Никълъс можеше да умъртви всеки, който би му противоречил — и той бе помогнал, за да го нахранят. Е, беше донесъл бебето при храната му, така или иначе. Това бе почти същото. Той можеше да разбере част от онова, което сигурно чувстваше Реджина всеки път, когато го хранеше. Това бе прекрасно чувство.
Като ги гледаше, отново се почувства преизпълнен с топлота и нежност, които бе усетил предишната нощ, както и с чувство за собственост. Неговата съпруга, неговото дете. Те му принадлежаха. Трябваше да се направи нещо, за да го разберат и приемат те.
Никълъс се справяше много по-уверено с бебето, когато тръгна по коридора към стаята на Мег и дойката. Той дори бе успял да обърне и майката и бебето, за да може да изсуче и другата гърда на Реджи, която бе пълна с мляко. И всичко това бе направено, без тя да се събуди.
Мег отвори вратата, като изглеждаше сърдита. Тук, помисли си той, бе точно мястото, където трябваше да бъде приет най-напред.
— Кажи ми нещо, Мег. Тази твоя неприязън към мен лична ли е или е само отражение на чувствата, които има към мен господарката ти?
Мег, която бе много по-възрастна от Никълъс, беше достатъчно дръзка, за да каже истината.
— И двете. Не трябваше да се връщате. Тя се оправяше много добре и без вас и ще се оправя също толкова добре, когато си тръгнете.
— Да си тръгна ли? — Никълъс бе истински потресен. — Ти смяташ, че ще си тръгна веднага след като съм си дошъл?
— Ами няма ли да го направите? — тросна се Мег, като се разгорещяваше все повече. — Вие не я искахте за ваша съпруга. Сега тя го знае много добре.
— Ами ако не си тръгна, Мег? Какво ще стане тогава? — попита тихо той.
Мег отстояваше позицията си. Той нямаше лесно да се измъкне.
— Тя ще направи живота ви нещастен, това ще стане. Не повече, отколкото заслужавате, милорд, ако ме извините. Tеc и аз не сме отгледали някаква вяла госпожица, мога да ви кажа това. Не можете да обидите една Малори два пъти.
Никълъс кимна. Беше чул достатъчно. Ако някой знаеше истинските чувства на Реджина, това беше Мег, а прислужницата бе достатъчно пряма, за да му каже истината. Дали беше права? Дали нямаше надежда за него и Реджина?
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Часът беше осем и четвърт и Мег се щураше из стаята, след като пооправи виолетовата рокля и жакета с къси ръкави, които Реджи щеше да облече. Реджи седеше на ръба на леглото и играеше с Томас. Вече го беше нахранила и чакаше Тес да дойде да го вземе.
— Изненадана съм, че Томас не се буди тази нощ, а ти, Мег? Мислех, че непознатата обстановка ще го накара да се чувства неспокоен.
— Да не искаш да ми кажеш, че не си спомняш кога ти го донесох снощи?
Реджи вдигна поглед объркана.
— Лордът ми го върна нахранен и успокоен — каза Мег. — Сигурна съм, че би искал да се възгордее с нахранването на бебето, но тъй като напоследък мъжете са устроени по-различно…
— Никълъс ти го е донесъл?
— Да и сега разбирам, че не си спомняш. Казах ти, че прекаляването с вино…
— О, стига — сряза я Реджи. — Разбира се, че си спомням. Просто ми трябваше един миг, за да… о, няма значение. Занеси го на Тес, моля те. Май ми се задава главоболие.
— Нищо чудно, при толкова много…
— Мег!
Когато вратата се затвори, Реджи легна на леглото. Какво й беше? Знаеше, че Никълъс прекара нощта с нея. Спомни си как той влезе в стаята и веднага заспа. Какво стана после — да, тя не можеше да го забрави. Тогава защо не можеше да си спомни, че посред нощ е кърмила Томас?
