брак! — Сетне обясни: — Не е нужно да живея с този мъж, не и ако се окаже много трудно. Не е нужно да живея вечно с него. Но детето ми ще носи името на баща си. Никълъс Идън ще поеме своя дял от отговорността, както би трябвало да стане!
— Значи тогава по-добре да стигнем навреме за венчавката — въздъхна Мег.
Никълъс вече беше в църквата, като ту се ядосваше мълчаливо, ту се отчайваше. Пристигаха роднини и близки, доказвайки, че това наистина се случва. Там бяха баба му и леля му, но Мириам Идън отново отсъстваше. Това подсили убеждението му, че е постъпил правилно, като е предупредил годеницата си да не се появява.
Сърцето му подскочи, когато в църквата влезе Джейсън Малори, а на няколко крачки след него вървеше булката.
Сред събралите се разнесоха възклицания, тъй като тя наистина беше изумителна в копринената си рокля в светлосиньо и сребро. Роклята беше поразително старомодна, пристегната в талията, с дълги ръкави и стигаше до земята. Полата не бе много обемна, а външният пласт се разделяше от двете страни и беше поръбен с дантела, като откриваше отдолу широки сребристи дипли. Под закръгления корсет и около шията имаше дантели. Една коронка от сребро и диаманти придържаше бялото було, което покриваше лицето й до брадичката и се спускаше отзад почти до пода.
Реджина остана няколко продължителни мига на прага на вратата, с лице към Никълъс, който стоеше в другия край на пътеката. Той не можеше да види лицето и очите й и чакаше бездиханен, като искаше тя да се обърне и да избяга.
Реджина не го направи. Тя постави ръката си върху ръката на вуйчо си и тръгна по дългата пътека към олтара. Студен и сдържан гняв обхвана Никълъс. По прищявката на тази дребна жена-дете той беше принуден да се ожени. Много добре, нека има своя победен ден. Няма да продължи дълго. Когато научи, че се е оженила за незаконороден, ще й се прииска да се бе вслушала в предупрежденията му. По една ирония на съдбата Мириам щеше да помогне. Тя щеше злобно да се наслади, докато разкаже на Реджина за всички прегрешения на Никълъс. Той помисли с мрачен хумор, че това щеше да бъде първата добра постъпка на Мириам спрямо него. Разбира се, тя нямаше да подозира това.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Реджи гледаше втренчено през прозореца на каретата, но успяваше да види само собственото си отражение. Тя се изчерви, когато стомахът й се обади от глад, но не погледна към Никълъс, за да види дали е чул. Той седеше срещу нея в плюшената карета с неговия герб на вратичките.
Вече два часа пътуваха, но все още не бяха спрели в някоя странноприемница, за да вечерят. Реджи беше гладна, но за нищо на света нямаше да помоли.
На гостите за сватбата беше сервирана тежка вечеря в къщата на Малори, но Реджи не остана там. Никълъс я заведе в къщи направо от църквата, като й каза да вземе необходимото за преспиване и да нареди да изпратят останалия й багаж в Силвърли. Двамата заминаха още преди да пристигнат гостите за вечеря.
Той я беше накарал да пътува през целия следобед и вечерта, но тя не искаше да се оплаква, не и когато той седеше срещу нея толкова замислен, без да я погледне нито веднъж. Откакто тръгнаха от Лондон, не беше промълвил нито една дума.
Той беше женен и поради това беше вбесен. Е, тя очакваше, че ще бъде така. Но това, че я водеше в имението си в провинцията, предвещаваше добро развитие, нали? Тя не бе очаквала това. Не знаеше какво е очаквала.
Стомахът й отново се обади и Реджи накрая реши да попита:
— Скоро ли ще спрем за вечеря?
— Последната странноприемница беше в Монтиът. Наближаваме Силвърли — отвърна рязко Никълъс.
Щеше да е добре, ако й го беше казал по-рано.
— Силвърли голямо имение ли е, Никълъс?
— Долу-горе толкова голямо колкото и твоето, което е в съседство.
Очите й се разшириха.
— Не знаех това!
— Как така?
— Защо се ядосваш? Ами това е чудесно! Сега именията ще се съединят…
— Което искам да направя от години. Но твоят вуйчо със сигурност ти е казал. Той използва имението ти като примамка, за да ме накара да се оженя за теб.
Вбесена, Реджи се изчерви.
— Не ти вярвам!
— Че съм искал земята ли?
— Знаеш какво искам да кажа! — тросна се тя. — О, знаех, че е ставало дума за някаква земя, дори Тони каза, че това те е склонило, но аз… аз не му повярвах. Никой не ми е казал за това. Не знаех, че имението ти граничи със земята, която наследих от майка си. Не съм живяла там откакто… починаха родителите ми от пожара, в който изгоря къщата. Тогава бях само на две години. Никога не съм се връщала в Хампшър. За това, което остана от имението, винаги се е грижил вуйчо Едуард, както и за наследството от баща ми.
— Да, хубава сума наистина — петдесет хиляди лири — за която той щастливо каза, че се е утроила благодарение на мъдрите му инвестиции и ти осигурява доста голям годишен доход.
— Мили Боже, ти и затова ли си ядосан?
— Аз не преследвам богатството ти!
И тя започваше да губи търпение.
— О, стига, де! Кой нормален човек би те обвинил в това? Ти също не си просяк.
— Не е тайна, че исках тази земя, за която предполагах, че принадлежи на граф Пенуич, тъй като графът живя там последен.
— Там последен живя баща ми, а не настоящият граф Пенуич. Но тъй като той бе наследил земята от майка ми, тя не се полагаше на него, а тяхното желание беше да я наследя аз.
— Сега знам това! Твоят вуйчо Едуард сметна за доста забавно да ме информира, докато излизах от църквата, че вече не е необходимо да купувам имението. Нямаше търпение да ми го каже. Искал да облекчи душата ми, както се изрази. Дяволска работа! Знаеш ли как се нарича това?
— Съзнаваш ли, че ме обиждаш, сър?
Той имаше благоразумието да си придаде изненадан вид.
— Не исках да кажа, че…
— Разбира се, че искаше. Именно от това се оплакваш, нали така? Да не би хората да кажат, че си се оженил за мен заради наследството ми? Е, много ти благодаря. Не знаех, че това е единственият начин да си намеря съпруг.
Той сбърчи вежди и рече студено:
— Ще обсъждаме ли как си намери съпруг?
Очите й проблеснаха със сини искри и за миг тя се побоя, че ще изгуби самообладание. Едва успя да замълчи, а Никълъс се въздържа да не я предизвиква. И само след миг двамата откриха с облекчение, че каретата спря.
Никълъс излезе навън и протегна ръка, за да й помогне. Но щом тя стъпи на земята, той се качи отново. Тя го погледна с разширени от недоумение очи.
— Не би го направил! — каза тя, останала без дъх.
Той рече язвително:
— Не можеш да се изненадваш. Аз съм мъж, който държи на думата си, в края на краищата.
— Не можеш просто да ме оставиш тук — не и тази нощ.
— Тази нощ, утре — каква разлика има?
— Знаеш разликата!
— А, да, брачната нощ. Но ние изкарахме нашата, нали, любима?
