но мислех, че това ще помогне да промени отношението си към мен. Той продължаваше да ме кара да разваля годежа, разбираш ли? Никога не ме е заблуждавал да мисля, че иска да се ожени за мен.
— Той се съгласи!
— Да, но мислеше, че може да ме накара да се откажа от сватбата.
— Трябваше да го направиш.
— „Трябваше“ вече не върви, Тони.
— Знам, знам, но по дяволите, Реджи, как можа да те зареже, като е знаел…
— Не съм му казала! Нали не мислиш, че ще опитам да задържа един мъж по този начин? — Тя изглеждаше дълбоко потресена.
— Ох — каза Антъни победен. Сетне додаде мрачно: — Честно, котенце, ти наистина си като майка си. И Мелиса те роди само няколко месеца след сватбата си.
Реджи зяпна.
— Наистина ли? Но… но защо никой от вас не ми е казал това?
Антъни се изчерви и се обърна настрани.
— Е, трябваше ли да ти кажем: между другото, скъпа, ти едва се вмести в срока на законнородените.
Реджи се изкикоти и се наведе да целуне бузата на Тони.
— Е, благодаря ти, че ми каза. Радвам се да разбера, че не съм единствената в семейството с безразборни връзки — освен вуйчо Джейсън, искам да кажа — подразни го тя.
— Безразборни ли? Твоят баща поне не изостави Мелиса. Той я обожаваше. Щеше да се ожени по-рано за нея, ако поради нейната твърдоглава гордост не бяха разделени толкова дълго.
— Никога не съм чувала за това — прошепна шокирана Реджи.
— Имаха няколко ужасни скандала. Тя разваля годежа три пъти, като всеки път се кълнеше, че никога повече не иска да го вижда.
— Но всички винаги са ми казвали, че те са се обичали много — запротестира Реджи.
— Така беше, котенце — увери я Антъни. — Но тя беше избухлива като мен. И най-дребното неразбирателство се превръщаше в сериозен сблъсък. Благодаря на Бога, че ти не си наследила това от нея.
— О, не знам — замисли се Реджи. — Ако някога се върне Никълъс, няма да му простя. Той ме накара да го обичам, а после дори не пожела да даде шанс на брака ни. И аз имам известна гордост, дори на практика да го умолявах да не ме напуска. Моята любов се е превърнала в… е, направо се вбесявам, като мисля за него.
— Браво. Мисли си, че ще се върнеш у дома, нали така? Няма причина да не си при семейството си за раждането на бебето. Ще държим външните хора надалеч от теб.
— Е, аз имам Мег при себе си и…
— Помисли за това — заповяда й строго той.
Тя му се ухили.
— Да, вуйчо.
Отново беше влажна ноемврийска утрин и Реджи тръгна надолу към езерото със скицника си. Вуйчо Тони беше прекарал нощта в имението и тя го изпрати рано сутринта, като отново му обеща да размисли за връщане у дома или поне в Лондон, където щеше да е по-близо до семейството си. Можеше да поддържа добрия тон, като се нанесе в градската къща на Никълъс. Това беше добра идея. Дори щеше да й предостави възможност да се занимава с нещо сега, когато физическата й дейност беше ограничена. Можеше да ремонтира лондонската му къща, да похарчи известна част от парите му.
Бедата беше в това, че бе започнала да се наслаждава на спокойствието в Силвърли. Поне докато Мириам я нямаше, там беше спокойно. Реджи се разбираше добре с прислугата. Дори госпожа Оутс изненадващо се бе прекършила в мига, в който разбра, че Реджи очаква дете. Изглежда икономката обичаше бебетата. Кой би могъл да предположи?
