Реджи рече задъхана:
— Ако го направиш, Никълъс — гласът й трепереше, — кълна се, че никога няма да ти простя.
— Значи си подхождаме, нали, щом и двамата държим на думата си? Ти получи това, което искаше. Носиш името ми. Сега ти давам и своя дом. Къде е написано, че трябва да живея с теб?
— Очакваш от мен да живея тук, докато ти продължаваш както и преди, да си живееш в Лондон и…
Той поклати глава.
— Лондон е прекалено близо за нашето споразумение. Аз ще напусна Англия. Де да го бях направил, преди да се срещнем!
— Никълъс, не можеш. Аз съм…
Реджи се спря, преди да направи декларацията, която би могла да промени решението му. Нямаше да последва пътя на хилядите други жени само за да задържи мъжа до себе си. Ако той не иска да остане по свое желание…
— Ти си… какво, любима?
— Твоя съпруга — рече гладко тя.
— Да, така е — съгласи се той и устните му се свиха в една черта. — Но ще си спомниш, че не съм те молил да ставаш моя съпруга, и те предупредих да не настояваш за брак. Винаги съм бил ясен по този въпрос, Реджина!
Той затвори вратата на каретата и почука по покрива, за да даде сигнал на кочияша. Реджи гледаше втренчено, без да може да повярва, докато каретата потегли.
— Никълъс, върни се! — извика тя. — Ако тръгнеш… Никълъс! О, мразя те! Мразя те! — изкрещя тя от безсилие, тъй като знаеше, че не може да я чуе.
Изумена, Реджи се обърна и погледна огромната къща от сив камък. С централната си кула и малките кули в ъглите тя изглеждаше като мрачен замък в тъмната нощ. Такава беше обаче и погледната отблизо и Реджи не знаеше докъде се разпростират назад и отстрани асиметричните й форми и височини. В задната част на къщата имаше дори и голяма оранжерия с купол, издигаща се от дясно над крилото за прислугата.
Извитите прозорци от двете страни на вратата бяха тъмни. Ами ако вътре нямаше никой? Страхотно. Изоставена през първата си брачна нощ, при това в празна къща!
Е, не й оставаше нищо друго. Тя изправи рамене, насили се да се усмихне и приближи до входната врата, сякаш нямаше нищо странно булката да пристигне без младоженеца. Почука, първо по-тихо, сетне по-силно.
Когато най-сетне вратата се отвори, Реджи видя сепнатото лице на едно младо момиче. Тя изобщо не беше свикнала да отваря врати. Това беше дълг на Сойърс. Той се възприемаше много сериозно.
— Не очакваме гости, милейди, иначе съм сигурна, че Сойърс щеше да чака тук, за да ви отвори. Но вие чукате толкова тихо. Какво мога да направя за вас?
Реджина се ухили и се почувства далеч по-добре.
— Можеш да ме пуснеш вътре като начало. Момичето отвори по-широко вратата.
— Дошли сте на гости на графинята лейди Мириам ли?
— Май съм дошла, за да живея тук — поне за известно време. Но мисля, че като начало мога да се запозная с лейди Мириам.
— Господи! Дошли сте да живеете тук? Сигурна ли сте, че искате това?
Думите бяха изречени с такава неподправена изненада, че Реджи се засмя.
— Защо? Да не би тук да има дракони и духчета?
— Мога да говоря само за един. Два, ако броим госпожа Оутс. — Момичето въздъхна, сетне се изчерви. — Не исках… о, простете ми, милейди.
— Няма нищо. Как се казваш?
— Хали, мадам.
— Е, Хали, дали можеш да кажеш на лейди Мириам, че съм пристигнала? Аз съм новата графиня Монтиът.
— Боже! — изпищя Хали.
— Точно така. А сега, ще ми покажеш ли къде да почакам лейди Мириам?
Прислужницата въведе Реджи вътре.
— Ще кажа само на госпожа Оутс, че сте тук, а тя ще се качи, за да каже на графинята.
