— Само да не решиш да опитваш стоката, приятелче. На капитана никак няма да му хареса — рече сериозно мъжът, преди отново да се качи на мястото на кочияша. Каретата се понесе напред.
Умът на Реджи препускаше. Това трябва да беше най-обикновено отвличане. Щяха да изпълнят искането за пари и тогава тя щеше да се върне вкъщи. Нямаше за какво да се тревожи.
Искаше й се тялото й да гледа на това по същия начин. Но то силно трепереше. Водеха я при някакъв капитан, който не искаше да я наранят. Да, отвличане. И той беше морски капитан, догаждаше се тя, тъй като в Саутхамптън имаше голямо пристанище. Ами собствената корабна компания на Никълъс се намираше там!
Реджи се насили да си спомни всяка тяхна дума. Какво беше това за малката рибка, която хващала по- едрата? Тя напрегна всичките си сетива, наостри уши за всеки звук, всяко движение.
Не беше минал и половин час, когато намалиха ход и тя разбра, че вече са стигнали в Саутхамптън.
— Още няколко минутки, скъпа, и ще те вкараме вътре, на по-удобно — увери я нейният нападател.
— Вътре ли? Не на борда? — Е, той беше французин, в края на краищата, така че това навярно беше езикова грешка. О, Боже! Стегнатият чувал около наметалото й вече й причиняваше сърбежи и изпотяване. И като си помислеше — беше повярвала в това, че като порасне, няма да има повече авантюри.
Каретата спря, вдигнаха я внимателно, като този път я носеше англичанинът. Не чу звуци от крайбрежието, никакви вълни не се разбиваха о корабите, не се долавяше наблизо скърцане на дърво с пусната котва. Къде бяха? Не се направиха и никакви маневри, но се изкачиха по стълби. Сетне се отвори врата.
— По дяволите, Арти, ти вече я донесе?
— Е, не влача баластра, момко. Къде да я сложа?
— Горе сме й приготвили стая. Защо не ми позволиш да я нося?
— Мога да те прасна по ушите и без да я изпусна. Искаш ли да опитаме?
Чу се гърлен смях.
— Доста си дръпнат, Арти. Хайде да ти покажа къде е стаята.
— Къде е капитанът?
— Чакаме го чак довечера. Сигурно това означава, че ще трябва аз да се грижа за нея, нали?
— Ще слушаш ли тоя млад петел, Анри? — попита Арти: — За нищо на света няма да те оставим насаме с момичето, момко. Ти си единственият тук, който мисли, че може да си поиграе с нея и да се отърве току- така, само защото капитанът ти е баща. Недей изобщо да си го мислиш, докато съм тук.
— Казах да се грижиш за нея — тросна се момчето.
— Изчервило ли се е момчето, Анри? Това, което виждам, да не е мираж?
— Ела насам, приятелче — рече Анри на момчето. — Ти подложи на изпитание силата му и той няма да те остави на мира днес.
— Е, поне разрешете ми да видя как изглежда тя.
— О, хубава е, момко — ухили се Арти. — Всъщност, когато капитанът я зърне, по всяка вероятност ще забрави за какво ни беше изпратил да я доведем тук. Може да си я остави за себе си. Наистина.
Отнесоха я в стаята на горния етаж и тогава я поставиха да стъпи на крака. Реджи се олюля и едва не падна. Махнаха въжето от коленете й и вдигнаха чувала. Но малката стая беше толкова тъмна от закованите прозорци, че тя не можеше да види нищо известно време.
Първата й работа беше да си поеме дълбоко дъх. Сетне спря погледа си на тримата мъже — двамата, които я бяха отвлекли и момчето, тръгнали към вратата. По-младият я гледаше през рамо, с увиснала уста.
— Само минута, моля ви — извика тя на тръгващите си мъже. — Искам да знам защо ме доведохте тук.
— Капитанът ще ви каже, когато дойде тук, мадам. — А кой е капитанът?
— Няма нужда от имена — отвърна кротко по-якият от двамата.
