сама натисна механизма на тила си и косите се разпиляха по гърба й. Младият мъж моментално придърпа кичур пред рамото й, взирайки се учудено в златистия им цвят.
— Нямах представа — промърмори на себе се той, като притисна косите й към бузата си, — че това също ще бъде превъзходно. Златото се цени толкова малко тук, но при теб то се превръща в истинско съкровище.
Думите му й доставиха удоволствие, но инстинктът й самосъхранение се обади отново, когато той започна да я придърпва към себе си.
— Няма да изгубиш самоконтрол, нали?
— Ще се успокоиш ли, ако ти кажа, че никога досега не съм го губил?
— Ще се успокоя, ако знам, че това няма да бъде първият път, в който ще го изгубиш.
— Не бих могъл да се закълна, жено. Никога преди не съм се чувствал така.
— Как?
Пръстите му заопипваха лицето й, за да се насладят на усещането, не грубо, но не и много нежно.
— Беше достатъчно да те зърна, за да разбера, че искам да ми принадлежиш.
Шанел не бе сигурна, че е наясно какво иска да й каже.
— Но ти ме имаш.
— За момента. И се чувствам по-благодарен, отколкото мога да изразя, че ми се отдаваш. Но знам, че това е само временно. — Дланите му обхванаха лицето й и я привлякоха по-близо. — Искам да те командвам! Искам да бъдеш под моя закрила! Непоносимо ми е да мисля, че не мога да те имам по всички начини, които са ми известни.
Устремът му едновременно я вълнуваше и плашеше. Той обаче започваше да звучи все повече и повече като воин и това само увеличи тревогата й.
— Това единственият проблем ли е?
— Не — отвърна сериозно Фалон. — Бях готов да се слея с теб още в мига, в който те зърнах, толкова силно бе желанието ми. И то не намаля,
Думите му не я успокоиха. Едно бе мъж с нормални размери да се остави на емоциите си. Ван’иър обаче не беше сред тях. Какво ли означаваше за него „да не причинява болка“?
Чувстваше се поласкана, задето я желаеше толкова силно. Но трябваше да бъде луда, за да поеме подобен риск особено след като той бе признал, че не е сигурен дали ще успее да запази самоконтрол и да бъде достатъчно нежен с нея. Всичко това противоречеше на уверенията му, че няма да й причини болка, а освен това прекалено много й напомняше на воините, за да й подхожда.
Изобщо не трябваше да идва, не трябваше да позволи да се стигне дотук. Какво щеше да прави сега? Да си тръгне, разбира се, но по възможност — без грозен скандал. Само дето не беше сигурна, че той щеше да я остави да си тръгне току-така. Трябваше да го изиграе. Може би да го накара да затвори очи, а тя да се измъкне и да изчезне, преди да е разбрал какво изобщо става. Беше обаче по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни.
И тогава й дойде наум да използва страха.
— Знаеш ли, Фалон, бихме могли да изчакаме малко, докато… докато се поуспокоиш.
— Шегуваш ли се?
— Добре, значи отпада. Затвори си тогава очите и за малко не ме докосвай. Аз сама ще се съблека, така че дрехите ми да не пострадат от не особено нежните ти ръце. Обаче няма да гледаш, защото понякога гледането действа възбуждащо, а ние точно това избягваме, ако желаем да преживея цялата тази работа.
— Все още ли мислиш, че ще ти сторя нещо лошо?
— Не нарочно.
— Не искам да се страхуваш от мен, жено.
Заяви го толкова строго, че я накара да се изсмее нервно.
— Тогава нека опитаме да направим така, както предложих, а? Затвори си очите!
Той се подчини и седна върху петите си. Изразяваше болезнено нетърпение.
— Бих предпочел да го направя аз, дори дрехите ти да пострадат малко…
— Това изобщо не е решение на въпроса.
— В такъв случай побързай, жено.
Досега не бе чувала по-добър съвет и тя се възползва незабавно от него, но бе успяла да отстъпи на не повече шейсет-седемдесет сантиметра, когато гласът му я закова на място.
— Говори ми. Разсейвай ме, за да не си представям какво правиш.
Дяволска работа. Разсейването обаче не беше лоша идея, в случай че я хванеше, докато се измъкваше, и се наложеше да се оправдава. Така можеше да поуспокои бушуващите в него емоции.
— Добре — отвърна тя, — но ти ще трябва да продължаваш да държиш очите си затворени.
— Ще трябва ли? Не ми пука за навика ти да даваш нареждания, жено.
Не обърна внимание на недоволството му, тъй като той продължаваше да стиска клепачи и въпреки нежеланието си, й се подчиняваше. Вероятно просто изпитваше необходимост да обясни отношението си. За да го успокои, тя заяви:
— Не съм искала да давам нареждания, Фалон. По-скоро бих казала, че давам предложения. — Особено когато имаше вземане-даване с мъже с неговите размери, помисли си тя, едновременно развеселена и тревожна. Отстъпи още една крачка и усили леко глас, така че той да не забележи увеличаването на разстоянието помежду им. — А сега нека поговорим за имена и за причината да не използваш нито веднъж досега моето. Ти чу името ми, нали?
— Чух го — изсумтя Ван’иър. — То обаче не звучи женствено.
Още една крачка и се озова извън купчината кожи.
— Вярно е. Точно заради това майка ми го обича толкова, а баща ми не го използва. По този начин се обръщат към мен и приятелите ми, но ти… ти можеш да ме наричаш така, както ти харесва.
— Искам да те нарека моя.
Произнесе го простичко, но с чувство, и думите достигнаха до сърцето й. Тя също бе желала той да я нарече своя, но след това я бе дострашало. Ами ако наистина не й причинеше болка? Ами ако бе позволила тревогите й да я обземат до такава степен, че да помрачат разсъдъка й и да станат причина да пропусне най-хубавото, което би могло да й се случи някога?
По дяволите, ето, пак го правеше — позволяваше силното привличане да я ослепи така, че да не вижда пределно ясните факти. Този човек можеше да я пречупи на две с голи ръце, а емоциите му бяха прекалено бурни, което изобщо не беше в стила на воините.
— Имаш силно развито чувство за… собственост… нали? — Отдалечи се с още две крачки и бавно се изправи на крака. — Това е старомодна привичка в повечето светове. От коя планета каза, че си?
— Не съм ти казвал. Има ли значение?
— Не. — Дъхът й секна, защото при тези думи той бе посегнал към нея. — Стига само да не си тукашен.
Обърна се и побягна, но извика, тъй като една ръка я хвана за косите още преди да е стигнала изхода на палатката.
— Къде мислиш, че отиваш, жено?
Не звучеше ядосано. Можеше просто да го уговори да я пусне, вместо да планира подобно бягство. Но сърцето й биеше уплашено.
— Аз… промених си намерението, Фалон.
В отговор мъжът я обхвана през кръста, повдигна я и я понесе обратно към кожената постеля. Тревогата й премина в паника.
— Не ме ли чу?
— Чух те — отвърна той, като я постави върху кожите и се приведе така, че прикри половината й тяло със своето. — Аз обаче не съм си променил намерението и по-добре се примири. Ти ме пожела. Ти ме избра, жено.
— Това беше, преди да започнеш да се държиш като емоционален воин.
