли по-специална причина да ми разказваш за настойника си, или просто се опияняваш от звука на собствения си глас?
Май вече не си предишният чаровник? — иронично подхвърли тя.
Той само се втренчи в нея в очакване на отговор. И го получи:
— Моят настойник беше баща ти.
— По дяволите! — изруга Себастиян. — Нито дума повече за семейството ми, чуваш ли? Нито дума!
Тя изцъка с език и се направи, че не забелязва зловещия му поглед.
— Ще ме изслушаш, Себастиян. Затова съм дошла тук. Много обичам баща ти и се страхувам за живота му. Подозирам, че на брат ти и снаха ти им е омръзнало да чакат титлите си.
Той се протегна над масата, която ги делеше, сграбчи я за ревера и придърпа лицето й на сантиметри от своето.
— Какво не ти е ясно в изречението „Нито дума“?
Сега Маргарет наистина се уплаши. Не беше от страхливите, но той определено изглеждаше побеснял с тези негови златисти, пламтящи очи! Тя си пое дълбоко въздух, напомняйки си кой е той и коя е тя. Надявайки се, че изглежда спокойна, Маргарет отмести пръстите му от жакета си.
— Не прави това отново — предупреди го.
— Време е да си тръгвате, лейди Маргарет.
— Не, време ти е да ме изслушаш. За Бога, човече, на карта е заложен човешки живот! Покажи някакво подобие на предишното си благородство и…
Той просто си тръгна.
Маргарет млъкна. Не вярваше на очите си! Не беше успял със заплахите си, затова просто се канеше да напусне стаята. Предполагаше, че така е за предпочитане пред това да я изхвърли, но все пак положението бе нетърпимо.
— Страхливец!
Той се закова на място. Маргарет моментално съжали, че е употребила точно тази дума. Побърза да се поправи:
— Исках да кажа…
Отново не довърши изречението си. Той се обърна, изгаряйки я с горещия си поглед. Маргарет откри, че е затаила дъх.
— Проблемът — поде той с измамно дружелюбен тон — е в погрешното ти предположение, че се интересувам от семейството, което се отрече от мен.
— Глупости. Кръвта вода не става, а преди ти бе много близък с баща си…
— Това е миналото и ако не схващаш, то няма нищо общо с настоящето.
— Баща ти реагира прекалено бурно и необмислено. Не ти ли е хрумвало някога?
— Той ли ти каза?
Маргарет сподави едно стенание, принудена да признае:
— Ами не. Той никога не ми е говорил за теб.
Себастиян отново се обърна да си ходи. Абсолютната му незаинтересованост я потресе. Разбира се, тя още не беше стигнала до същината на проблема.
Втурна се напред, твърдо решена да го заинтригува, преди да е стигнал до вратата.
— Докато живеех у вас, веднъж чух брат ти и жена му да се карат. Не чух всичко, а само откъслеци от препирнята им. Споменаха теб и някакъв „приятел“. Но ясно чух Дентън да казва, че „не е било нужно да го убиват“. Длъжна съм да призная, че се вцепених от ужас. Колкото и да се опитвах, не можах да разбера за кого говореха. Не предположих, че са убили някого. Все пак не знаех за какво точно говорят. Възможно бе да говорят за когото и да е, не за себе си. Но оттогава съм сериозно разтревожена и започнах да ги следя.
Получи се! Той се обърна.
— И какво установи?
— Всъщност те не се харесват. Нямам представа защо са се оженили.
— За коя се ожени Дентън?
— За Жюлиет, вдовицата на Джайлс. Мисля, че вече ти го казах.
— Не, не си!
Маргарет се разтрепери, когато той повиши тон. За един кратък миг й се стори, че вижда колко е бесен. Но той овладя гнева си толкова бързо, че тя се запита дали не си е въобразила.
— Защо ме потърси едва сега? — троснато попита той. — Защо не още щом заподозря нещо?
— Защото нямах за какво конкретно да се хвана, освен за собствените си опасения. Докато не започнаха произшествията.
— Какви произшествия?
— С баща ти. Но аз наистина се опитах да те намеря по-рано. Наех мъже, които да те открият. Това ми струваше много пари и накрая научих това, което подозирах: че си напуснал Англия и си някъде в Европа. Затова се помъчих да те открия сама. От четири месеца те търся. Тъкмо се бях предала и се връщах у дома, когато чух за Гарвана. Идването ми при теб беше продиктувано от отчаяние.
Той поклати глава, но не от удивление — о, не! Маргарет усети, че той отново ще й нареди да се маха. Не го разбра по непроницаемото му изражение, а просто инстинктивно почувства каква ще е реакцията му, фактите не му бяха подействали. Но може би вината…
— Ще говоря направо, Себастиян. Не те харесвам. Ако не беше убил Джайлс, той щеше да се осъзнае,
