майка си срещу Фалон. При това този път баща й щеше да бъде там и да поиска обяснения.
Обикаля бавно в продължение на няколко минути из стаята си, като поемаше дълбоко въздух и се надяваше познатата обстановка да я поуспокои: колекцията й от лунни камъни; единственото легло в двореца, приемащо формата на лежащия; столът, който Далден чупеше всеки път, щом седнеше на него, като неизменно я разсмиваше. Още не се бе видяла с брат си, нито пък домашният й любимец бе дошъл да я приветства, но това бе въпрос на минути.
Тук беше в безопасност. Защитена. Щеше да стои по-далеч от състезанията. Утре Корт щеше да придружи приятелите й обратно до парка, ако искаха да ходят там, но тя щеше да си намери извинение.
Ето, вече се чувстваше по-добре. Не си даваше сметка, че се опасява да не би да срещне случайно Фалон, но очевидно това бе скритата причина за тревогите й.
Пое си за последен път дълбоко въздух и излезе от стаята, усмихна се на слугинята, която тъкмо минаваше край вратата, и спря рязко, забелязала четиримата мъже, които я следваха. Фалон Ван’иър бе един от тях. Той също спря, изненадан не по-малко от нея самата. Тримата му приятели се обърнаха, за да видят какво го бе задържало.
Шанел се възползва от тази възможност, за да се вмъкне обратно в стаята си. Сърцето й биеше лудо. Нямаше представа какво правеше той в двореца и още по-малко — защо идваше по коридора откъм крилото за гости. Защо не бе изчакала още няколко секунди, преди да се покаже от стаята си! О, Звезди, вратата й не се заключваше! На нито една от вратите в двореца нямаше ключалки, тъй като никой не би се осмелил да влезе там, където не го желаят.
Тази мисъл й донесе известно облекчение, но само до мига, в който вратата започна да се отваря и да я побутва в гърба. Дъхът й секна. Отпусна се с цялата си тежест върху й, но усилията й бяха напразни. Вратата продължаваше да се отваря плавно, като я принуди да отскочи встрани, преди да я притисне към стената.
Обърна се с лице към натрапника, без да се съмнява дори за миг кой би могъл да бъде той. От гърлото й обаче не излезе нито дума, която да го прогони, тъй като бе поразена отново от красотата му.
Фалон стоеше на прага, усмихнат до уши и от цялото му същество лъхаше доволство. Сега носеше риза, ако това изобщо можеше да се нарече риза. Бе ушита от меката като масло кожа на заал — бяла, без ръкави, прилепнала плътно към гърдите му или по-скоро към малката част от тях, която прикриваше. Стигаше до кръста и вместо да го обвива, както бе характерно за воините, беше прикрепена към пъпа с брънките на златна верижка. На фона на бялото, кожата му изглеждаше още по-тъмно бронзова и това на свой ред го отдалечаваше още повече от светлите воини на Кан-ис-Тра.
Шанел забеляза и дългия метър и двайсет сантиметра меч на лявото му бедро, прикрепената с каишки към десния му ботуш златна кама, новия колан, гравиран със злато и някакъв бял метал, и най-вече — невероятните му височина и мускули, изпълнили рамката на вратата. Всичкият страх, който бе изживяла в палатката, се бе върнал отново, но зад него се спотайваше непреодолимото главозамайване, което бе изпитала още щом го бе зърнала за първи път.
— Не съм предполагал, че ще те намеря тук, жено.
— Нито пък аз — теб. — След като веднъж успя да изрече това, следващите думи сякаш дойдоха по- лесно. — Това е моята стая и аз не те каня в нея, Фалон, така че не можеш просто да…
— Аз се самопоканвам.
И той незабавно подкрепи думите с действия, като пристъпи още една-две крачки напред, за да може да затвори вратата зад себе си. Младата жена заотстъпва назад, но когато лазурните му очи се впериха в нея, тя сякаш изгуби способността си да се движи. Тревога скова ума й.
