— Наистина, сър. Вместо да се яви в съда по обвинение в нападение, той ще трябва да се защитава за пиратство.
Никълъс искаше отново да се усмихне, но размисли. Сега знаеше какво чувства капитан Хок относно изравняването на резултата. Е, победата на Хок беше прекалено краткотрайна.
— Предполагам, че не бива да се надувам, но този приятел не заслужава нищо по-добро — каза Никълъс.
— Наистина, сър. Ами лекарят каза, че сте щастлив да е непокътната челюстната ви кост. А аз през целия си живот не съм виждал толкова натъртвания и…
— О, това няма значение. Мислиш ли, че той също не страда сега? Въпросът е в принципа. Първо, аз никога нямаше да срещна този пес, ако не беше нападнал кораба ми. Но той е таил ужасна обида! Сега обаче не мисля, че му е много смешно, докато си седи в пандиза!
— Колко хубаво, че пазачът ви е намерил там, сър!
— Да. Това си е чист късмет.
Няколко минути след като Хок и Кони с червената брада си тръгнаха в каретата на Никълъс, той дойде в съзнание. И само мигове след това чу недалеч тропот на конски копита. Успя да извика и двамата нощни пазачи го чуха. Трябваше известно време да ги убеждава да го оставят и да тръгнат след каретата. Те се върнаха след трийсет минути, за да го вземат с щастливата новина, че са намерили каретата му и са заловили ранения нападател, макар другият да е успял да се измъкне от тях.
Никълъс разказа цялата история на добрите хора, които го доведоха до къщи и името на Хок значеше нещо за единия. Несъмнено цяло ято чиновници се струпаха около Никълъс, докато лекарят все още работеше върху него. Те обявиха, че Хок е углавен престъпник, издирван от кралската полиция.
— Щастлива случайност е също така, сър — продължи да бърбори камериерът, докато оправяше завивките на Никълъс, — че лейди Аштън не е била с вас, когато сте срещнали разбойниците. Допускам, че вечерта е минала по плана и тя си е тръгнала отново без вас?
Никълъс не отговори. Като си помисли какво можеше да се случи… не можеше да понесе тази мисъл. Тя беше в безопасност, защото Джордж Фаулър я бе изпратил до къщи.
Хм. Джордж Фаулър, наистина. Обзе го неоправдан гняв, силен и неприятен.
— Сър?
— Какво? — излая Никълъс, сетне се опомни. — А, да, Харис, вечерта премина както очаквах, що се отнася до дамата.
Камериерът бе от десет години на служба при Никълъс и познаваше мислите и чувствата му както никой друг. Той знаеше, че Никълъс не иска да се ожени за Реджина Аштън, макар да не разбираше защо, нито би се осмелил да попита. Заедно с Никълъс бяха обсъдили стратегията, която той използваше, за да се справи с тази своя обвързаност.
— Лейди Аштън каза ли ви нещо, сър?
— Нещата не потръгнаха толкова добре — отвърна Никълъс уморено. Успокоителното, което му бе дал лекарят, започваше да действа. — Все още съм сгоден.
— Е, следващият път със сигурност…
— Да.
— Обаче не остана много време до сватбата — додаде колебливо Харис. — Лекарят иска да почивате в постелята три седмици.
— Ама че досада — тросна се Никълъс. — След не повече от три дни ще съм на крак.
— Щом казвате така, сър.
— Казвам го.
— Много добре, сър.
Тъй като никога преди не бе преживявал подобен побой, Никълъс нямаше как да знае, че на следващия ден ще се чувства десетократно по-зле. Той псуваше непрекъснато капитан Хок и искаше да го види обесен.
Трябваше да мине цяла седмица, преди да успее да се помръдне, без да усети болка. И макар след още една седмица вече да беше на крак, раните по лицето му все още не бяха заздравели.
Той не беше в подходящо състояние да се срещне с Реджина. Но не можеше да си позволи да загуби още време. Сватбата беше само след седмица. Трябваше да я види.
Отби се в къщата на Малори на площад Грозвънър въпреки външния си вид. Казаха му, че Реджина е излязла, за да пазарува за чеиза си. Тази информация засили паниката му. Той изчака един час и когато годеницата му пристигна, доста грубо я отмъкна от братовчедките й в момента, в който влезе през вратата.
Никълъс я поведе през градината към площада, без да казва нищо, с бързи и дълги крачки и с мрачно замислено изражение. Нейният нежен глас, който се втурна в мислите му, го накара да спре.
— Оправи ли се вече? — попита тя. Бърз есенен вятър вдигна листа във въздуха и заигра с перата върху шапката на Реджи. Бузите й бяха зачервени, очите й блестяха със сини светлини. Тя беше неизразимо прекрасна, цъфтяща от здраве и жизненост. Все пак беше най-красивата жена, която беше срещал.
— Да съм се оправил ли? — поиска да знае Никълъс, като се чудеше как ли, по дяволите, е разбрала за нападението, след като през последните две седмици я беше отбягвал, за да не научи.
— Дерек ни каза за състоянието ти — обясни Реджи. — Съжалявам, че не си бил добре.
Проклятие! Значи трябваше да приема съчувствието й благодарение на това, че Дерек беше украсил истината. Предпочиташе гнева й.
— Всъщност бях отишъл в една любима моя кръчма близо до брега и там ме нападнаха разбойници, които яко ме набиха, за да ми вземат парите. И въпреки това, много е вълнуващо да се посещават подобни противни места.
Реджина се усмихна великодушно.
— Тони беше сигурен, че ще използваш болестта си като извинение, за да отложиш сватбата. Казах му, че това не е в твоя стил.
— Толкова добре ли ме познаваш, любима? — попита язвително Никълъс.
— Ти може да си всякакъв, но не си страхливец.
— Допускаш…
— О, стига — прекъсна го тя. — Няма да ти повярвам, ако се опиташ да ме убедиш в противното, затова по-добре не започвай.
Никълъс изскърца със зъби, а тя му отвърна с весела усмивка. Като я гледаше, почувства колко силно му се отразява това както винаги, а мислите му в този момент бяха доста разпилени.
— Предполагам, че трябва да те попитам как я караш напоследък?
— Би трябвало, да — съгласи се Реджи. — Но и двамата знаем, че това, което правя с времето си, не те интересува. Например няма да те нараня, ако ти кажа, че бях толкова заета, та никак не ми липсваше, нали? И няма да те е грижа, че други мъже са ме съпровождали там, където братовчедите ми настояваха да присъствам.
— Джордж Фаулър ли?
— Джордж, Бейзил, Уилям…
— Внимавай, защото започвам да мисля, че се опитваш да събудиш ревността ми, за да си отмъстиш.
— Отмъщение ли? О, разбирам, ти ме преценяваш по своето собствено поведение. Колко забавно, Никълъс. Просто защото намираш други жени за очарователни…
— Стига, Реджина! — внезапно Никълъс изгуби търпение. — Защо прикриваш гнева си с любезни глупости? Разкрещи се насреща ми!
— Не ме изкушавай!
— Аха! — възкликна победоносно той. — Бях започнал да мисля, че в теб не е останал никакъв дух.
— О, Никълъс — усмихна се нежно Реджи. — Трябва ли да те нарека гадно, презряно същество и сълзливо да се закълна, че няма да се омъжа за теб, дори да беше последният мъж и прочие?
Никълъс я погледна свирепо.
— Подиграваш ли ми се, мадам?
— Кое те кара да мислиш така?