Антрето беше с под, постлан с мрамор и една единствена тясна и продълговата маса, сложена до една от стените. Красив сребърен поднос за визитни картички стоеше в центъра на масата, а отзад висеше прекрасен гоблен. Противоположната стена беше украсена с огромно венецианско огледало със свещници от всяка страна, а срещу входната врата се отваряха двукрили врати.
Хали отвори двойните врати и пред Реджи се разкри още по-голяма зала, висока два етажа, с великолепен таван във формата на купол. Централното стълбище се намираше в центъра на дясната стена. А в края на тази зала се отвориха врати, които водеха към предверие, от което Реджи съзря прозорци със стъклопис, които покриваха почти изцяло външната стена. Впечатлението, което се създаваше, беше за изключително голяма къща.
В другия край на коридора отляво беше библиотеката и точно там Хали въведе Реджина. Дванайсет метра дълга и шест метра широка, библиотеката беше с високи прозорци на далечната стена, които пропускаха достатъчно светлина през деня. Останалите три стени бяха покрити с книги и огромни портрети, окачени високо над библиотечните шкафове.
Имаше камина и дивани от двете й страни. Край прозорците бяха наредени красиво изработени столове, кресла и писмени маси. Имаше и антична поставка за четене, в лакирана позлата. Подът беше покрит с килим в ярко кафяво, синьо и златисто. В отдалечения край на стаята имаше бюро със столове наоколо и рисуван кожен параван, който можеше да отдели и превърне този ъгъл в удобен кабинет.
— Не би трябвало да отнеме много време, госпожо — каза Хали. — Графинята, о, Боже, графиня Дауджър е тя сега, нали? Също като старата, бабата на лорда. Но лейди Мириам ще ви посрещне с нетърпение, сигурна съм — каза любезно тя, като изобщо не прозвуча убедено. — Мога ли да ви донеса нещо? Тук на масата има бренди, също и вино от черници, което обича графинята.
— Не, просто ще седна тук, благодаря — отвърна с усмивка Реджи.
— Много хубаво, госпожо. А мога ли да бъда първата, която да ви каже, че се радва да ви посрещне? Надявам се да ви хареса тук.
— И аз, Хали — въздъхна Реджи. — И аз се надявам.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Реджи погледна утринното слънце, което току-що бе надникнало в ъгъла на спалнята й. Точно под нейните южни прозорци беше кръглият купол на оранжерията. Отвъд беше дворът на прислугата, а зад него — скрити зад дърветата, бяха конюшните и гаражът на каретите.
Реджи беше в голямата спалня в задния десен ъгъл на централното крило. Затова имаше прозорци от двете страни, покрити със завеси от кървавочервено кадифе със златен кант и пискюли. Цветовете в стаята бяха тъмни с изключение на бледосините тапети. И въпреки това по-късно през деня, когато светлината нахлуеше през всички прозорци, щеше да стане по-весело.
Другите прозорци гледаха към просторен парк. Гледката беше поразителна — дървета по ливадите и отляво една гора, изпълнена с оранжеви и златисти есенни листа. Отдясно малкото езеро представляваше също така цяло съзвездие от цветове, покрито с късно цъфтящи диви цветя, обточили бреговете на синьото езеро, което проблясваше на слънцето. Какъв спокоен и тих пейзаж, необезпокояван от нищо в този ранен час. Почти накара Реджи да забрави тревогите си. Но само почти.
Тя позвъни за прислужницата, като се надяваше, че няма да дойде икономката госпожа Оутс, която беше цял дракон — точно както я описа Хали. Какво грубо, претенциозно и досадно същество беше тя! Само като си представеше, че бе поканила Реджи в една стая за гости, при това малка! Реджи бързо я бе поставила на място. Като се съгласи, че стаите, предназначени за господарката на къщата, бяха заети от лейди Мириам Идън, от която не можеше да се очаква да ги освободи за една нощ, тя изтъкна, че стаите на
