Мириам нямаше повече да го пропъди.
Когато се качи горе, за да се преоблече за вечеря, беше в лошо настроение. Не бе успял да не се разтревожи за проблемите с Реджина, а също така го измъчваше и чувство за вина, че я беше напил. Той й бе облякъл отново нощницата, за да не се притесни, когато прислужницата й дойде да я събуди. Но дори и тя да не си спомняше нощта, прекарана с него, той знаеше, че я е измамил да приеме неговата страст.
От дневната, която разделяше господарските апартаменти, излизаха три прислужници точно когато Никълъс се приближи.
— Къде отивате с всичко това? — изръмжа той. Едната носеше кош с обувки, а през ръцете на другите две бяха надиплени рокли.
Прислужниците пребледняха от тона му и не казаха нищо. Зад тях се появи Реджи и след като ги изпрати по пътя им, попита съпруга си:
— За какво им се караш?
— Не харесваш ли стаите си? — попита той, като се чудеше защо изнасят дрехите й.
— Напротив, много ги харесвам. Прислужниците махат нещата на лейди Мириам, както направиха предния път. Предполагам, че след като съм си тръгнала, тя отново се е преместила тук, мислейки си, че няма да се върна.
Това не го задоволи. Той бе прекалено нещастен, за да се задоволи с това.
— Ти нямаше да се върнеш, ако не бях настоявал, нали?
Реджи сви рамене.
— Никога не съм мислила особено много за това. Върнах се в Лондон просто защото исках да съм близо до семейството си за раждането на Томас.
— Разбира се, твоето скъпо семейство — подигра се той. — Е, сега семейството ти е доста далеч оттук, мадам, и аз благодаря на Бога за това. Няма пак да тичаш при тях.
Реджи се вцепени и очите й се присвиха гневно.
— Никога не съм тичала при тях, сър. Но ако искам, ще го направя.
— Не, няма да го направиш! — извика Никълъс. — И ще трябва да знаеш още отсега — дяволските ти вуйчовци не са добре дошли в тази къща!
— Не говориш сериозно! — ахна тя.
— Ще видим!
— О, след всичко… — Реджи беше прекалено вбесена, за да довърши мисълта си. — О!
Тя се завъртя и влезе в спалнята си, като тръшна вратата. Никълъс се вторачи в затворената врата и без малко да избухне. Само с две крачки той стигна до вратата и я отвори.
— Никога не си тръгвай, докато ти говоря! — изрева той, застанал на прага.
Реджи се завъртя сепната, но ни най-малко сплашена от неговия гняв. Прекалено дълго бе сдържала собствения си гняв.
— Ти не говореше! — тя повиши глас. — Ти крещеше, при това — глупости! Не мисли, че можеш да ми налагаш подобни ограничения, сър, тъй като няма да ги приема! Не съм твоя слугиня!
— А какво си ти, моля?
— Твоя съпруга!
— Точно така! Моя съпруга. И ако искам да ти налагам ограничения, ще го правя!
— Махай се! — изкрещя тя. — Вън!
Тя избута вратата срещу него, докато се затвори, а Никълъс остана от другата страна. Той се начумери, но не се опита да отвори отново вратата. Това, че го изгони от стаята, бе достатъчно значимо и символизираше отхвърлянето, което бе очаквал. Той погледна към затворената врата и видя една бариера — солидна и непоклатима.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
— Предполагам, трябва да спомена, че през уикенда очаквам гости.
Изявлението на Мириам насочи всички погледи към нея. Те вечеряха в официалната трапезария, като Никълъс беше седнал в единия край на масата, а Реджи — в другия. Голямото разстояние между тях отразяваше отдалечеността на господаря и господарката на къщата. Това идеално устройваше Реджи. От три дни не беше казала нито дума на съпруга си.
Мириам и Елинър бяха седнали една срещу друга в центъра на масата. Така беше много по-лесно да се разговаря, но двете сестри нямаха какво да си кажат.
