Отново усети в тона му предупреждението „не си прави труда“. И го казваше с такова спокойствие, без да си дава сметка за лавината от проблеми, която щеше да се изсипе върху главата му, ако Шанел не се прибереше до края на деня в бащината си шатра. Единственото, което трябваше да направи майка й, бе да се приближи до своето съоръжение-свръзка и да попита Марта къде е дъщеря й. Марта… Звезди, как можа да забрави!
Младата жена се наведе, вдигна колана с прикрепената към него свръзка с компютъра и преди Фалон да се бе сетил да я спре, натисна бутона за активиране на гласа.
— Марта, нужна ми е помощ!
Дочу се обиден глас:
— А, значи вече станах удобна, така ли?
— Остави сръдните, Марта. След това можеш да ми натякваш колкото си искаш. Моля те, направи нещо!
Щом изрече последната дума, се наложи да се извие, за да се изплъзне от протегналата се към нея ръка. Беше говорила на кистрански, но не бе изключено той да го разбира. Със сигурност обаче бе чул гласа на Марта и очевидно това не го бе изпълнило с възторг. Ситуацията обаче бе развеселила компютъра, тъй като бе започнал да се смее.
— Както изглежда воините не са единствените твърдоглавци тук — измърка предизвикателно тя на Шака’ански, така че Фалон да я разбере.
— Не го ядосвай! — скара й се Шанел.
— Но мъжете са толкова забавни, когато се…
— Марта, моля те!
Все още се налагаше да се изплъзва от ръцете на Ван’иър.
— О, добре! Внимавайте, господин Ван’иър. Аз съм компютър тип Мок II. Ако не сте чували за мен…
— Познавам компютрите — изръмжа младият мъж.
Марта направи съвършено подобие на въздишка.
— А аз си мислех, че ще мога да се изфукам.
— Изключи я, жено!
Тя поклати бавно глава. Знаеше, че е ядосан. Не беше обаче сигурна дали е наясно на какво е способен един Мок II, особено пък такъв, който контролира сам цял космически кораб. Почти съжаляваше заради неприятностите, които му предстояха… Почти.
— Изключването на гласа на Марта няма да я накара да си отиде, Фалон. Тя беше с мен през цялото време, тъй като е разположена в един транспортен Роувър. Това означава, че е в състояние да чува и мен, и всеки край мен. Тя държи под око всичките ни движения, независимо дали свръзката е включена, или изключена.
— И тя е чула…?
— Всичко, големи човече — намеси си компютърът и се заля отново в смях. — И трябва да призная, че бях впечатлена, тъй като само воините са известни с подобен варварски стремеж към господство. Ти не си споменавал досега, но съм любопитна да разбера откъде си, тъй като според мен би трябвало да си тукашен, или Шака’ариец.
Вестта, че страстната им сцена е била наблюдавана, очевидно не смути ни най-малко Ван’иър. Колкото до Шанел, тя бе останала с впечатлението, че Марта й е дала поне за малко правото на личен живот особено след като не бе трансферирана от палатката на Фалон още първия път, когато го бе поискала. Затова сега бузите й пламнаха, но това не й попречи да чуе умозаключението, до което бе достигнал компютърът.
Не можеше да си обясни как не се бе сетила досега, тъй като Шака’арци бяха идвали и преди да видят своята планета-майка. Тедра все така ги презираше заради това, което бяха сторили преди доста години и винаги бе карала Марта да ги подслушва. Шака’арските воини бяха изключително едри и силни мъже… и можеха да имат черни коси и сини очи.
Шанел бе ужасена; знаеше, че майка й ще побеснее, като разбере, че се е отдала на Шака’арец. Та те бяха робовладелци!
Насочи обвиняващо кехлибарените си очи към мъжа и попита:
— Марта е права, нали? Ти си от Ша-Ка’ар.
— Жено, никога не съм и чувал за такова място.
— Марта?
— Не лъже. Но не разбирам защо се разстройваш. Трябваше да уточниш това, преди да се забъркаш с посетител.
Шанел изпита такова облекчение, че се задоволи само да въздъхне и да отговори:
— Струва ми се, че те помолих да оставиш лекциите за по-късно.
— Молбите не винаги…
— Добре, Марта. Нека се придържаме към най-належащото в момента, а именно — как да се измъкна оттук.
Компютърът успя да въздъхне на свой ред.
— Щом настояваш. Така стават нещата, господин Ван’иър. Шани пропусна най-интересното. Подобно на повечето транспортни Роувъри, нашият космически кораб също е снабден с молекулярен Трансфер. Запознат ли сте с трансферирането? Или ви е нужна демонстрация?
Младият мъж помълча малко, вероятно защото гласът на Марта бе прозвучал прекалено самодоволно и той започваше да разбира какво предстоеше да се случи.
— Чувал съм за трансферирането — изрече най-сетне през зъби.
— Е, това ще ни спести време — измърка Марта. — А аз даже ще ти покажа моята „нека да бъдем справедливи“ програма и ще оставя избора на теб, а той се състои в това или да пуснеш Шани да си тръгне оттук, или теб да трансферирам другаде. И тъй като това „другаде“ ще бъде по мое усмотрение, най- вероятно ще се озовеш на някое място на стотина мили от най-близкото средство за комуникация. Решавай.
Шанел изливаше тревогите си върху своята долна устна, а Фалон я съзерцаваше и решаваше. Всъщност нямаше какво да решава. Програмата на Марта „нека да бъдем справедливи“ изобщо нямаше справедливост.
— Бих предпочел да остане, но ако реши, може да си върви.
Изглеждаше по-скоро победен, но продължаваше да я съзерцава с прекрасните си небесносини очи.
Затова не беше чудно, че тя се поколеба за момент. Никой досега не й бе въздействал по такъв начин. Дори направи стъпка към него, но викът на Марта я спря:
— Спри! Не те измъкнах от тази каша, за да скочиш отново в нея. Този човек кипи от гняв, макар и да не си личи. Стой по-далеч от него, по дяволите!
— Компютърът е много проницателен — заяви криво Фалон.
— Не, просто отчита емоционалното ти състояние — отвърна Шанел, докато се придвижваше бавно към изхода. Но това „кипи от гняв“ не й даваше мира. — Не се ядосвай, Фалон, моля те. Знаеш, че нямаше право да ме държиш тук.
— Нямаше да те държа дълго…
— Знам… само докато се слеем отново. Но аз щях да се съпротивлявам и ти щеше да ми причиниш още по-голяма болка.
— Не!
— Губиш си времето, Шани — намеси се нетактично Марта.
— Вземам си довиждане, Марта — сопна й се младата жена. — Имаш ли нещо против?
— По дяволите, да, имам, но ти пак ще направиш каквото си искаш. Твърдоглавка!
Шанел се взря в компютърното съоръжение, но оттам не се чу повече звук. Когато погледна отново към Ван’иър, видя, че й се усмихва.
— Сега вече наистина го държиш под контрол, нали?
Не се наложи да я пита за какво говори.
