— И това те плаши?
— И още как! Аз реагирам странно на болката, Фалон Ван’иър. Изпадам в истерия. Пусни ме!
Младият мъж поклати бавно глава.
— Съжалявам, че се страхуваш,
— Чакай!
Не успя да каже нищо повече, тъй като точно в този момент той откри предимствата на кистранското облекло. То бе замислено така, че да се съблича бързо и лесно. Едно подръпване, едно опъване, и се свличаше от тялото. Това обаче никога не бе ставало толкова бързо, както в ръцете на Фалон. После ръката му обхвана брадичката й, за да може да я обсеби с устата си, докато другата му длан изучава формата и чувствителността на гърдите й. Шанел не можеше да направи нищо, за да го възпре. И не след дълго… Изведнъж… Вече не бе толкова сигурна, че изобщо желае да го спира.
Той не й причиняваше болка. Цялата му буйност в този момент бе съсредоточена в целувката и тя пробуждаше в нея всички онези силни усещания, които бе изпитала още щом го бе зърнала за първи път. Нима бе сгрешила, като позволи на страха си да надделее? Сега тялото й се наслаждаваше на онова, което ставаше.
Преди да разбере какво става, той съумя да я накара да го пожелае отново, този път — истински, и надеждата й, че именно това бе мъжът, когото можеше да приеме като свой другар в живота, се възвърна. Страхът й не бе изчезнал напълно, но отстъпи пред първия й досег със страстта.
Дъхът й замираше. Този човек излъчваше прекалено много сила и неутолимо желание да я докосне навсякъде. Шанел изпитваше все по-голямо и по-голямо удоволствие. Мъжът откриваше по тялото й участъци, за които не бе подозирала, че могат да бъдат толкова чувствителни. Устата му вкусваше, хапеше, събуждаше у нея страст, която се разпространяваше из цялото й тяло и я караше да копнее за още.
Не бе останала и следа от смущение или свян, които да я карат да се чувства странно или неудобно. Беше напълно отворена за него — тяло, лишено от разум, опитващо за първи път страстта, марионетка, движена от нечии прищевки. Силата на желанието й бе нараснала дотолкова, че вече не тя владееше него, а то — нея. Стигна дотам, че започна да моли Фалон да я вземе.
Това бе грешка от нейна страна — да му даде да разбере колко силно го иска. Молбата й му се отрази точно по начина, от който се бе опасявала. Той изгуби напълно контрол над себе си. Дишането му се учести още повече, ръцете му станаха груби и тревогите й се превърнаха в реалност. Болката бе по-силна от удоволствието, когато дланите му се плъзнаха под тялото й и я стиснаха. Ребрата й щяха да се счупят всеки момент. Едвам дишаше. А викът й, причинен от припряното му проникване, бе задушен от целувките му.
Слава Богу, изгуби съзнание.
Глава 8
Щом дойде на себе си, Шанел отвори очи и съжали, че го е направила. Всичко беше истина — Фалон, болката… и не беше свършило. Намираше се все още в неговата палатка, гола. Поне вече не я смазваше под тежестта си и не й причиняваше онази непоносима болка със своя…
Той лежеше до нея на една страна, подпрял глава на лакът, и не отделяше погледа си от лицето й. Не я докосваше. Ако го направеше точно сега, най-вероятно щеше да му се разкрещи.
О, Звезди, как бе могла да постъпи толкова глупаво и да се отдаде във властта на напълно непознат мъж? Фактът, че тялото й го бе пожелало, изобщо не я извиняваше. Той й бе причинил болка. Бе дал пълна свобода на страстите си и едва не я бе смазал между мощните си ръце. Болеше я всичко и нямаше да се изненада, ако имаше нещо счупено. А отвътре сигурно беше разкъсана. Онази болка бе толкова страшна, че бе изгубила съзнание, за да се спаси от нея.
И като си помислеше само, че надеждите й се бяха възродили. Бе повярвала, че това е мъжът. Мъчително разочарование! Знаеше, че един воин никога не би я наранил. Воините се съобразяваха с размерите си и бяха изключително внимателни и нежни с жените. Фалон обаче не беше воин. Той не контролираше като тях емоциите си. Беше казал, че ги владее, но действителността се бе оказала друга. Така че, колкото и силно да я привличаше, връзката им нямаше бъдеще. О, Звезди, колко жалко!
Трябваше да се измъкне оттук, и то колкото се може по-бързо, преди очите й да са се напълнили със сълзи от разочарование. Бе толкова сигурна във Фалон още от самото начало, достатъчно сигурна, за да иска първо да се слее с него и да остави опознаването за след това. Как щеше да открие друг мъж, способен да я накара да се чувства така, както я бе накарал да се почувства Ван’иър? И дори да успееше да го намери, вероятно щеше да бъде прекалено уплашена, за да се осмели да го провери, както бе направила днес. Вече нямаше доверие на инстинктите си.
Обзета от подобни мъчителни мисли, младата жена понечи да стане, изохка и в същия момент една широка длан я притисна внимателно между гърдите, за да я накара да легне отново.
— Ще лежиш неподвижно, докато кървенето спре. Макар и изречени тихо и внимателно, тези думи я накараха да пребледнее.
— Кървене?
— Напълно нормално, когато на жената й е за първи път, само дето при теб е малко повечко. Трябваше да ми кажеш.
Защо пък сега усети, че бузите й пламват?
— Не виждам какво щеше да промени това.
— Аз не съм див звяр.
По този въпрос можеше да се поспори.
— Трябва да си вървя.
Отново опита да стане. Ръката му се върна върху гърдите й и този път остана там.
— Първо ще поговорим.
— Струва ми се, че трябваше да поговорим малко повечко преди това. Сега вече няма какво да си кажем.
— Напротив. Има да се каже много и ще започнем с това — защо ме дари с първия си път.
Червенината упорито не си отиваше от бузите й.
— Там, откъдето идвам, не държат особено на това.
Думите й бяха верни донякъде, тъй като тя действително току-що се бе върнала от Кистран, а там на девствеността се гледаше като на нежелано неудобство. И обикновено тази пречка се премахваше безболезнено в някой от медицинските центрове преди започването на сексуалния живот. На Шака’ан обаче бе съвсем различно. Тук на девствеността държаха изключително много и обикновено жената я даряваше на своя другар.
Шанел знаеше всичко това, но тя бе само наполовина Шака’анка. Беше се надявала, че ще може да удостои с този ценен подарък своя мъж. Именно поради тази причина я бе пазила досега. Но и не беше чак съсипана от мисълта, че в крайна сметка нямаше да стане така. Беше попила достатъчно от философията на майка си, за да се разстройва заради някаква си разкъсана мембрана… която сега кървеше обилно.
— Трябва да вървя.
— Опитай.
Дланта върху гърдите й обаче казваше: „Не си прави труда.“
— Не можеш да ме държиш тук, Фалон.
— Мога. И ще го направя. Докато се отърсиш от страха и разбереш…
— Не се страхувам от теб.
— Не е вярно. Трепериш.
Шанел затвори очи. Опита да се отпусне. Ако ставаше въпрос само за проклетото треперене, щеше да го прогони. Но онова, което я притесняваше най-вече в момента, бе дланта му. Сега вече наистина се страхуваше.
— Трябва да ми позволиш да ти покажа, че няма причина да се боиш от мен — продължи Ван’иър. — Няма да се посрамя отново. Кълна ти се.
Тя го изгледа подозрително.
— Какво имаш предвид?