— Фалон, няма смисъл да го правиш. Няколко часа не променят нищо.
— Не съм съгласен — отвърна той, без да обяснява защо. Вместо това сведе поглед към кръста й; съоръжението за свръзка с компютъра не беше там. — Тя все още ли слуша?
— Не… Да! Върви си. Нямам какво друго да ти кажа.
Той поклати бавно глава и й се усмихна.
— Имаме да довършваме много неща, жено. По-добре приеми волята ми, тъй като няма да те оставя, докато…
— Защо трябва да бъдеш толкова дяволски непреклонен? Хората нямат ли право на свободен избор там, откъдето идваш?
— Казах ти, че в това, което става помежду ни, няма място за права.
— Според теб да, но не и според мен. Ако питаш мен, ти просто използваш тези глупости за някакво си поправяне на грешката, за да ме имаш отново. Това не е в моя правилник. И аз продължавам да отказвам.
— Първо ще се погрижим за страховете ти. Имаш думата ми, че няма да се слеем, преди да си го поискала.
Възможно ли бе да достигне отново онова състояние, когато бе молила за удоволствие и облекчение?
— Такова нещо няма да се случи — настоя Шанел.
— Ще се случи — отвърна на секундата той и направи крачка към нея.
Тя се обърна c намерението да побегне, но младият мъж я взе в обятията си.
— Фалон, не!
— Можеш да ми кажеш „не“… но след като те избавим от страховете ти.
При тези думи той обходи с поглед стаята, докато откри малкото легло в единия ъгъл. Спусна се към него, постави я отгоре му и се намести пъргаво върху тясното пространство до нея. Изведнъж усети как леглото започва да се движи — удължаваше се според неговия ръст и се разширяваше така, че да има достатъчно място и за двамата.
Тогава я обхвана през кръста и двамата се претърколиха на пода, на предполагаемото безопасно място, като той пое удара от падането върху гърба си, а тя се приземи сравнително меко върху него. Беше й достатъчно обаче да забележи разширените му от ужас и неразбиране очи, за да избухне в смях.
Просто не успя да се сдържи. Дори когато Фалон се надигна, без да я изпуска от скута си и се вгледа в лицето й, тя продължи да се смее, като не си даваше сметка, че всичките й страхове изчезваха заедно със смеха. О, Звезди, та той беше опитал да я спаси от собственото й легло! Нейното легло! Това й припомни как баща й някога атакувал един нещастен стол, който се раздвижил под него, приемайки формата на тялото му, и въздухът се изпълни от нов водопад от весели звуци.
— Съжалявам — успя да изрече най-сетне тя, като избърса сълзите от очите си и му се усмихна. Тогава някакъв дявол я накара да добави: — Може би трябва да ти благодаря, че ми спаси живота.
Смехът я превзе отново, докато я остави почти без дъх. Най-сетне се подпря изтощена на Фалон.
Когато осъзна какво прави, младата жена си даде сметка, че я бе приютил в обятията си. Изведнъж разбра още много неща — че страхът й бе изчезнал временно, че поведението й може би му бе досадило за момент, но тялото му не го показваше. Играеше си с косите й. Чуваше силните удари на сърцето му. И нямаше желание да се отделя от обятията му.
— Трябва ли да смятам, че не си била в опасност?
Шанел го погледна внимателно. Определено не беше недоволен, а само любопитен.
— Нямаше никаква опасност.
— Това нещо не е ли легло?
Не можеше да не се усмихне.
— Легло е, но не е живо. То просто променя формата и размерите си според формата и броя на хората, които го използват. Много е удобно за малка стая.
— Само дето тази стая не е малка.
— Така е.
Можеше да добави, че нейният домашен любимец, Фембеърът, обичаше понякога да спи при нея и бе принудена да използва това легло, тъй като в противен случай за нея нямаше да има място. Но предпочиташе Фалон да остане с впечатлението, че използваше стаята само временно.
— Фалон…
— Полудявам, като те гледам в моите цветове.
