Тя изрече това с толкова невинно изражение, че той сложи ръце на раменете й, за да я разтърси. Но великолепните й сини очи се разшириха от учудване, докато ръцете й се вдигнаха, за да докоснат гърдите му и Никълъс силно се изчерви.
Той отстъпи назад, почти разтреперан.
— Липсата на време ме принуждава да говоря направо, Реджина — рече Никълъс студено. — И преди те помолих да прекратиш този фарс, наречен годеж. Отново те моля. Не, направо те умолявам. Не искам да се оженя за теб.
Тя сведе поглед и загледа лъснатите му ботуши.
— Значи не ме искаш… по никакъв начин? Дори и като любовница ли?
Медно-златистите му очи проблеснаха при объркването, което предизвика въпросът, но той каза само:
— Несъмнено от теб ще излезе добра любовница.
— Но това вече не те интересува?
— Да, вече не.
Тя му обърна гръб с приведени рамене — представляваше една отчаяна малка фигурка. Никълъс трябваше да впрегне цялата си воля, за да се въздържи да не се протегне и да я грабне в прегръдките си. Искаше да си вземе думите обратно, да й покаже каква лъжа бяха те. Но за нея беше по-добре за известно време да бъде разочарована, а сетне да го забрави. Никълъс не можеше да позволи на тази прекрасна жена да се омъжи за едно копеле.
— Наистина мислех, че мога да те направя щастлив, Никълъс. — Думите й доплуваха до него през рамото й.
— Нито една жена не може да го стори, любима, независимо за колко дълго.
— Тогава съжалявам. Наистина.
Той не помръдна.
— Значи в такъв случай ще ме изоставиш?
— Не.
— Не? — Той застина, без да може да повярва. — Какво, по дяволите, имаш предвид?
— Думата означава…
— Знам какво означава проклетата дума!
Реджина най-сетне се обърна.
— Не е нужно да ми крещиш, сър.
— Отново сме официални, а? — извика той, тъй като не можа да се въздържи.
— При тези обстоятелства — да — отвърна рязко тя. — Трябва само следващата седмица да напуснеш Лондон. Уверявам те, че съм достатъчно силна, за да понеса унижението да бъда изоставена.
— Но аз дадох дума! — възкликна той.
— О, да, думата на джентълмена, който е джентълмен само когато му е удобно.
— Моята дума ме обвързва.
— Тогава трябва да я спазиш, лорд Монтиът.
Реджина направи крачка да тръгне, но той я хвана за ръцете и силно я стисна.
— Не го прави, Реджина — предупреди я мрачно Никълъс. — Ще съжаляваш.
— Вече съжалявам — прошепна тя.
Това го стресна.
— Тогава защо го правиш? — попита отчаяно той.
— Аз… трябва — отвърна тя.
Никълъс пусна ръката й и отстъпи настрани с лице, което представляваше вбесена маска.
— Да те вземат дяволите тогава! Кълна се, че няма да бъда твой съпруг! Ако продължаваш с този фарс, тогава ще получиш именно това — пародия на брак! Пожелавам ти щастие.
— Ти не си сериозен, Никълъс! — В очите й имаше сълзи.
— Давам ти думата си, мадам, и едно последно предупреждение: не идвай в църквата.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
— О, недей да плачеш повече, миличка — молеше се Мег. — Братовчедките ти ще дойдат след малко, за да ти помогнат да се облечеш. Нали не искаш да те видят в това състояние?
— Не мога да не плача — ридаеше нещастно Реджи. — А и от булките не се ли очаква да плачат на своя сватбен ден?
— Но ти плачеш цяла седмица. И това не помогна, нали?
— Не — Реджи тръсна глава.
— А и не искаш да са ти подпухнали очите точно днес, нали?
Реджи сви уморено рамене.
— Не ми пука за това. Нали ще имам було.
— Да, но довечера няма да бъдеш с було.
Настъпи тишина, след което Реджи прошепна:
— Дали ще има брачна нощ?
— Да не би да мислиш, че той няма да се появи? — простена Мег вбесена.
— О, той ще дойде — въздъхна Реджи. — Но аз ти казах какво ми каза.
— Глупости. Някои мъже просто се плашат до смърт от брака и твоят виконт явно е един от тях.
— Но той ми се закле, че няма да ми бъде съпруг.
— Казал го е в гнева си — отвърна търпеливо Мег. — Не разчитай на това, което мъжете казват в гнева си.
— Да, но той разчита на това, не разбираш ли? О, как можах да сбъркам толкова много, Мег? — проплака Реджи. — Как можах? — Тя поклати глава. — Като си помисля, че го сравнявах с Тони. Никълъс Идън изобщо не прилича на вуйчо ми. Той е напълно безчувствен, освен между краката — додаде тя с горчивина.
— Реджи!
— Ами това е вярно — тросна се Реджина. — За него бях само една игра, поредното завоевание.
Мег беше застанала с ръце на кръста и я наблюдаваше.
— Трябваше да му кажеш за бебето — рече тя за стотен път. — Поне щеше да разбере защо трябва да преживееш всичко това.
— Вероятно нямаше да повярва. Дори аз започвам да се чудя! Погледни ме! Вече минаха четири месеца, а изобщо не ми личи. И не съм имала никакво гадене, нищо… Дали не се обвързвам с този мъж за нищо? Ами ако не нося неговото дете?
— Де да беше така, скъпа, но знаеш, че не е. И въпреки това настоявам да му кажеш.
— Каквато съм глупачка, си помислих, че презрителното му поведение е само игра — рече Реджи отчаяна. — Знаеш ли, Мег, у мен все още е останала известна гордост.
— Понякога се налага да преглътнем цялата си гордост, миличка — каза нежно Мег.
Реджи тръсна глава.
— Ще ти кажа какво щеше да каже той, ако му бях признала. Щеше да ми каже да престана да губя време за една изгубена кауза и да намеря баща за детето си.
— Може би трябваше да го направиш.
Очите на Реджи проблеснаха.
— Никога няма да натрапя детето на един мъж на друг! Никълъс Идън ще има бебе и той ще заплати цената за това, а не някой друг.
— Ти си тази, която плаща, Реджи, с разбито сърце и нещастие.
— Знам — въздъхна тя без плам. — Но само защото мислех, че го обичам. Щом разбера колко много съм сгрешила, ще се справя.
— Не е прекалено късно, знаеш това. Можеш да тръгнеш за Европа, преди…
— Не! — извика Реджи толкова силно, че прислужницата подскочи. — Това е моето дете! Няма да се крия и да се срамувам, докато се роди, а сетне да се откажа от него, само за да си спестя един неприятен