Реджи погледна към сивата къща с копнеж. Тук можеше да е истински щастлива. Тя си представи как децата й тичат по поляните на Силвърли, как през лятото пускат малки лодки в езерото и се пързалят на кънки през зимата. Дори си представи как баща им им подарява първите понита и им показва как да седят на седлото. Тя някак си беше сигурна, че Никълъс ще бъде много мил с децата. Реджи въздъхна дълбоко и продължително и дръпна качулката на коженото си наметало, хвърляйки поглед към надвисналите облаци. Мег се оказа права. Ставаше прекалено студено за рисуване навън.
Тя мушна скицника си под мишница и се обърна, за да се върне към къщата. Друг път щеше да направи скица на езерото. Точно в този миг видя един от слугите да бърза към нея, като идваше не от къщата, а откъм гората.
Отвъд гората бе разположено нейното собствено имение. Тя още не беше ходила там. Меланхолията, предизвикана от спомените за къщата, в която починаха родителите й бе все още твърде силна за нея. Казваше си, че след време може и да отиде там. Да, по всяка вероятност. И някой ден щеше да я покаже на детето си. Имението беше собственост на… нейните баба и дядо.
Когато слугата приближи, Реджи осъзна, че той беше един от мъжете, които беше екипирала предния ден. Носеше голям чувал, който се използваше за събиране на сухи листа. Човекът изглеждаше така странен, както го беше запомнила. У нея се надигна неясно чувство на опасност.
Навярно се дължеше на голямата и неподдържана брада и на дългата му проскубана коса. Или по-скоро на дръзкия му вид. Както и да е, тя реши да не го изчаква да се приближи до нея. Трябваше да затича към къщата.
Реджи се спря, като нарече себе си страхливка. Позволяваше на въображението си да се развихря. Колко глупаво от нейна страна. Та той беше само един градинар в края на краищата.
Тя все още не бе довършила мисълта си, когато градинарят стигна до нея, изчака само миг, за да си поеме дъх, а сетне бързо надяна чувала, който носеше, върху главата и раменете й. Първата й реакция беше да извика, но докато чувалът бе наденат върху цялото й тяло, я обзе такава паника, че викът й прозвуча заглушено и кратко.
Нейният нападател не си губеше времето — той метна товара на гръб и се втурна обратно към гората. Там чакаше скъпа карета с два напети коня, които нямаха търпение да тръгнат. На мястото на кочияша бе седнал един мъж, готов да изплющи с камшика при първия сигнал за потегляне. Оня с чувала го погледна яростно:
— Можеше поне да си смъкнеш задника долу и да отвориш дяволската врата, Онри. Тя може и да изглежда като перце, но след дългия преход не ми се струва никак лека.
Анри или Онри, както го наричаха неговите приятели англичани, се разхихика на враждебността на Арти — сигурен знак, че вече не се безпокоеше за тяхната мисия.
— Значи никой не ни преследва?
— Не видях никого. А сега ми помогни. Знаеш заповедите на капитана да се отнасяме с нея много внимателно.
Те поставиха Реджи на дебела тапицерия и набързо увиха някакво въже около коленете й, за да държи чувала на място.
— Това ще подобри настроените му, а? Никога не е мислил, че толкова бързо ще уловим рибката.
— Откажи се, човече. Никога няма да проговориш като англичанин, така че престани да се опитваш. Басирам се, че си смятал да мръзнем тук, из тия гори, седмици наред, а?
— Е, а ти не смяташе ли?
— Да, но ти казах, че си струва да бъдеш готов, а и тя тръгна направо към нас. Страхотен късмет! Ако това не се хареса на капитана, какво ли ще му се хареса, питам аз?
— Малката рибка хваща по-голямата.
— Прав си. Само да се надяваме, че и това няма да отнеме много време.
— Ти ще се возиш тук до нея, за да следиш да не падне от седалката или искаш аз…
— Можеш да се възползваш от удоволствието. Не мога да ти вярвам, че ще изведеш цял този тромав кораб от гората. Аз ще се заема с тая работа. — Той се усмихна под мустак. — Да разбирам ли, че ти харесва това разпределение?
— Както желаеш, Арти. — Младият французин се усмихна на англичанина.
