Шанел хлъцна и опита да се отдръпне.
— Никога повече няма да сложа бяло.
— Съмнявам се, че това би променило нещо.
Сега вече разбираше причината за бясното тупкане на сърцето му. И не бе стигнала доникъде с опитите да се измъкне от ръцете му. Всъщност сега те даже я притискаха по-силно и преди да разбере какво става, устните им се бяха слели. Кръвта й завря и не след дълго тя вече отвръщаше на целувките му, без да се интересува от онова, което щеше да последва, без да се интересува от каквото и да било друго, освен от сладкото желание, което те възпламеняваха с такава лекота у нея.
Издърпването на стегнатите възли на шаловете надолу по раменете означаваше, че цялото чаури щеше да се свлече до кръста й. Докато младата жена го осъзна, то вече бе сторено. Ръцете от двете страни на тялото й я повдигнаха и миг по-късно тя се озова коленичила, възседнала Фалон през хълбоците. Устните му се озоваха върху едната й гърда и се затвориха около втвърденото зърно. Силите я напуснаха така внезапно, че трябваше да се вкопчи в него. И тогава той засмука… прекалено ентусиазирано.
— Фа… лон!
Опъването секна мигновено. Устата му се отдели от нея и вместо това младият мъж притисна лице между гърдите й.
— Ще контролирам положението, жено, кълна се, че ще го контролирам.
Шанел се ужаси, тъй като си даде сметка, че той се бореше за този контрол. Нищо чудно да го бе изгубил, тъй като резултатът беше същият. Сладкото удоволствие, което бе изпитвала до този момент, отстъпи място на парализиращ страх, който премина в паника. Опита да го отблъсне, но сега дланите му бяха обхванали хълбоците й и я приковаваха към гърдите му. Единственото, което успя да направи, бе да отдели раменете си от него.
— Фалон, пусни ме… моля ти се.
— Не.
В този отговор нямаше място за спор. Неотстъпчивостта му я вбеси.
— Не можеш да продължаваш да правиш това! Аз имам права…
— Както и аз. Чии права според теб имат предимство?
Младата жена присви очи.
— Какво означава това? Че правото е на страната на по-силния?
Ван’иър поклати глава и се усмихна.
— Ти ми даде правото да се свържа с теб, жено, а аз все още не съм го направил както трябва. Струва ми се, че го нарече… разговор.
Тя се изчерви при спомена за дързостта си.
— Каквото и да мислиш, че съм ти дала, Фалон, аз си го вземам обратно. Допуснах грешка, но вече си платих за нея. Не може и дума да става да плащам два пъти. А сега ме пусни, преди да съм се разкрещяла.
— Викай тогава. Аз ще те накарам да замълчиш просто като те целуна.
Искаше й се да крещи, но от гняв. Но дори това можеше да доведе някой от слугите… а после — и баща й. Можеше само да предполага докъде щеше да се стигне. Какво тогава й оставаше?
Той бе споменал нещо за целувки. Сега забеляза, че се взира напрегнато в устните й и се сопна:
— Да не си посмял!
Фалон въздъхна и я придърпа по-близко до себе си.
— Човек греши, когато остави една жена да спори, при положение че няма шансове да победи…
— Имаш ли нужда от помощ, Шани?
И двамата се обърнаха. Беше Корт. Шанел изпита безкрайно облекчение. Младият мъж настръхна и тялото му стана твърдо като стомана.
— Да!
— Не, няма — изръмжа Фалон и се обърна към нея. — Кажи му да излезе.
— Не.
— Тогава аз ще трябва да го сторя.
— Опитай.
Бе истински щастлива, че й се отдаде възможността да му го каже, но той очевидно не споделяше чувствата й.
— Твърдоглавието ти става досадно, жено. Ако беше моя, нямаше да го допусна.
С тези думи Ван’иър я постави на пода до себе си и се изправи плавно на крака, като в същото време извади меча от ножницата. Не беше очаквала това. Корт можеше да измъкне Фалон от стаята й, ако се наложеше дори със сила, но не и да се защитава срещу оръжие. В името на Звездите, това си беше чисто убийство!
— Не, почакай! — Изпълзя и застана пред младия мъж. — Какво, по дяволите, мислиш, че правиш?
— Карам го да напусне, нещо, което бях принуден да сторя.
Шанел се изчерви силно.
— Съжалявам. Не трябваше да използвам твоите думи. Но сега вече той не може да си тръгне. Чу ме да моля за помощ и програмата му няма да позволи да напусне, преди да я е дал.
— В такъв случай ще трябва да променя намеренията му.
— Да му промениш… Фалон, той е андроид. Не е възможно…
— Не ми пука от коя раса е. Той се намеси и аз няма да го търпя.
Понечи да я бутне встрани. Младата жена се вкопчи с две ръце в дръжката на меча, разбрала, че той не е наясно за какво всъщност става дума.
— Фалон, андроидите са машини! Корт не е истински, той е машина, но въпреки това означава много за мен. И ако го унищожиш, аз… никога няма да ти простя. Той е до мен, откакто съм се родила. Баща ми го програмира да ме пази, така че за него е невъзможно да ме остави сега тук заедно с теб. Освен това не знае как да използва меча, който носи. Той се бие само без оръжие. Това ще бъде равносилно на нападение срещу беззащитно дете. Ти не би направил такова нещо, нали?
По лицето на Ван’иър се изписа безпомощност.
— Не изпитвам скрупули относно разрушаването на машини, ако той изобщо е машина, но не бих унищожил нещо, на което ти държиш. — Прибра меча си. — Спомена за баща си. Къде мога да го намеря?
За момент Шанел изгуби ума и дума.
— Той… той не е тук.
Ненадейно Фалон се усмихна широко.
— Започвам да отгатвам с лекота кога лъжеш, жено. Ще трябва да ми напомниш да те отуча от този навик, щом станеш моя.
Младата жена изскърца със зъби.
— Сега ще си вървиш ли?
— Противно на здравия разум за втори път позволявам да стане твоето. — Сведе поглед към все още разголените й гърди. — Трети път обаче няма да има. Все ще намеря начин да те направя моя.
Глава 13
Фалон закъсня за вечерята, но никой не каза нищо. Ако не го очакваха тук, нямаше да изостави така лесно жената с нейния андроид. Но сега вече знаеше къде може да я намери и това му носеше безкрайно облекчение. Подозираше, че баща й също е гост на шодана и следователно — леснодостъпен. Тази мисъл го разведри още повече.
Нямаше търпение да разпита Далден и да уреди колкото се може по-скоро среща с бащата на жената. Но първо трябваше да приветства своите домакини.
Чалън Ли-Сан-Тер не го изненада с нищо — отговори на очакванията му за мъж, който е бил шодан в продължение вече на повече от двайсет години, воин на воините. Подобно на почти всички кан-ис-трански воини и той сдържаше така добре емоциите си, сякаш те изобщо не съществуваха. Ба-хар-анците винаги им бяха завиждали за тази способност, тъй като те самите все още не я бяха овладели.