— И въпреки това аз знам името ти, Арти. И твоето име, Анри. Аз дори… — Тя спря, преди да им каже, че е скицирала и двамата. — Искам да знам защо съм тук.
— Ще трябва да почакате и да говорите с капитана. А сега, там на масата има лампа и след малко ще ви донесем да ядете. Настанете се и се чувствайте като у дома си.
Реджи им обърна гръб побесняла. Вратата се затвори и в ключалката се завъртя ключ. Тя въздъхна. Откъде беше събрала смелостта да се държи толкова войнствено с тях? Те изглеждаха зловещо въпреки задявките и омиротворителните гласове. Е, поне не им беше показала страха си. Нямаше да видят една Малори да трепери. От това поне почувства огромно задоволство.
Тя седна предпазливо на един плетен стол, като се чудеше дали това няма да е последният й миг на задоволство за доста дълго време.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Въпреки тревогата и напрежението, Реджи намери яденето много вкусно. Тя се нахрани до насита с пирог с месо от гълъби, оризов пудинг и кекс. Имаше и хубаво вино. Но щом свърши с храненето, тя отново започна да се тревожи.
Анри й беше донесъл храната. Той беше облякъл много екстравагантна широка копринена риза, черни бричове, дълга като сако жилетка и беше обул високи ботуши. Мили Боже, само една обеца му липсваше! Дори се беше обръснал изцяло, с изключение на силно завитите си мустаци! Защо?
В какво се беше забъркала този път? На леглото бяха оставени дамски дрехи, които изглеждаха чисто нови — копринена рокля, по-дискретна ленена, нощница, пухкави чехли и за нейно смущение — долно бельо. На тоалетката имаше тоалетни принадлежности, четка за коса, гребен, много скъп парфюм — всичките нови.
Следобед младият мъж беше влязъл, за да запали огъня, а Арти пазеше на вратата. Той й се усмихваше плахо. Реджи го гледаше леденостудено и яростно. А на момчето не обърна никакво внимание.
Вече беше нощ, но Реджи отказваше да се възползва от голямото легло. Щеше цяла нощ да будува, ако трябва, но нямаше да се отпусне, докато не се срещне с капитана и не му даде да се разбере.
Тя хвърли дърва в огъня, сетне притегли един стол до камината, като мушна крака под тъмносинята си кадифена пола. Стаята беше топла и й се доспа.
Реджи едва чу ключа, когато се обърна в ключалката. Звукът я накара да застине, но тя не се обърна. Проклета да бе, ако си дадеше труда да забележи Арти или пък Анри.
— Моят син ми казва, че сте ослепителна красавица — рече дълбок глас. — Нека да видя какво толкова го е поразило. Представете се, лейди Монтиът.
Тя стана и много бавно се обърна, за да го види. Очите й се разшириха от шока.
— Вуйчо Джеймс!
— Риган! — извикаха и двамата едновременно.
Реджи първа се овладя.
— О, вуйчо! Да не би да искаш да ме отвлечеш, за да си прекараме още три месеца в приключения на борда на „Девойката Ана“? Не смяташ ли, че сега съм малко стара за това?
С вид на объркан човек, той протегна ръце към нея.
— Ела тук, сладурано, и дай да те прегърна. Мили Боже, ти наистина си станала ослепителна красавица!
Реджи го прегърна щастлива.
— Ами, вуйчо, минаха три години, през които съм те виждала само веднъж за един час. Не е честно, знаеш ли, да трябва да се промъквам незабелязана, за да видя вуйчо си. Не е ли време да се сдобриш с братята си?
— Аз може и да искам — рече тихо той. — Но се съмнявам, че те го искат, Риган.
Той винаги беше обичал да бъде различен, дори да има свое собствено име, с което да я нарича. Нейният вуйчо, пиратът, я беше откраднал под носа на братята си, когато му отказаха да я види. Беше я завел на невероятно приключение на борда на кораба си, твърдо решен да прекара с нея времето, което му се полагаше. Тогава Реджи беше на дванайсет години и тези невероятни три месеца бяха все още живи в
