паметта й.
Разбира се, и двамата трябваше да си платят за това. Джеймс вече беше в немилост поради това, че е пират. Когато върна Реджи, и тримата му братя го натупаха яко затова, че я бе изложил на опасност. И тримата се бяха отказали от него, дори и Тони, с когото винаги беше толкова близък. Джеймс страдаше от раздора, а Реджи — от това, че бе станала причина за него. Той никога не я обвини, но този факт я накара да се чувства още по-зле.
Тя се отдръпна от Джеймс и го огледа. За трите години не се беше променил много. Все още беше едър и рус, както винаги красив и зашеметяващ.
— Аз дори не трябва да разговарям с теб — рече строго Реджи. — Ужасно ме изплаши. Можеше поне да кажеш на хората си да ме осведомят, че тъкмо скандално известният капитан Хок ме отвлича.
Джеймс избухна:
— Ще ги накажа, можеш за разчиташ! Проклятие! — Той отвори вратата със замах и измуча:
— Арти!… Анри!
— Не, вуйчо! — запротестира Реджи.
Джеймс бе различен от братята си. Тони можеше да бъде уговорен. Дори с Джейсън, който беше като опърничав бик, когато се разсърди, можеше да се говори. Но Джеймс Малори беше ужасяващ. Макар гневът му никога да не се бе насочвал към нея, Реджи се боеше от него.
— Вуйчо Джеймс — каза тя, — мъжете бяха наистина много внимателни с мен и много се постараха да ми е удобно. Не бях уплашена — излъга тя.
— Те са направили грешка, Риган, и няма да приема никакви извинения за нея.
Една черна вежда се вдигна остро.
— Искаш да кажеш, че не е трябвало да ме донасят тук ли?
— Разбира се, че не. Щях да дойда отново да те видя, преди да напусна Англия. Не бих искал да те довеждат при мен — поне не по този начин.
Точно в този момент двамата нещастници се появиха на прага и застанаха неловко под студения взор на Джеймс.
— Искал си да ни видиш, капитане?
— Знаете ли кого сте ми довели? — попита тихо Джеймс. Това беше неговият непредсказуем тон. Анри бързо предположи бедата.
— Друга дама ли?
— Господа, позволете да ви представя — Джеймс протегна ръка към Реджи и експлодира: — моята племенница!
— По дяволите!
— Да — въздъхна Арти.
На вратата се появи още един мъж.
— За какво, по дяволите, крещиш, Хок?
— Кони! — Реджи извика зарадвана и се втурна в обятията му. Това бе мъжът, който я бе научил да фехтува, да се изкатерва до гнездата на враните, дори да бъде навигатор на кораба, когато вуйчо й не можеше да ги види. Конрад Шарп, най-близкият приятел на Джеймс от детските години, беше сега помощник-капитан на „Девойката Ана“. Макар че бе чудесен, по-голям негодник сред пиратите не съществуваше.
— Ти ли си, малко келешче? — изрева Конрад. — Проклет да съм, ако не си ти! — Той силно я прегърна.
— Минаха толкова години!
— Така ли, бе? — Конрад се ухили. Най-сетне той забеляза начумереното лице на Джеймс и прочисти гърло: — Аз, а… мисля, че не би трябвало да си тук, Риган.
— Така мисля и аз. — Тя се обърна към Джеймс. — Е, вуйчо, ето ги тези негодници. Ще накараш ли да ги набият за ужасната грешка? Ако е така, искам да гледам.
— Риган!
— Няма ли да го направиш? — Тя погледна нападателите си. — Е, господа, наистина имате късмет, че вуйчо ми е в толкова милостиво настроение. Оставя ви да се измъкнете. Аз със сигурност щях да смъкна кожата от гърбовете ви.
— Добре, Риган, ти спечели — отстъпи Джеймс, като кимна кратко на Арти и Анри да си тръгват.
— Изобщо не си се променила, нали, Хок? — Конрад се ухили под мустак, когато се затвори вратата зад двамата нападатели.
— Хитра малка лисичка — промърмори Джеймс.
Реджи се ухили и на двамата.
— Ама не се ли радвате да ме видите?
— Чакай да си помисля.
— Вуйчо Джеймс!
— Разбира се, сладка моя. — Джеймс й се ухили широко с усмивката, запазена за онези, които обичаше. — Но ти наистина създаде тук един проблем. Аз очаквах друг човек, а сега предполагам, че в Силвърли всички ще застанат нащрек.
— Искаш ли да ми разкажеш за какво всъщност става дума? — попита тя.
— Не е нещо, което те засяга, Риган.
— Не ме отблъсквай, вуйчо, вече не съм дете.
— Така си е — той се ухили. — Погледни я, Кони. Одрала е кожата на сестра ми, нали?
— А като си помисля, че можеше да е моя дъщеря — рече Конрад с копнеж.
— О, Кони, и ти ли? — попита тихо Реджи.
— Всички обичаха майка ти, келешче, дори и аз — призна Конрад.
— Затова ли ме взе под крилото си?
— Недей да си го мислиш. Ти сама си проби път в сърцето ми.
— Тогава ще ми кажеш за какво става дума, нали?
— Не, келешче. — Кони поклати глава, хилейки се към Джеймс. — Това си е негово дело. Ако имаш намерение да изровиш истината, обърни тези големи сини очи към него.
— Вуйчо Джеймс?
— Това е… една недовършена работа, която имам тук. Няма защо да се тревожиш.
— Но графинята не е ли прекалено стара за теб?
— Не е така, Риган — запротестира Джеймс. — И какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „стара“?
— Е, не е точно древна, предполагам — поправи се Реджи. — Тя полага много грижи за себе си. Но каква работа можеш да имаш с нея?
— Не с нея. Със съпруга й.
— Той е мъртъв.
— Мъртъв ли? Мъртъв! — Джеймс погледна към Кони. — Проклятие! Не може да е мъртъв!
Реджи погледна към Кони, объркана.
— Той има да урежда сметки, келешче — обясни й Кони. — А сега изглежда така, сякаш се е намесила самата съдба.
— Кога е умрял? — попита грубо Джеймс. — Как?
Реджи започваше да се тревожи.
— Ами, не знам как. Било е доста отдавна обаче.
Гневът по лицето на Джеймс се смени с изненада. После и двамата мъже се разсмяха и объркаха още повече Реджи.
— О, сладка моя, ти ме накара да отида там, но не ми се вярва да мислим за същия човек. Аз търся младия виконт.
— Никълъс Идън ли? — извика тя.
— Е, сега позна. Познаваш ли го?
— Много добре — отвърна Реджи.
— Значи тогава можеш да ми кажеш къде е. Един Господ знае, че никой друг не би могъл да ми каже.