Реджи започна да се чуди дали изобщо е сигурна за каквото и да било. Може би е заспала скоро след Никълъс и е сънувала останалото. После се сети че беше с нощницата си, когато се събуди. О, значи тогава всичко е било сън.
Разочарованието я блъсна като вълна.
Докато се возеха в каретата по-късно същата сутрин, настроението на Никълъс беше мрачно. Той мълчеше в ъгъла си, като дори не се опитваше да бъде любезен. Каква разлика със настроението му снощи на вечерята! Какво му се беше случило?
Трите жени въздъхнаха едновременно, когато най-накрая стигнаха в Силвърли. Очакваха ги. Вратите на голямото имение бяха отворени и група прислужници чакаха да разтоварят багажа. Сякаш всеки прислужник се бе появил, за да приветства с добре дошъл господаря си. Дори графинята стоеше изправена на прага.
Реджи осъзна със закъснение, че известна част от суматохата бе свързана с Томас — новият господар. Един по един хората се опитваха да го зърнат, докато тя прекосяваше разстоянието от каретата до огромните двойни врати.
Мириам погледна сурово Томас, преди студените й очи да се впият в Реджи и Никълъс.
— Значи доведохте копелето в къщи — рече делово тя.
Елинър ахна. Като погледна разярено сестра си, тя бързо влезе в къщата. Горката Тес се изчерви силно, като беше благодарна, че Мег не бе достатъчно близо, за да я чуе.
Никълъс, който бе застанал зад Реджи, се вцепени напълно, но иначе никаква друга емоция не пролича на лицето му. Той беше сигурен, че обидата се отнася до него, а не до бебето. Мириам никога нямаше да се промени. Нейната душа беше толкова преизпълнена с горчивина, че злобата й понякога преливаше. Такава беше Мириам.
Реджи стоеше мълчалива, лицето й беше порозовяло от гняв, а очите й бяха фиксирани върху графинята. Жената изглеждаше доволна, че е успяла да разтревожи всички, които са я чули. С нисък глас Реджи каза:
— Моят син не е копеле, лейди Мириам. Ако го наречете отново така, ще ме принудите да употребя насилие.
Тя влезе в къщата, преди Мириам да успее да отговори. Тес я последва, като остави Никълъс сам да се смее на разгневеното изражение на Мириам.
— Трябваше по-ясно да се изразиш, майко. — Той я нарече така само защото знаеше колко много я вбесява. — В края на краищата напоследък има толкова много такива като нас, копелдаците.
Мириам не се поколеба да отвърне на това:
— Този път смяташ ли да останеш? — попита студено тя.
Усмивката на Никълъс беше подигравателна.
— Да, имам намерение да остана. Някакви възражения?
И двамата знаеха, че тя няма да възразява. Силвърли беше негово имение, а тя живееше там само благодарение на неговата милост.
След като Реджина се качи горе, Никълъс се затвори в библиотеката — стаята, която винаги беше предпочитал в Силвърли, неговото светилище. Благодарен беше да види, че нищо не е променено. Бюрото му беше все още в ъгъла, а до него се намираше добре зареден шкаф с алкохолни напитки. Днес щеше да прегледа книгите и да се опита да разбере номерата на Мириам. Също така днес щеше да се напие.
Всъщност Никълъс не се напи. Той не можа да разбере нищо от книгите, но това не бе изненадващо. Беше сигурен, че Мириам го прави нарочно, така че да е принуден да седи с часове до нея, докато тя благосклонно му обяснява какво е направила с имението. Поведението й винаги значеше, че Силвърли ще рухне, ако не е тя.
И двамата знаеха, че Мириам е причината след смъртта на баща си Никълъс да стои далеч от Силвърли и да разчита на агента си, за да му предава събитията тук. Той просто не можеше много дълго да живее с нея под един и същ покрив. Заплахите и изнудванията на Мириам го караха да избухва.
Тя беше вдовицата на баща му. Пред света тя беше и негова майка, затова той не можеше да я изхвърли току-така. Винаги беше по-лесно той да напусне. Но сега имаше съпруга и дете в Силвърли и
