Говореше по типичния за Шака’анец начин, само дето имаше съвсем слаб акцент, при това много мелодичен. Долната челюст на младата жена увисна, тъй като това си бе открито предизвикателство. На андроида обаче ситуацията все още му се струваше изключително забавна и той се усмихна на непознатия.
— Можем да го направим, но не смятам, че е необходимо. Жената вече направи избора си.
Светлосините очи се спряха върху Шанел. Въпреки внезапното унижение, тя осъзна, че стои пред емоции, каквито не бе изпитвала досега. Разгорещени… необуздани… плашещи… Те обаче отлетяха в мига, в който посетителят отново погледна към Корт, оставяйки я да се пита, разтърсена до мозъка на костите, дали просто не си бе въобразила всичко това. Но определено не си бе въобразила дръзкото заявление на андроида.
— Ще те изключа заради тези думи — прошепна Шанел. Усещаше, че бузите й все още горят.
Двамата мъже предпочетоха да не я чуят, а може би и наистина не я чуха, впили погледи един в друг. Посетителят се бе вторачил в косата на Корт.
— Ти от изток ли си?
— Не.
— От тази планета?
— Не съм родом оттук.
Това очевидно бе достатъчно, тъй като непознатият насочи отново вниманието си към Шанел. Струваше й се забавно, че бе помислил Корт за воин, макар да нямаше нито височината, нито издутите бицепси, характерни за воините. Можеше да си позволи да се позабавлява, тъй като този път светлосините очи не я смутиха, а я огледаха просто с любопитство, интерес и възхищение.
— Той ти е само придружител, така ли?
— Да, придружител, приятел… и андроид.
— Андроид?
Произнесе думата така, сякаш не знаеше какво означава, но младата жена реши, че в този момент само едно нещо имаше нужда от уточняване.
— Той ще ни остави насаме, ако искаш да… поговорим.
Посетителят обаче предпочиташе да се изразява буквално.
— Аз няма да се задоволя единствено с говорене.
Значи щяха да си говорят директно, така ли? Шанел се усмихна. След като той не беше воин, тя можеше да бъде колкото си иска дръзка.
— Нито пък аз.
Усмивката, която се появи на лицето на непознатия при тези думи, накара коленете й да омекнат. Как бе възможно привлекателността му да се удвои само с едно извиване на устните? Мъжът се наведе, мина под дебелия кабел, който опасваше арената и застана пред нея толкова близо, че я смаза с размерите си.
Той беше по-нисък от баща й с не повече от пет сантиметра, което означаваше, че се издигаше с почти трийсет сантиметра над нея. А раменете му… Приятно бе да се гледа подобно тяло, но на нея й се искаше да не бе толкова висок и силен. Това бе една от причините да не желае воин. Как човек да се защитава, когато има вземане-даване с толкова едър мъж? А този грамаден посетител вероятно не притежаваше самоконтрола, характерен за воините, който не им позволяваше да нараняват случайно или умишлено жените.
Изведнъж Шанел осъзна, че ако продължаваше в този дух, можеше да си докара нежелана болка. Той наистина беше прекрасен. А тя вече бе изгубила ума си. Това не можеше да бъде променено.
Прехапа нерешително устна. Щеше ли да се осмели да го направи? По дяволите, да! Беше невероятно, че изобщо го бе намерила и то толкова скоро, затова нямаше да злоупотребява и да търси другаде късмета си, Той наистина бе едър, но това не означаваше, че няма да бъде внимателен към нея.
Младата жена отстъпи малко назад, за да намали напрежението върху врата си, причинено от взирането нагоре към лицето му. Той обаче я хвана за ръката и я придърпа. Явно желаеше да я докосва. Тя също искаше да го докосва. Смущаваше я единствено близостта им.
— Ще трябва да ми отпуснеш малко пространство, ако искаш да те гледам. Вратът ми няма да издържи дълго на това напрежение.
В отговор той я обхвана с едната си ръка и я вдигна пред гърдите си. Шанел бе едновременно приятно развълнувана и разтревожена от агресивната му дързост. Сега вече стояха очи в очи и това създаде нов проблем за нея, или по-скоро — за сетивата й. Звездици! Беше прекрасно да бъдеш притисната така. Толкова прекрасно!
— Няма да излезе нищо. Не и на публично място. Пусни ме! Можеш да ме държиш за ръката.
— Казвам се Фалон Ван’иър.
Това бе неговият отговор.
— Радвам се да го науча, но въпреки това ще трябва да ме пуснеш, докато сме на публично място.
— Казваш го така, сякаш очакваш да стане твоето. Често ли става твоето?
Усети, че това го забавлява. Продължаваше да не я пуска.
— Не винаги — призна предпазливо младата жена. — Но в много случаи — да. Особено когато, за разлика от другите, използвам здравия разум.
Фалон се засмя и тя усети до пръстите на краката си вибрациите на басовото му ръмжене.
— Аз също съм свикнал да става моето. Всеки път. И имам малко предимство пред теб.
Нима това бе неговото чувство за хумор?
— Защо си толкова скромен? Имаш голямо предимство пред мен. — Присви очи. — Няма да ме пуснеш, така ли?
— Не.
— Дори и ако от това произлязат проблеми. Аз съм покровителствана, Фалон Ван’иър, и наметалото ми е добре познато.
Той повдигна другата си длан и погали наметалото й.
— Съзнавам това, жено, макар да ми се иска да не беше така. Ти обаче се отдаде на грижите ми за известно време, така че не предвиждам проблеми с воините на Кан-ис-Тран.
Нямаше намерение да му обяснява, че воините, които можеха да го възпрат, бяха воините на баща й. Все още не искаше той да разбира коя е.
— Какво ще кажеш да ме пуснеш, за да се махнем оттук?
— Значи все още опитваш да направиш така, че да стане твоето? Това в проблем ли ще се превърне, жено? Нима си неспособна да приемеш волята ми?
Стори й се, че този въпрос бе от голямо значение. Ако кажеше „да“, дали щеше да я пусне и да си тръгне? Но не можеше да отвърне и „не“, тъй като това действително можеше да се превърне в проблем. И може би най-добре беше да разбере още сега какво щеше да стане.
— Надявах се, че ще можем да прекараме известно време заедно, за да се опознаем. Но това не означава, че ти принадлежа, Фалон. Дори и да ти принадлежах, пак можеше да не се съгласявам с всичко, което кажеш. Аз не съм робиня, готова да се подчинява безпрекословно. Имам си своите мнения и чувства, които могат да бъдат или да не бъдат в съзвучие с твоите. Ако волята ти е разумна, естествено бих я приела. Но ако не е, не очаквай от мен да си трая. Искам още сега да знам дали е против твоите принципи всичко това.
— Не те ли изслушах внимателно?
— Така е, изслуша ме. Не избяга уплашено, когато откри, че мога да бъда малък деспот. — Думите й го накараха да се усмихне. Тя го имитира. — Може би ще ми кажеш защо не искаш да ме пуснеш.
— Защото много ми харесва да те чувствам до себе си. Защото предпочитам, ако се наложи, да се бия с всеки воин, който ми се изпречи, отколкото да се лиша от това усещане дори за момент.
— Защо просто не ми го каза?
Фалон се усмихна.
— Значи моето желание изведнъж стана приемливо и за теб?
— Ти успя да го… обосновеш. Може би ако изчезнем наистина бързо, проблемите, които предвиждам, няма да ни достигнат. Дали палатката, от която излезе преди малко, не е твоя?