Сър Уолтър Тирит седеше до Мириам. Приятелският настроен съсед се беше отбил преди вечеря и тя го бе поканила да вечеря с тях. Както обикновено поведението на Мириам беше съвсем различно, когато този джентълмен присъстваше. Тя се държеше почти сърдечно.
Всъщност Тирит беше много приятен човек. На средна възраст, всъщност няколко години по-млад от Мириам, той изглеждаше добре с изисканите си посивели кичури по слепоочията на иначе тъмнокестенявата си коса. Очите му бяха зелени. Той бе земеделец по душа и неуморно можеше да разговаря за земята, посевите, времето. Забавно беше да се наблюдава колко сериозен може да стане, когато заговори за тези неща, тъй като към всички останали теми се отнасяше с небрежно безразличие.
Никълъс се стараеше да се държи любезно с госта, което беше голямо облекчение за всички след трите дни начумерено настроение. Той поддържаше доброто настроение на сър Уолтър с приказки относно пролетните насаждения. Но дали наистина го разведряваше? А може би истински се интересуваше от това? Реджи беше изумена колко се вживява в темата. Дали и той беше фермер по душа? Колко малко знаеше тя за мъжа, за когото беше омъжена!
Приятното му държание обаче не се отнасяше до съпругата му. Всички други бяха обкръжени с внимание. Дори Мириам получаваше добри обноски. Но Реджи оставаше пренебрегната. Това я нараняваше. Тя вече не му се сърдеше след техния спор, тъй като никога не се сърдеше дълго. Бе обидена, защото не можеше да забрави онзи сън. Той й бе изглеждал толкова истински. Не можеше да забрави какво чувстваше, когато беше в обятията му, когато той я любеше. Каквато си беше глупачка, го беше приела със сърцето си. Защо беше такава, защо толкова лесно прощаваше?
Изявлението на Мириам относно гостите накара Никълъс да се намръщи.
— За целия уикенд ли? Да разбирам, че това не е обичайното ти даване на вечеря, така ли?
— Всъщност не — отвърна Мириам. — Надявам се, че нямаш нищо против. Боя се, че поканите бяха изпратени точно преди да пристигнете. Не ви очаквах да се върнете у дома.
— Нито пък си очаквала аз да остана, сигурен съм в това — рече сухо Никълъс.
Елинър се намеси, преди да започне спорът:
— Смятам, че идеята е добра. Доста близо е до началото на сезона, но той едва ли ще започне до една седмица. На колко гости разчиташ, Мириам?
— Само около двайсетина. Но не всички ще останат да преспят.
— Това не е обичайният ти стил, мадам — коментира Никълъс. — Мога ли да попитам какъв е поводът?
Мириам обърна глава право към Никълъс, за да не може Уолтьр да види очите й.
— Трябва ли да има повод? — От очите й към Никълъс проблеснаха кинжали.
— Не. Обаче ако си започнала да харесваш многолюдни събирания, предлагам ти тази година да отидеш в Лондон и да им се радваш до насита. Дори можеш да използваш градската ми къща, която е толкова добре ремонтирана от жена ми.
— Дори не бих и помислила да оставя Силвърли без надзор — рече сковано Мириам.
— Уверявам те, мадам, че ще се насиля да остана тук и да се грижа за имението. Способен съм да го извърша, макар да ти харесва да мислиш другояче.
Мириам не се хвана на въдицата. Никълъс започваше да разбира, че тя не иска да се кара с него, когато сър Уолтьр е с тях. Каква чудесна ситуация. Какъв майтап! Но леля Ели се бе смръщила насреща му, а горкият Тирит изглеждаше смутен. Реджина, милата Реджина гледаше в чинията си и избягваше погледа му. Той въздъхна.
— Прости ми, майко. Не исках да кажа, че искам да се отърва от теб или че ти липсва вяра в собствения син. — Той се ухили, като видя, че тя се вцепени. Може би все пак му бяха останали някои малки
